Проваленото коледно матине
Мария Касимова за дългия път към професионализма, който имаме да извървим. Поне в този случай.
Сега ще ви заведа на класически концерт.
Толкова класически и елегантен, колкото може да бъде едно станало традиционно и у нас Коледно матине. По празниците реших да си спестя коментарите и критиките, затова си позволявам да занимавам аудиторията с този концерт сега, в първите дни на новата година. Правя го с идеята, че до следващия Коледен концерт-матине има поне още единайсет месеца, през които той да се замисли и реализира най-добре. Пък и все се надявам думите ми да отекнат и в част от публиката, която да се опита някак да се превъзпита.
И така - получаваме като семеен подарък от близка на сърцето ми приятелка билети за предиобедния Коледен концерт навръх 25 декември 2018. Ужасно сме развълнувани, защото за първи път от много време няма да се размотаваме по пижами в първия ден на Коледа у дома и вместо лежерно да пощипваме от трапезните остатъци от Бъдни вечер, ще се облечем официално и ще отидем да послушаме красива коледна музика.
Въодушевени сме и защото семейството на моята приятелка също ще съпреживее с нас концерта, а после всички заедно ще обядваме в близък ресторант, ще си говорим за изминалата и предстоящата години и спокойно ще се отдадем на добри мисли и емоции след преживяно изкуство.
Първата изненада е, че нямаме никаква представа каква точно е програмата на въпросното Коледно матине в зала “България”. Когато купувала билетите, приятелката ми естествено се поинтересувала, но на въпроса й “Кои автори и произведения са включени в концерта?” продавачката на билети леко нервно й отвърнала: “ми коледни”.
Бре, какъв шок - то щото ние си мислехме, че ще са великденски! В повдигнатите вежди на моята приятелка дамата зад щанда явно разчела достатъчно недоумение, за да уточни чистосърдечно: “нямам представа, да ви кажа”. Е, казваме си пък ние, концертът определено ще ни изненадва, но тъй като коледно лошо няма, дайте да не го правим на въпрос!
Да не го правим, стига да можем да влезем в залата, разбира се. Винаги съм предполагала, че хората, които се интересуват от симфонична музика и класически концерти, имат една определена култура и възпитание, които са даденост. Едно е да си фен на чалга и на концерт на Пайнер да си с най-удобния анцуг, пакетче семки в джоба и неподвластен на тихо говорене тембър, друго е да правиш разлика между цигулка и виола, да си наясно, че диригентът не е хаотично размахващ ръце безделник и да разбираш защо тази музика те извисява, без да разтърсва телесната ти долница!
Така, де, но към онзи ранен утринен момент около десет и половина, за да влезеш в залата, се нуждаеш най-вече от здрави лакти, волско търпение и умения в слаломирането. Бъдещата публика се е концентрирала в екзалтирани разговори точно до външната врата на залата, непосредствено пред нея на тротоара, в предверието вътре и веднага зад тежките стъклени порти във фоайето. Стоят като пътни знаци, пушат и гледат през теб, така че да не можеш да им отправиш никаква молба да отворят миниатюрна пътечка, по която да минеш. Събират се фамилии, групичките нарастват като пчелни кошери, а ти свиваш раменца, наостряш тялото си и започваш да пробиваш плътната телесна маса, за да се доближиш някак до залата. След теб в индийска нишка крета цялата ти група, а в края на общото ви изхлузване, изпотени, раздърпани и разчорлени, достигате до първите разпоредители на хоризонта. Очевидно за тях е под достойнството им да въведат някакъв цивилизован ред при влизането на публиката във фоайето на залата, но за сметка на това усмихнато дават указания към кой гардероб да се насочиш.
На нашата скромна аудитория от седем човека ни е отредено да оставим палтата си на левия фланг на гардероба. До един имаме намерение да го ползваме, защото като за подобно събитие сме облечени официално. Не точно така е обаче с осемдесет процента от останалата публика. Вътре, на фона на портретите на симфонични звезди от стените и меката червена настилка, е пълно с граждани с пуловери и полари, жилетки и якета, дънки и туристически обувки. Носят найлонови пликчета с елхички по тях и увити в подаръчна хартия пакети, с които за нищо на света не искат да се разделят по време на концерта. Точно към този момент и на фона на общата маса ние, официалните, с нашите черни рокли, перлени герданчета и високи токове, изглеждаме като масовка за снимане на филм по класическо произведение. Въпреки лекото неудобство обаче, сме непоколебими, че мястото на връхните ни дрехи е на гардероб.
