Седмично четиво: „Ещорил“ от Деян Тиаго-Станкович

Превод: Жела Георгиева

Деян Тиаго-Станкович, писател и преводач, е роден през 1965 г. в Белград. От 1996 г. живее в Лисабон. Негово дело са първите преводи на Жозе Сарамаго на сръбски и на Иво Андрич на португалски. За "Ещорил“ (2015), високо оценен от историци, критика, читатели и медии, получава отличието "Бранко Чопич“ на Сръбската академия на науките и изкуствата, Британската награда за най-добър исторически роман (2018) и номинация за Международната дъблинска литературна награда. Съвсем скоро българските читатели ще могат да прочетат "Ещорил

Агент Триколката се появи без предупреждение на вратата на кабинета на по-висшестоящия в йерархията офицер на Руа да Еменда № 17, 4 етаж.

- Hello, Jarvis! – каза приветливо.

- Hello, hello, hello… На какво дължим това неочаквано посещение? Няма и седмица от последното ти идване.

Отношенията между Триколката и Джарвис в Лисабон приличаха на някаква забранена любов. Виждаха се тайно и винаги за кратко. Възможност да разговарят по-подробно им се удаваше в редки случаи като този, когато Триколката се отбиваше в кабинета на Джарвис с оправданието, че отива в Консулския отдел.

Макар в разузнаването, особено във военно време, човек никога да не можеше да бъде сто процента сигурен, че даден агент не е двоен, дори троен, след всяка тяхна среща Джарвис ставаше все по-уверен, че Триколката, поне до голяма степен, бе предан агент. Независимо от това във всеки свой доклад подчертаваше, че много трудно би могъл да прецени, защото не е в състояние да разбере как въпреки поеманите рискове успява да остане жив и оперативен толкова дълго. Кариерите на повечето негови колеги продължаваха едва няколко месеца.

Джарвис се интересуваше най-вече от сигурността.

- Идва преди една седмица. Може би не е разумно да се отбиваш толкова често. Знаеш, че те следят къде ходиш и какво правиш.

- Знаят, че си вадя транзитна виза за Бахамите. Единственото, в което могат да се усъмнят, е защо при мен се получава така лесно, а другите ги мотаете по цели месеци.

- Добре де. Имаш ли да ми казваш нещо важно, или това е просто куртоазно посещение?

- Имам да ти казвам нещо важно. Но първо един въпрос. Случайно да знаеш кой е този кретен, дето миналия четвъртък вечерта дойде при мен в клозета на казиното?

- Защо смяташ, че бих могъл да знам?

- Обърна се към мен с името Триколка, и то докато пикаех, затова помислих, че е някой от твоя екип. Ти ме наричаш така, пък и ти допадат този тип срещи.

Въпреки доста силния аргумент Джарвис продължаваше да клати отрицателно глава, сякаш не разбираше за какво става дума.

Неприятното при шпионите е, че никой няма неограничено доверие в тях, каквото например има във войниците. Всички се съмняват непрекъснато в тяхната лоялност и постоянно ги шпионират и проверяват. И с право: накрая винаги някой някого предава или, още по-често, продава.

Същевременно агентите са наясно с това недоверие и се страхуват, че работодателите им разполагат с информация, която би могла да бъде жизненоважна за тях, ала по една или друга причина не искат или не смеят да им я съобщят.

С цел да бъде разяснена потенциално опасната ситуация Триколката даде още данни:

- Този тип е англичанин. Казва се Флеминг, Ян Флеминг.

- Ааа, Флеминг! – Джарвис сякаш едва сега се досети.

- Познаваш ли го?

- Горе-долу – призна.

- И? Какво ще ми кажеш за него?

- Нищо. Какво бих могъл да ти кажа?

Онова, което безпокоеше в случая Триколката, бе отказът на Джарвис да потвърди, че има нещо общо, макар да беше ясно, че става дума за техен човек. Никога по-рано не бе постъпвал така. Случваше се Триколката да забележи, че го следят, но преди, когато докладваше на Джарвис, той признаваше всичко. Този път се правеше на улав. Базисната култура на сигурността налагаше на Триколката да реагира на всяко нерегламентирано поведение. Такива бяха правилата на играта. Така беше свикнал.

- И все пак ще ми обясниш ли за какво става въпрос? – настояваше той.

Джарвис упорито се измъкваше:

- Това няма никаква връзка с теб, повярвай ми. Абсолютно неважно е.

- Ами добре тогава. И аз няма да ти кажа за какво дойдох. А те предупреждавам, че се отнася за специална информация, от която, предполагам, ще имате голяма полза.

На Джарвис му беше ясно, че агентът не блъфира.

- Нали ти казвам, че не е важно, ама хайде питай. Какво по-точно те интересува?

- По чие нареждане ме следи?

- Доколкото ми е известно, по ничие.

- Какво изобщо искаше от мен? Какво е било толкова важно, та да върви по петите ми и да ме заговаря в клозета? Някой можеше да ни чуе.

- Чакай, не бяхте ли сами?

- Бяхме, но той беше пиян като свиня, как би могъл да знае дали сме сами, или не?

- Извинявай, аз просто не съм в състояние да отговоря на тези въпроси.

- Чувствам, че премълчаваш нещо. Това ме притеснява и разколебава доверието ми – каза Триколката.

Джарвис веднага смени тона.

- Добре де, шегата настрана. Той е от централата, в Португалия е само пътьом. Нямам представа защо те е следил. Не е бил на работа. Сигурно е искал да бъде полезен. А за случая в клозета чувам за първи път. Не го е споменал в доклада си.

- Вероятно и той не си го спомня.

