Човек на име насилие

На Световния ден срещу насилие над жените Мария Касимова, Силвия Недкова, Стаси Айви и Юлия Хаджиева пишат в името на онези жени, за чиито кошмари често никой не споменава нищо.

За 10 месеца в България са убити 28 жени. От мъжете си. За две години - 51. Майки, дъщери, приятелки, близки. Момичета, които не са облекли всичките си рокли, не са разказали всичките си истории, не са споделили всичките си мечти. Нежни създания, чиито път е прекъснат по най-гнусния и безобразен начин. От онези, на които те са се доверили, че ще се грижат за тях и ще ги пазят. Любовта понякога се превръща във война, а войната, за съжаление, е опиат. Страшен, долен и пристрастяващ.

АртАкция покани няколко любими жени, които разказват повече по темата за насилието. Нещо, което често подминаваме с досада или с абсолютната убеденост, че на нас няма как да ни се случи. Сякаш сме застраховани. Че няма как жена от нашия приятелски кръг да попадне в тази адска въртележка. Да, сигурно са си го мислили и близките на тези 51 жени, превърнали се в ангели. Сигурно е по-лесно да викаме полиция при силна музика, отколкото при нещо много по-сериозно. По-лесно е да мълчим и "да не се бъркаме в чуждите животи". До момента, в който не се случи в нашия дом, в някоя тиха вечер пред телевизора. Понякога адът пристига на пръсти и трябва сериозно да се вслушаме, за да го чуем. 

Насилието като ежедневие

Стаси Айви

Преди повече от 10 години попаднах за първи път в Мумбай, Индия. Всичко беше абсолютно ново и различно - атмосферата, миризмите, хората.  Сцената обаче, която се е запечатала в съзнанието ми до днес е как един ден, излизайки в квартала, в който бях настанена, видях на улицата огромен мъж, който влачеше явно собствената си жена за косата. Тя беше полугола, пищеше и той така я беше хванал, че всеки момент очаквах да откъсне парче от скалпа ѝ. Бях потресена от тази гледка и никой от минаващите хора не направи или каза нещо. Мъжът беше със зверско изражение на лицето и коментарът на очевидци беше “това си е неговата жена, не е наша работа.” Не съм сигурна и ме е страх да си помисля къде е тази жена днес. 

Никога не съм разбирала как мъж може да тормози “своята жена”, защото наивно смятам, че като силен пол, той е длъжен да я пази. Да я обича, а не игнорира, да я гали, а не да я удря и никога да не я приема за даденост или собственост. Всяка жена мечтае за своя принц на бял кон, но това много често не е толкова лесно и с годините тя се научава да прави огромни компромиси с желанията си. Да правиш правилните избори е трудната страна на живота и трябва наистина ситуацията да е черно-бяла, за да можеш да я определиш като правилна или не, защото иначе попадаме в сивите нюанси и се губим. Това да се чувстваш зле с човека, с когото споделяш живота си, независимо дали е психически или физически, със сигурност е черно-бяло и не е правилно. Няма такова нещо като “твърде късно е да промениш живота си” и ако робуваш на това клише, тогава добави и “животът е само един”, защото и това наистина е така. 

Човек на име насилие

Мария Касимова

Когато не мога добре да разбера нещо, си го представям като човек. Постепенно го рисувам - тялото, походката, лицето, изражението. Чувам гласа му и се опитвам да осъзная какво ми казва. Миризмата му усещам. Всъщност миризмата ми е много важна, да. Вдъхвам го, затварям очи и го запомням така, с аромата му. Накрая се опитвам да му хвана емоциите. Предизвиквам го, за да му измеря амплитудите и да видя къде се вписват в собствената ми скала на чувствата. 

Така се опознаваме. 

Ако насилието е човек, как ще изглежда то?

Насилието е и мъж, и жена. Даже понякога прилича на дете, което преждевременно е пораснало и не знае какво да прави със себе си. Може да има набола брада, но не е задължително. И гладко избръснато може да е насилието. В главата си, горе, на върха, където косите се срещат в нещо като следа от центробежна сила, винаги има дупка от спано. Не се реши често, а и когато го прави, косата не го слуша. Насилието не ходи припряно. То пристъпя така, че не можеш да го чуеш, но с нещо под кожата си усещаш присъствието му. А когато веднъж си го уловил там, завинаги е. Край, появи ли се отново същото подкожно мравучкане, насилието е наоколо и диша. 

