Звукът от веригите ми ме издава

"Щастието е вътре в теб, потърси го". Този надпис върху фона на поле от слънчогледи ми излезе във фийда, докато скролвах из Фейсбук. Стара и ужасно наивна философия, викам си. Щастието, драга ми картинке, не зависи само от човешката воля. По-често зависи от нивата на серотонина. И, да, вътре в нас е, с изключение на моментите, когато само там не е. Няма серотонин, няма щастие. Биохимията е по-силна и от най-засуканата източна философия. Аз съм от онези "щастливци", чийто ленив мозък просто не произвежда достатъчно серотонин. Не става, не иска. Щастието е хормонална заблуда, едни живеят в нея, други не. И какво да правим сега? Оставяме въжето настрана и мислим позитивно: свободата. е  състояние на ума и зависи само от нас. Супер ни се нареждат нещата. Само че грешката е в романтизма, който сме научени да ѝ придаваме. Превръщаме се в духовни оратори и така възелът съвсем се затяга. Сега, ще си кажете - последно има ли свобода, пълна и неприкосновена, или всичко е състояние на ума, но за целта ти липсва нещо?

 Какво е то? Ами, може би е ум. Реквиема за мечтата- убиец го знаем всички. Толкова е пораснала, че те смачква. Така се е засилила, че те повлича по урвата надолу, жертваш си младостта и черния дроб, и в един момент се чудиш дали не си се продал, защото си бил свободен, или не си се продал, защото просто никой не е искал да те купи. И това е било свобода, нали? А защо се чувстваш като ограбен от нея? 

Поиска ли да скочиш по-високо, отколкото тялото ти умее? Поиска. Поиска ли да си независим от човека с тъмните очи и белега над лявата вежда? Поиска. Той отиде ли си? Отиде си. Ето ти Свобода. В любовта тя се състои именно в това да бъдеш верен като куче, знаейки че имаш пълното право да не си.

Това, че си себедостатъчен, е някаква масово навлязла вълна, теории, статуси, картинки, този път върху фона на плешивата глава на Буда, проповядване на бягство от другите и, разбира се, като резултат - един здрав егоизъм и една дълбока самота. Защото теорията за тази себедостатъчност е красива, но трябва да се изучи. И се получава - имам себе си, но губя теб. Свободен съм, но нещо в гърлото ми стяга. Състояние на ума, при което няма ум, а схеми. И аз, когато бях малка, се озовах пред условието: ако обичаш мама, ще направиш това, ако обичаш мама, ще направиш онова. Останах със заблудата, че ако искам да имам себе си, ще загубя мама, ще излезе, че не я обичам. Съвсем се обърках. Човек трябва да следва вътрешните си потребности, без да поставя стена между себе си и другите. Това, обаче, е работа, работа и пак работа. Свободата ми не трябва да пречи на никого, най-малко на мен. 

Защото знам, че мога да имам себе си и теб в същото време. Без да разполагам с никакви философии. Вътрешна каста на свободата, дори когато нямам серотонин. Празнуване на собствената ти плът. Гърбът ти изправен. Без да правиш глупости.

И в онези дни, дъждовни, сиви дни, когато всичко е достойно за снимка, да наизвадиш всичките си цветни моливи и листове хартия, и да рисуваш детски и диво, с прехапан вдясно език, докато не се изчерпаш отново до възрастен. Отново до гладен. Отново до слаб. Отново до сам. И да си спомниш, че свободата не върви в релсите на ничии теории, а идва, когато влакът дерайлира. Понякога най-добре ни лекува болестта. Маха фалшивината и ни учи да живеем с веригата, без илюзии, но с благодарност. Свободата е онзи момент, в който падаш назад със затворени очи, и знаеш че някой ще те хване.  

Хващам те на свобода. Не те пускам. 

 

размисли свобода,