Там, оказва се, няма кой да ни обслужи. Заварваме приятен възрастен мъж с карирано сако, който снове между закачалките с разни палта и докато го гледаме с отявлен упрек, че не си върши работата както трябва, той с неудобство обяснява, че гардеробът всъщност е на самообслужване. Имаш си палто - влизаш и си го закачаш! Пък дали някой ще ти гарантира, че няма да изчезне например, е досадна подробност! Преглъщам и това нововъведение и влизам зад тезгяха, за да се погрижа за нашите палта. Естествено за тълпата от другата страна сега аз вече съм непрофесионалната, бавна и тегава гардеробиерка, така че докато се опитвам на свой ред да обясня как функционира гардероба в най-престижната ни концертна зала, отнасям няколко сумтения, цъкания с език и шеговити подмятания на тема професионализъм.
Такаааа…
Вече сме в залата. Сцената е украсена прилично, макар и видимо без някаква сценографска идея - бели изкуствени елхички, светещи звезди и сини топки, увит около диригентския пулт бял гирлянд със светещи лампички. Коледният кич е единственият простим, така че дори ахвам от умиление. Междувременно залата се пълни, чуват се оттук оттам кавги за дублирани места, една-две разпоредителки магично се материализират отнякъде, раздават правосъдие и се оттеглят в невидимия за очите ни сектор.
По българска традиция концертът е на път да започне с десетина минути закъснение, което нашата публика приема за нормално, затова и принципно си закъснява с толкова. Осветлението в залата се сменя, хората ръкопляскат, а шумът от шляпащи седалки продължава неравномерно да изпълва настъпващата тишина.
В този момент концертът все пак започва! Разбираме го по насочващата се към микрофона русолява водеща, облечена в елегантна черна рокля. Леко тушираме общото жужене, наостряме слух, за да я чуем и… изненада! От микрофона й не се носи никакъв звук! Ама съвсем никакъв - нито пукане, нито микрофония - просто топъл, невидим дъх. Водещата на концерта обаче видимо не отбелязва тази важна техническа подробност и с явно въодушевление рецитира ли рецитира някакви тайни за нас неща от папката пред себе си. Публиката започва да се върти по столовете, някои по-смели свирват, други се провикват “няма звук, няма звук”, но момичето няма никакво намерение да спре словоизлиянието си. След няколко минути ситуацията започва да става нелепа, защото избухналите от недоволство аплодисменти в аудиторията не само не смущават конферансието, но я карат да смята, че е бурно аплодирана. В резултат на това буфосинхронадата й продължава с още по-отривисто жестикулиране. В крайна сметка, по някое време някакъв звук се появява, но понеже това се случва в края на представянето, разбираме само името на първата коледна песен. Името на автора на оркестрацията потъва някъде в, оказва се, твърде тихия глас на доскоро безмълвната водеща. Така ще се случи и с деветдесет процента от имената на автори и техните произведения по време на съобщаването им в рамките на следващите два часа.
Поканената за водеща (иначе репортер в БНТ) може би има опит пред микрофон и камера, но говоренето в зала и пред публика определено й е много, много чуждо. За отчитане на ръкопляскането и съобразяването с нуждата на публиката да аплодира някого, без да се мъчи да чуе крехкия гласец на своята изумително тиха водеща, да не говорим. Благодарение на нея в тази коледна утрин разбрах две неща - че е възможно да си тръгнеш от концерт, в който не си разбрал половината от информацията относно автори и изпълнители, и че и като водеща на класически концерт можеш да претърпиш гръмоносен провал.
Междувременно, докато ушите ни са се източили като фунии към сцената, за да уловят шепота на водещата, в залата по традиция е шумно. Лашкането на седалките продължава неуморно, защото човекопотокът не спира да става, да се мести, да се настанява удобно, да излиза и влиза. Към този звук регулярно се прибавя и забележителното с интензитета си тръшване на някоя от вратите в самата зала, което излизащите се чувстват задължени да произведат. Трясъкът е толкова силен, че отзвучава в торсовете на цялата публика, а пък тя на свой ред го регистрира с разстилащо се като зараза “тц, тц, тц…”.
Разбира се, този общ фон не би бил пълнокръвен, ако ги няма и мобилните телефони с техните разнообразни мелодии. Както обикновено, въпреки напомнянията, в залата има една постоянна и твърдо решена да е в контакт със света група притежатели на джиесеми, които за нищо на света не биха им изключили звука.