Лицето му може да е грозновато. Да няма зъби, а над изпръхналите му от стискане устни като телени огради да се вият бръчки. Може, когато говори, дъхът му да е от дълго пиене, бързи кафета и много цигари. Но и друго може да е - насилието може да изглежда красиво. Тогава плаши повече, защото доверява или възхищава. 

Има насилие, което носи очила. Плешиво насилие има, но има и насилие с мека шапка, на която отвътре е изписано нечие име. Случва се насилието да облича костюм. Стои му добре, защото насилието често има хубаво тяло. И джинси носи. И анцузи с качулки. И кафява пола с масленозелено поло и бежов чорапогащник. Скъпо кожено яке, бански на котви, шлифер с дълбоки джобове, пуловер и вълнен панталон, пеньоар с коланче. 

Има насилие, което си носи разни неща в чанти или найлонови торби. Те са винаги натъпкани до горе, но никой не знае какво всъщност има в багажа на насилието. 

Насилието е човек, който не се храни с храна. То я наблюдава, чопли я, може да я опита с крайчеца на езика си, но не я яде. Хвърля я. Често през прозорците, за да я наблюдава безмълвно как лети, благодарение на него. Не знае, че храната сама се хвърля от прозореца, понеже не може да го понася. 

Едно насилие може да го разпознаеш по миризмата на децинфекцирано. Но и на изпотени мишници и неизмити гениталии. На сготвено, което е разсипано по пода, а някой го събира със салфетка. На ароматизатори за коли с дъх на зелен бор и ванилия. На спирт и чесън. 

Насилието не е разговорлив човек. Мълчи или отговаря едносрично, а от гласа му стърже. Може да крещи тихо. Думите му излизат като пара от устата, а гласът ги догонва, за да влезе в тях и да ги изнасили. Насилието не е човек, който прави любов. То е човек, който ебе. По потник и с крака, обути в подпетени бели очувки на дупки. Бързо и болезнено, докато не го хванат. Насилието е паникьор. Може да се моли и му вярват.

Страхът му е присъщ. Заради него носи стари, огледални слънчеви очила. Прави се, че чете вестник. Твърди, че знае езици. Няма чувство за хумор, смее се на високи честоти. Лятото играе табла пред блока със съседите. Псува, те се смеят и също псуват. Оплаква се и може да плаче. На насилието сълзите излизат от очите му като че някой ги изстрелва с лък отвътре. Падат пред него и образуват локви, в които то си мие краката. После си допушва цигарата и се прибира. Там се съблича чисто голо. Вижда се в огледалото. Чупи го. 

Насилниците да бъдат остракирани

Силвия Недкова

Насилието е съпровождало човечеството от самото начало. Оцеляването е свързано с насилие, често дори инстинктивно, плод на опита да се самосъхраниш.

Дотук с оправданията!

Няколко хилядолетия цивилизация би трябвало да са озаптили инстинктите. Човечеството би трябвало, мисля си, да е излязло от пещерите и в ума си, не само физически.

Уви, мисловните конструкти не отговарят на реалността.

Днес все още се делим на мъжкари и женски, на алфа-пичове и юници за разплод. Цивилизовано се правим, че живеем в един и същи свят, но под фасадата бушуват все същите пещерни страсти.

Много е простичко всъщност. Мъжете искат да оставят гените си в наследство, а жените подсъзнателно подбират кои гени са най-подходящи. Въпрос на оцеляване е. Въпрос на опазване на вида, съчетано с естествения егоизъм на индивида.

Пак звучи като оправдание, но не е. Всъщност към прастарите инстинкти се е добавил още един. Днес жените нямат нужда от мъже, за да набавят прехраната си. Подборът на оплодител се извършва по други критерии. Мускулите са второстепенни, защото прехраната не се набавя с тяхна помощ. Мъжкарите вече не могат да елиминират противника в обикновена ръкопашна битка, войните станаха по-сложни. Но някъде дълбоко в паметта на мъжкото ДНК е залегнало онова инстинктивно желание да удариш, да насилиш, да убиеш дори, за да спечелиш надмощието, което ще те направи безсмъртен чрез потомството ти.

И тогава виждаш врага – по-слаб от теб, независим. Този, който те отхвърля, не признава силата ти, не уважава мускула ти и търси в теб не физическо надмощие, а ум. 

Този враг вече не е другият мъжкар, а жената.

Колкото повече завоюва достойното си място в света, толкова повече страда от мъжкото насилие жената. Това в някакъв смисъл е перверзно признание от страна на насилниците, защото всяка агресия е форма на страх, ответен удар заради подсъзнателния ужас от поражението.

