Добре дошли на дъното

И защо няма нищо страшно да ни е уютно именно там.

 

Да, "Неизлечимият романтик“ ни хареса толкова, че не можем да спрем да пишем за нея. Може би защото ни дава точните изречения, от които имаме нужда. В правилния момент. Прочетете още за книгата и тук.

Когато за пръв път се запознах с драматичната личност на Ана Каренина, се влюбих безнадеждно в нейната любов. Бях неприлично млада и с неприлично здраво сърце. Виждаше ми се безкрайно привлекателно да пропадаш в мазето на несигурността и обсесията. Смятах, че е твърде лесно двама души да се обичат по равно и да са щастливи. Издигах в култ трагедията на личността, драмите на душата и количеството сълзи, които един човек е способен да излее само и единствено с мисълта за друг индивид. Е, години по-късно, когато сърцето ми получи някоя и друга бримка, преосмислих идеализирането на нещастната любов, но все пак мислите за тъгата като зона на комфорт останаха…

Според Лукреций по време на любовното увлечение хората стават превъзбудени и обладани от неутолими желания. Неприятната истина, която изважда пред нас е, че сексуалното сливане, често страстно и необуздано, носи само временно облекчение, защото влюбените винаги искат повече един от друг. Според него влюбването често прилича на боледуване или полудяване.

Любовта е като неизлечима болест, а влюбените линеят от невидими рани. Tе са болни от любов - отпаднали и нехайни към задълженията си, държат се глупаво и прахосват огромни състояния за скъпи подаръци, стават ревниви и неуверени.” 

Кимаме и се съгласяваме с Лукреций, докато не стигнем до идеята му, че когато взаимоотношенията между двама души не вървят, то влюбеният изпада в заблуда и губи способността си за обективна преценка. Да се изправиш срещу истината, че тънеш в заблуда, е най-голямата трагедия. Отричането на тази истина е първата стъпка към уютното дъно. А какво те чака на дъното…

Посреща те диван, върху който да се отпусне натежалото ти от мисли тяло. Тихо е и никой не те съди. Вманиачаването ти по някой човек води до обсесия, тя самата до тъга, а тъгата в един момент се превръща в толкова толкова уютна зона на комфорт, от която няма излизане. Отричаш очевидното, не приемаш съвети, защото единствено ти си запознат със ситуацията и вярваш, че никой не те разбира и не знае какво се случва. Знаеш ли? Понякога нещата обаче са точно такива, каквито изглеждат. И всичко останало е само плод на цветното ти въображение. Илюзия, изградена с много любов, поливана с грижа, създадена с внимание и фанатично обичана, докато не се е превърнала в някаква твоя лична извратена истина. На дивана е удобно и единствената реалност е твоята. Там се обичаш тайно с призраците в спалнята, целуваш несъществуващите жени, държиш ръката на неизлечимите романтици и оправдаваш всички грешки на любимия. Гореспоменатите са въображаеми любови на напълно реални хора. Такива, които не само че са изпитали комфорта на дъното, но и са прибегнали до професионална помощ... 

Английският писател и клиничен психолог Франк Талис написва труда си "Неизлечимият романтик” и събира 12 истории от дивана в кабинета си. Приказва за онези клети души, които са имали неблагоразумието си да се отдадат на маниакалната любов, без да й се съпротивляват. Пропаднали са в клопката на обсесията, опознали са патологичната ревност и са превърнали самите себе си в илюзия. Разказите им на моменти са страшни и понякога откровено плашещи. Интересно е, че всяка изповед ни води до перверзното удоволствие от крайните действия, които самите ние не сме предприели. Защото всички понякога сме искали да преследваме любимия си или да крадем вещите му и да ги колекционираме. Представяли сме си как фанатично душим възглавницата, чаршафите и ризите в търсене на следа за някой нов любовник, но рациото ни е спирало. Защото все пак уж има някакви граници, нали? И трябва да ги уважаваме? Уж. 

"Неизлечимият романтик” е книга за уюта на любовното дъно. И не е срамно, че там е уютно. Единственото важно, е да знаем кога да го напуснем. Все пак животът се случва непрекъснато и е красиво да го вкусваме, да се наслаждаваме и да го обичаме, без да позволяваме на въображаемите ни невъзможни любови да ни поглъщат и потапят в мрака. А на дъното можем винаги да се сгушим. Понякога и за малко. Да седнем на дивана, да си сипем чаша вино и фанатично да си измечтаем всички онези неща, които са могли да се случат, но така и не са се. Да чуем всички песни, от които на душата й става тежко и да олекнем с няколко тона сълзи. И след това отново да излезем на повърхността на делника, оставяйки табелата “Добре дошли на дъното” зад гърба си, защото удобството на дивана е коварно и не бива да се заседяваме твърде дълго на него...

 

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още СмАрт