Затова, докато звучат “Над смълчаните полета” или “Елхови лес”, току се извиси някоя и друга електронна телефонна композиция и се смеси с дзънкащите звукове и детски припявания откъм сцената. Еклектика в най-чист и непринуден вид, така да се каже! Пред мен например една възрастна госпожа така и не успя да се справи с тихия режим на телефона си, та се наложи да седне върху него. Така поне със задните си части отне детайли от натрапчивата звукова картина на “Дееетелини, детелиниии” на Лили Иванова, с която някой настойчиво я търсеше точно по време на матинето.
Дойде време да кажа няколко думи и за самите изпълнители. Камерен състав на Софийската филхармония, Националния филхармоничен хор и Детския филхармоничен хор са формации с доказано име и професионализъм. Що се отнася до коледната им програма, нека го кажа така - беше на професионално ниво, от което няма какво по-специално да бъде отличено като особено постижение. Има основание обаче за обратното. И то в моментите, когато се налагаше да слушаме солистката Любена Нинова. Признавам, към момента не знаех нищо за нея - то и как бих могла, след като нямахме никаква представа каква ще е програмата на концерта. Там обаче станах съучастник в едно всеобщо притеснение у аудиторията относно реалните певчески възможности на представената за звезда дама. За опънатите до пръсване жили при високите тонове, за рядко достигания баланс с оркестъра, за пеенето с лепнати за микрофона пукащи устни и ненужното флиртуване с хора и оркестъра, ние, зрителите, платили билет за културно удоволствие, изхабихме тонове нервни клетки от напрежение. И от недоволство, разбира се. Добре, че място на солист в матинето имаше и тенорът Георги Султанов, чийто глас и изпълнение ни връщаха увереността, че все пак не сме свидетели само на напъни в самодеен прогимназиален мюзикъл. Тоталното разминаване в професионалните нива на двамата артисти си проличаваше особено силно в общите им изпълнения, където публиката затаяваше дъх по време на женската част с надеждата този път Нинова някак да я преодолее, и дишаше с усмивка тогава, когато се включваше чистият глас на Султанов.
Както може да се очаква, подобни “проби” с вкуса на публиката не водят до нищо добро. Най-малкото, защото хората остават с усещането, че някой им е спретнал коледна програмка набързо, между другото, и за нея е поканил да пее певица, която така или иначе няма други ангажименти по Коледа. Духът на халтурата е най-зловещият враг на всяко творческо намерение. И той се разпознава там, където професионализмът е пренебрегнат. Уви, на тазгодишния утринен коледен концерт също.
Ще завърша този текст отново с гардероба. Този път около палтата ни се мотаеха две-три несретни момичета, за които беше пълна енигма кой номер в коя редица от закачалки се намира. Подозирам, че това им беше първият работен ден, както и че вероятно нямат елементарна театрална или концертна култура, за да знаят, че и в подреждането на палтата има ред и принципи. Затова и раздаването на палтата отне около четиридесет минути, няколко мини скандала и два-три поривисти опити за изземване на функциите на гардеробиерките от страна на вече справилите се сами с гардероба зрители. Към този постконцертен хаос си представете още и гигантската опашка пред дамската тоалетна, която прекосяваше целия салон пред залата, и ще разберете за каква човешка извънпразнична гмеж идеше реч.
В края на това изпитание за сетивата, наречено Коледен концерт (и излъчено директно по БНТ 2), единственото позитивно нещо, за което можеш да мислиш, е какво да си поръчаш за обяд в ресторанта. А там, над димящата порция месни зелеви сарми и чаша червено вино, да обсъдиш надве-натри горчивия вкус от матинето, след което всички дружно да си обещаете, че догодина вместо на духовна, ше заложите само на храна за стомаха. Там поне проверените места не си позволяват да правят експерименти със своята публика. И държат да поддържат вкуса й на ниво, за чието израстване целенасочено се грижат.
бюлетин
още смарт
-
Това, което ни е спасило, може и да ни убие
Откъс от „Паметта на тялото“ на Мириам Брус
-
Да бъдеш жена: Силата на думите и действията
Симон дьо Бовоар е родена на 9 януари 1908 година.
-
Скръбта е цената, която плащаме за смелостта да обичаме
Откъс от „Въпрос на смърт и живот“ на д-р Ървин Д. Ялом и Мерилин Ялом