Най-страшното за мъжете-насилници е превъзходството на жертвите им. Насилените не отговарят по същия начин. Не само не удрят със същата сила, а изобщо не удрят. Използват мозъка си. Използватосвен това единството си, също родено в пещерите – огънят се пази от женски общества, а не от самотни самки. Насилниците вече знаят, че битката им е загубена. Като зверове, притиснати в ъгъла, ръмжат страховито, отхвърлят конвенции, удрят сляпо и дори убиват. 

Павианските им крясъци са толкова силни, че често заглушават тихия глас на разума. 

И са навсякъде. Скрити са в мизерните си кухни или в лъскавите си лимузини, носят опърпани дрехи втора употреба или шити по поръчка костюми. Не се разпознават по външни белези. Воини на нищото, които трябва да изхвърлят страха си върху някой друг, който не може да им отвърне, но е по-силен от тях там, където те са най-слаби.

Има цивилизовано решение на проблема всъщност, измислено е много отдавна. Нарича се остракизъм, изхвърляне от обществото. Прилагало се е за други неща, но трябва да пораснем още малко, за да го приспособим към днешните си нужди. Отхвърлянето на насилниците от обществото, духовната им изолация е това, което истински ги плаши. 

Насилниците имат нужда от одобрение, иначе нямаше да бъдат насилници. 

А днес все още имат негласната подкрепа на мнозина. Получават я дори от жени. Законът е либерален към тях, а правоохранителите са пълни с индивиди от тяхната порода. Насилниците днес все още разполагат с влияние на много нива – обществено, семейно, лично. 

Не конвенции и не декларации, дори не бунтове и демонстрации могат да ги спрат. Трябват потери, преследване до дупка, изхвърляне от пещерата – да останат сами на студа в безплодна пустош. Трябва да бъдат лишени от защитата на семейния огън. 

Когато жена се раздели с доказан насилник, неговото име трябва да бъде публично огласено, регистрирано и лесно за откриване, за да не пострада следваща жертва. Трябва да виси на стълба на позора.

Така има шанс дори да се променят.
Имаме много работа за вършене.

Как се доказва моралният тормоз?

Юлия Хаджиева

Едва ли има човек в съзнателна възраст,  който да не се е сблъсквал с физическо насилие или психически натиск под една или друга форма. И ако мъжете са облагодетелствани по природа, защото са физически по-силният пол, то за жените тези непожелани "срещи” в повечето случаи са страшни. И оставят отпечатък за цял живот. Въпросът е, защо след като е масово явление и оставя смазващи травми, като изключим безбройните случаи, в които завършва със смърт, насилието над жени се неглижира отявлено - и от обществото, и от законодателя.  Въпрос, който виси с адска сила не само у нас. Статистиката за страните членки на ЕС е вцепеняваща, а България е сред тях, като по отношение на сексуалния тормоз съвсем не сме в дъното на таблицата. Всяка трета жена в Европа е била жертва на сексуално посегателство от страна на срещуположния пол. В България около 30% са само жените, преживели физическо, сексуално или психическо насилие още в детството си…

На този фон и предвид зверските случаи на насилие над жени през последните месеци и години, станали публично достояние (можете да си представите колко жени, жертва на тормоз от страна на партньори, работодатели или непознати, никога не влизат в статистиките) далновидното българско правителство най-добросъвестно оттегли законопроекта за ратификация на Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие, нашумяла като Истанбулска конвенция. Аргументи? Трагикомично несъстоятелни.  Деморализираните български политици и псевдоинтелектуалците, като едни истински антиутопични донкихотовци, тръгнаха на поход срещу собствените си кошмари. Привидя им се развенчаване на извечния балкански архетип за мъжественост. Блеснаха острите им интелектуални и морално-волеви дефицити. Намеси се и Светият синод! Една поначало изчерпана, паразитна, анахронична институция. На теория може и да сме загърбили патриархалното мислене, но патриархалните порядки и нагласи току възправят чудовищните си сенки…

Но тук думата ми беше за психическия тормоз. Ако няма спор, че понякога и една дума е достатъчна, за да те излекува или разболее, защо се налага да убеждаваме властите, че моралният тормоз е точно толкова антихуманен и недопустим, колкото и физическият? Че последиците от него са не по-малко драстични? Че психическото и физическото насилие вървят рамо до рамо? Излишни вълнения, като се има предвид, че дори изнасилването в рамките на брака в България не е криминализирано, въпреки че Европа има директива, която се изпълнява от години. Тук изниква и въпросът: дали клиничната психология е достатъчно надежден механизъм за установяване на вината на партньора, упражнил насилие? Има ли недостиг на експертиза по темата в България или безхаберието и подценяването на проблема превръща жените в жертва по подразбиране? 

