Видим роман за невидими хора
Наталия Делева заяви присъствие в литературата с добър дебют.
Наталия Делева е искала да напише роман за невидимите хора. Написала е роман за много видимите.
Влагам двойно значение в горното твърдение. Хората, които са герои на тази тъничка дебютна книжка, са непрекъснато в медиите, по екраните на телевизорите, на първи страници на вестниците. Там, където тяхната маргиналност е добре подчертана. Те са като маймунките в зоопарка, които наситените посетители весело хранят от шепа, без да се замислят, че могат да бъдат от другата страна на решетката.
Ние знаем много за тези хора – за децата без дом и семейство, за ромите в гетото, за изнасилените от бащите си момичета, за бежанците, за наркоманите. Знаем всичко, така си мислим, те са ни пред очите. И не ги виждаме.
Това е кодирала младата Наталия Делева в книгата си. Невидими са тези, за които се говори повече, отколкото се мисли. Тези, които получават милостиня вместо състрадание.
Несъмнено е вълнуващ романът "Невидими“. Бърка с пръст в позната рана. Рискът от грешка в посланието е сведен до минимум – всеки човек е готов да бъде разчувстван от подобни истории. Особено в тази форма – поставени накуп, с условна свързваща нишка, колкото да не се разсипят по страниците. Събран пъзел с различими съставни части. Хем цял, хем не съвсем.
Притеснявам се от книги, които стрелят безпогрешно. Отклонението, неяснотата, изплъзването от посланието понякога носят много повече истина от директната и ясна формула. В случая това не се усеща, не оставя неприятно впечатление, директността е по-скоро позитив на книгата.
При Наталия Делева най-впечатляващ е овладеният език. Всъщност точно той спасява романа ѝ от пропадането в дупката на евтината сантименталност. Тя е стройна и стегната в наратива, точно на ръба между сълзите и яростта. Думите и изреченията са премерено емоционални, бъркат под лъжичката с онази експресия на стиснатите зъби, която въздейства повече от крясък. Талантът на един автор често личи по-скоро по това дали знае къде да спре. Делева знае.
Сюжетната рамка е простичка – дете от дом пораства и спасява друго дете от дом. Междувременно в света се случват неща, които не са красиви. Болката е на всяка страница. Всъщност са развлични болки – различни по интензитет, по времетраене, по дълбочина. Но все е болка. Освен в началото и в края на романа. Добре подбрана емоционална рамка, в която би могло да бъде поставено всичко, без да изглежда не на място.
Читателят може да си изплаче очите съвсем оправдано, макар със сигурност да усеща, че го занимават с познати, дори банализирани неща. Всъщност "Невидими“ затвърждава усещането, че това, което си представяме за маргиналните случки и хора, е точно такова. Не ни изважда от собствените ни предразсъдъци, не ги обръща, не ги променя, само ни завира носа в тях.
Повечето от историите в "Невидими“ са истории на повърхността, събития без задълбаване. Това не е и цел на този роман, така че в никакъв случай не е недостатък. Погледът на Наталия Делева не се различава от погледа на журналист, освен по едно – видима е емпатията. Това е и основното достойнство на книгата, освен езика – авторовото съпричастие към обикновените неща от живота. Бях склонна да повярвам, че Делева е родена и израсла в Дом за изоставени деца, толкова съпреживяна е историята, разказана от нея. И много младост има в крясъка, който се чува от всяка страница, в тази изтощителна почуда, че животът най-често е грозен, че е несправедлив и не дава по равно.
Много страдания и почти никаква любов – така героинята на Наталия Делева вижда живота. В случайните минувачи, в себе си, в партньорката си. И затова решава да не иска любов, а да дава, дори ако се наложи да открадне себе си от миналото си. Което и прави по един почти буквален начин.
Няма изненади в "Невидими“, няма открития, няма интелектуални търсения и емоционални отклонения. Всичко е ясно, просто и обикновено, но е казано талантливо. И е обяснимо защо този роман получи съпровождащата награда за дебют на конкурса "Южна пролет“. Обяснява безспорно и номинацията за наградата "Роман на годината“ на "Фонд 13 века България“.
Забележките ми са свързани основно с редакторската работа, но когато видях името на редактора на "Невидими“, разбрах защо дребните неточности не са отстранени. Георги Господинов със сигурност не би се взирал в това как се пише Бейджинг на български или кой е притежавал наметалото на Хари Потър. Това са нормални за автор несъвършенства, които се оправят обичайно при редакция. Но в случая редакторът очевидно е по-скоро ментор.
Вземете това тъничко книжле. То е добро и за препрочитане, и за отваряне напосоки. В този свят си струва да си напомняме, че не всичко идва даром и че има хора, които виждаме и не виждаме едновременно. Невидими, но най-вече нечути.