- Аз смятам, но да си остане между нас, че е с малко по-развинтено въображение и затова непрекъснато създава проблеми. Като постъпи в службата, мислеше, че ще бъде таен агент, а всъщност е писарушка. От началото на войната седи в канцеларията над книжата. Когато го изпратиха за първи път на терен, оплеска работата. В Танжер предизвика инцидент с испанците.

- Какъв инцидент?

- Ами някакви простотии. Накарал един млад дипломат да изпишат голямо "V“ на пистата на летището.

- Защо?

- Защо… Защото били пияни.

- Добре де. И?

- После, като изтрезнял, уж се уплашил за живота си и вместо да се върне по редовния начин, наел частен самолет. Над сто фунта.

- И?

- И нищо. Имаше проблеми в адмиралтейството.

- Ами защо пак са го пуснали сам, като го знаят какъв е глупак?

- Не са го пуснали сам, а с шефа му, и са се надявали, че ще бъде разумен. Наистина не беше вършил никакви глупости до вечерта, когато си го видял. Шефът му се прибрал рано да спи, а той останал в казиното. Още едно-две питиета и пак се отнесъл. Това, че е следил теб, не е най-лошото, ами е играл хазарт и е изгубил всичките си мангизи. Трябваше да му даваме назаем за обратния път. Бас държа, че повече няма да мръдне от канцеларията.

На Триколката му се струваше, че англичанинът му замазва очите с вицове.

- Сигурен ли си, че е само това?

- Сигурен съм. Доволен ли си?

- Да... Може би.

- Ще ми кажеш ли най-сетне каквото имаше да ми казваш? – полюбопитства англичанинът.

- За теб имам много по-важни новини. Не зная дали на Лондон му е известно, дали сте подочули нещо, но германците са разработили една система. Микропункт.

Е сега вече Джарвис наистина стана сериозен.

- Какво е това?

- Ще цитирам Фон Карстоф: "нова революционна система за изпращане на съобщения“. От невидимо мастило минават на тези микроточки.

- Какво конкретно би трябвало да бъде това?

- Не "би трябвало да бъде“, а вече е. Звучи просто: съобщението се написва на пишеща машина, фотографира се, фотографията се намалява до големината на точка, залепва се накрая на изречение в писмо и се изпраща в плик. Листът се обръща към светлината и по блясъка се открива микропунктът. Четат го с микроскоп. Показа ми. Идеално се вижда.

- Имаш ли мостра?

- Нямам. Зърнах я само за миг, не беше за мен. Така ще контактуват с мен чак когато отида в Америка.

Джарвис се замисли за момент.

- Нищо, когато я получиш, обади се на нашите там. Ще се свържа с Лондон и ще те уведомя какво смятат: дали да споделиш информацията с американците, или не. Вероятно да, но не бих искал да решавам аз. – Понечи да запише в бележника си: - Как го каза, микро…?

- Микроточка. Микропункт.

- Добре... Това ли е всичко за днес? – На края на всяка среща, когато изчерпеха дневния ред, Джарвис наливаше на двамата по чаша уиски, ала още не бяха стигнали дотам.

- Не е. Има още нещо – обади се Триколката.

- И какво е то? – Никога не се знаеше какво би могло да се очаква от този агент. Всичко беше възможно. Вече бе поискал да му се осигури някакъв специален реквизит, екипировка, за които твърдеше, че са му абсолютно необходими при изпълнение на задачите. Можеше да бъде шампанско или хайвер, пръстен или вратовръзка на студент от Кеймбридж, или билети за ложа в опера. Какво ли не.

- Виж сега... зная, че звучи откачено... но... имам чувството, че японците възнамеряват да нападнат Америка.

Джарвис беше доста скептичен.

- Като казваш Америка, имаш предвид Съединените американски щати ли?

- Именно. Съединените американски щати. По-точно Хаваите.

Думите на Триколката прозвучаха на Джарвис като поредната негова шега. Много глупава шега.

- Кой ти каза?

- Никой, казаха ми, че докато обикалям Америка, вероятно ще трябва да отида и там...

- А да не би и ти да имаш малко по-развинтено въображение? Или да си прекалено лековерен?

- Не смятам. На няколко пъти ми споменаха Хаваите и американския флот.

- Това все още не е доказателство... Ами откъде ти хрумна идеята за японците?

Интуицията е много важна в работата на разузнавача, но дори в тази професия не се вземат големи решения въз основа на нея. Триколката не съобщаваше нищо повече от "имам чувството, че ще се случи нещо немислимо“.

- Повярвай ми. – Повече от това не можеше да каже.

[…]

- Извинявай, приятелю, но това звучи твърде много като спекулация. Няма "струва ми се“ и "имам чувството“. Трябва да бъде: "прочетох“, "видях“, "каза ми този и този“. Става въпрос за важна информация – наблегна Джарвис.

- Добре де. Чух го от много сигурен източник – отстъпи Триколката.

- А от кой сигурен източник си го чул?

- Съжалявам... – поклати глава. Беше ясно, че не си струва да му се досажда.

Джарвис се позамисли.

- Така на "честна дума“ е трудно някой да го приеме сериозно, но все пак ти разкажи всичко на янките, а аз ще уведомя Лондон, макар че... имам чувството, че нашите няма да проявят голям интерес.

- Смяташ ли?

- Ами как да ти кажа, първо, не изглежда достоверно, но ако пък е истина... – Джарвис спря.

Попов изчака няколко секунди и завърши изречението:

- ...ще принуди Рузвелт по-бързо да избере на чия страна да застане.

Този разговор не бе чут от никого. Протокол не беше воден. Никой не бе видял Попов нито да влиза, нито да излиза. Значи, срещата изобщо не се е състояла. Два-три дни по-късно Триколката отлетя с хидроплан през Азорите и Бахамите за Ню Йорк.