Едва ли съм единствената, на която се натрапва впечатлението, че ефективните присъди за мъже, упражнили или упражнявали системно насилие, завършило със смърт, у нас са истински лукс! Законът и съдът не само че не са достатъчно рефлективни по тази тема – вместо да се съсредоточим върху мерки за превенция на насилието, ние оправдаваме извършителите на убийства и блудства, като им приписваме невменяемост… Вместо да учим децата си как да разрешават конфликти цивилизовано, ние следваме остарели модели на общуване и, несъзнателно или не, възпроизвеждаме отдавна компрометирани схеми и стереотипи. Как тази порочна система да "респектира” и възпре следващия насилник? Как да не се стигне до онзи омагьосан кръг, в който жертвата на психически тормоз го търпи, защото се страхува от последващи действия на насилника и потенциален убиец , тъй като не чувства протекция от страна на държавата?

Д-р Мари-Франс Иригоайен, психиатър, психоаналитик и семеен психотерапевт, подчертава, че моралният тормоз често се подценява, нерядко дори създава впечатление, че тормозеният "си го заслужава”. А истината е, че думите могат да дестабилизират и манипулират, да съсипват психиката… и да убиват. В какво точно се състои моралният тормоз, до какви средства прибягва насилникът, какво изпитва жертвата и как да се защити – на тези въпроси дава отговор "Моралният тормоз. Перверзното насилие във всекидневието”, посрещната с изключителен интерес във Франция и eвропeйските страни, включително и в България. Преводът е на Росица Ташева. Ето кратък откъс:

Какво съм направил, за да заслужа подобно наказание?

С употребената на място дума можем да убием или поне да унижим, без да си изцапаме ръцете. Една от големите радости в живота е да унижиш ближния. -  Пиер Депрож

 

В живота си срещаме хора, които ни вдъхновяват и ни подтикват да дадем най-доброто от себе си. Но срещаме и други – те подкопават душевните ни устои и в крайна сметка ни пречупват. Човек може да съсипе себеподобния си, ако го подложи на морален тормоз. А продължителният морален тормоз понякога води до истинско психическо убийство. Всички сме били свидетели на перверзни нападки в една или друга област – в двойката, в семейството, в предприятието, в политическия и социалния живот. Обществото ни обаче сякаш не забелязва тази форма на непряко насилие. Под предлог че проявяваме търпимост, ставаме прекалено снизходителни.

Моралната перверзия и нанасяните от нея поражения са отличен сюжет за филми ("Диаболично“ на Анри Жорж Клузо, 1954) или за черни романи – в тези случаи публиката е наясно, че става дума за извратена манипулация. Във всекидневието обаче не смеем да я назовем.

Като гледа филма "Леля Даниел“ на Етиен Шатилие (1990), зрителят се забавлява с моралните мъчения, на които старата дама подлага обкръжението си. Най-напред тя започва да тормози старата си прислужница и не спира, докато "случайно“ не причинява смъртта ѝ. Зрителят си казва: "Така ѝ се пада, след като е толкова покорна!“. После старицата излива злобата си върху семейството на племенника си, което я е приютило. Племенникът и жена му правят всичко възможно, за да задоволят желанията ѝ, но колкото повече се стараят, толкова по-отмъстителна става тя. 

Лелята използва обичайните перверзни техники за дестабилизиране – недоизказаното, злонамерения намек, лъжата, унижението. Човек се учудва, че жертвите не съзнават на каква манипулация са подложени. Те се опитват да разберат и се чувстват виновни: "Какво сме направили, та толкова ни мрази?“. Леля Даниел не се гневи, тя е просто студена и зла. Но не афишира лошотията си, което би настроило околните срещу нея, а я впръсква в тях на малки, трудно забележими дестабилизиращи дози. Леля Даниел е истински експерт по тази част. Тя винаги успява да преобърне ситуацията така, че да се окаже жертва, а членовете на семейството ѝ да поемат ролята на палачи, изоставили осемдесет и две годишната жена сама в апартамента и принудили я да яде храна за кучета.

В този изпълнен с хумор пример от киното жертвите не реагират с агресивно преминаване към действие, както това би могло да стане в реалния живот. Те се надяват, че доброто им държане ще намери отклик у мъчителката им и ще смекчи сърцето ѝ. Всъщност винаги става обратното, тъй като прекалената доброта е непоносимо предизвикателна. Накрая единственият човек, когото леля Даниел пощадява, е една новодошла, която "ѝ стъпва на шията“. Така тя най-сетне си намира равностоен партньор и между двете се създава почти любовна връзка.

Ако тази стара дама ни забавлява и трогва, то е, защото усещаме, че толкова проклетия може да се дължи само на много страдание. Леля Даниел поражда у нас жал и по този начин ни манипулира точно както прави със семейството си. Ние, зрителите, ни най-малко не съчувстваме на горките жертви, напротив, те ни изглеждат по-скоро тъповати. Колкото по-зла става старицата, толкова по-добрички и оттам непоносими и за нея, и за нас стават близките ѝ.

И въпреки това нападките ѝ са типично извратени. Този вид агресивно поведение е част от несъзнаван процес на психологическо унищожаване, съставен от явните или скритите враждебни действия на един или повече индивиди срещу някой нарочен индивид,  превърнат в изкупителна жертва. Чрез на пръв поглед обикновени думи, чрез намеци, чрез подсказани или недоизказани твърдения е напълно възможно да извадим човека от равновесие, дори да го унищожим, без някой от околните да се намеси. Така агресорът или самочувствието на другия; така те избягват вътрешния конфликт и всяко колебание, като прехвърлят върху другия отговорността за това, което не е наред: "Не аз, другият е виновен!“. Няма чувство за вина, няма и страдание. Това е то моралната извратеност.

Всеки от нас понякога прибягва до перверзна манипулация. Но процесът става разрушителен само ако често се повтаря във времето. Когато е ядосан например, "нормално невротизираният“ индивид може да се държи перверзно в пристъп на гняв, но е способен да даде израз на чувствата си и на друга поведенческа плоскост (чрез хистерия, фобия, натрапливости...), а перверзните му пориви биват последвани от самоанализ.

Докато перверзният индивид е винаги перверзен. Той общува с другите само по този начин и никога не прави преоценка на поведението си. Дори ако перверзията му известно време мине незабелязана, тя ще се проявява всеки път щом се появи ситуация, в която той

защото не е способен да се поставя под въпрос. Подобни индивиди не могат да живеят, без да "размазват“ някого. Необходимо им е да унизят другия, за да запазят самоуважението си и чрез него да придобият властта, която ще им осигури жадуваното възхищение и одобрение…

Из ДЪЛГОСРОЧНИТЕ ПОСЛЕДСТВИЯ: ШОКЪТ

Осъзнаването на агресията действа на жертвите като шок. Дотогава те в нищо не са се съмнявали, може би дори са били прекалено доверчиви. Не са искали да повярват, когато някое външно лице им е казвало, че са твърде покорни или проявяват прекалена търпимост към очевидната липса на уважение. И изведнъж си дават сметка, че са били предмет на манипулация.

Сега са объркани, наранени. Всичко се е сгромолясало. Оказали са се неподготвени и изненадата усилва травмата. Емоционалният шок предизвиква у тях едновременно болка и страх. Усещането е за грубо посегателство, за потрес, за безпомощност, за срив. Някои жертви го описват като чувство за физическа агресия: "Все едно, че ме прободе с нож!“; "Каза ми ужасни думи, чувствах се като нокаутиран боксьор, когото продължават да обсипват с удари!“. Учудващо е, че рядко се наблюдава гняв или бунт с агресора. А гневът би довел до освобождение. Жертвите съумяват да посочат несправедливостта на съдбата си, но не и да се разбунтуват. Гневът идва по-късно, като обикновено е цензуриран и оттам безрезултатен.

За да изпитат наистина освобождаващ гняв, жертвите трябва да са се изтръгнали от перверзната хватка. Когато осъзнаят манипулацията, жертвите се чувстват изиграни, измамени. Изпитват усещането, че са злоупотребили с тях, че са проявили неуважение към личността им. Със закъснение откриват, че са жертви, че са им се подиграли. И загубват самоуважението и достойнството си. Срам ги е от реакциите, които манипулацията е предизвиквала у тях: "Трябваше да реагирам по-рано!“; "Защо нищо не виждах?“.

Срамът идва от осъзнаването на патологичната снизходителност, която са проявили и която е позволила насилието. Понякога изпитват желание да си отмъстят, но по-често търсят реабилитация, признание за идентичността си. Надяват се на извинения, които няма да получат от агресора си. Ако изобщо получат удовлетворение, то ще е много по-късно и ще дойде от свидетелите или от пасивните съучастници, които също са били манипулирани от перверзния, за да се присъединят към агресията…  

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още СмАрт