Заети до извоюване на противното

Даннннн! Данннн! Даннннннн! 

Три часът е. През нощта. Знам го със сигурност, защото имам чувството, че църковната камбана се е минимализирала, влязла е в ухото ми и оттам на всеки кръгъл час бие с все същата сила, както когато е била в реалните си размери. Тъкмо се бях унесла преди това след биенето за два часа и ето ти го пак. Трябва да съм заспала мигом след дванайсетте удара в полунощ, пришпорена от мисълта, че в един и два часа може и най-после да не чуя камбаната, толкова съм уморена. В просъница я чух в два. В три обаче…

И ето ме - седнала насред леглото, отчаяно брояща звъненето на църквата наблизо, после на онази в края на селото, а след това на другата в съседното, която винаги закъснява с минута след първите две. И това съм го преброила. Знам също и че дискретно, но ясно отчетливо камбанено присъствие се отчита и на всеки петнайсет минути. Един по-свит удар за “и петнайсет”, два удара за “и половина” и три - за “без петнайсет”. Изобщо тая звънарска работа така ми е влязла под кожата, че имам чувството, че ако ме запознаят с оня, дето държи въжетата и лумка по никое време, ще му извадя гръкляна преди да ми е казал добър ден. Гледам с омраза прозорците и осветените от луната облаци, стисвам силно очи с надежда да се уморят и да заспят, а в ума ми като хлапе играещо на дама, подскача една мисъл...

А как ще изкараш утре?!…

Как ще изкарам утре, ако не се наспя?! Как  ще се надигна от леглото по-уморена, отколкото когато си легнах?! Какво и колко количество кафе трябва да изпия, за да си събера от възглавницата провесилите се като влажно пране мисли? Какъв грим трябва да сложа, за да покрия някак сенките под очите, наподобяващи следи от копитата на тежкотоварни коне и с какво да неутрализирам влачещите се като размекнат восък прозявки по лицето си? 

И най-важното - на какво изобщо се надявам да се закрепи поредният ми ужасно натоварен, идиотски натъпкан, мега скоростен и адски важен дневен график, ако за поредна нощ вместо да спя, съм броила камбанни лашкания? 

Забелязали ли сте колко много и отчайващо бързащи сме всички? Понякога, просто за да мога да се огледам наоколо, спирам на някой ужасно зает градски ъгъл и гледам хората. Самоизключвам се за малко и наблюдавам безмълвно - млад мъж с карирано сако и тъмни очила крепи телефона си с буза. Кълчи се като че го боли корем, за да извади от някакъв си джоб някъде по себе си лист и химикалка и да запише нещо важно. Покрай него почти във войнишки марш профучава майка с детска количка. И тя бърза занякъде. Детето ѝ се е хванало с две ръце за страните на количката, присвило е очи от скоростта, а русото му перчемче се вее над челото му, като че се спуска по ролъркостър. Докато майката слаломира с бебето си между другите бързащи наоколо, едно момиче с две огромни торби дрехи е на път да превземе тротоара. Наострила се да мине точно по средата му и е амбицирана да не отстъпи на никого това право. Тялото ѝ е придобило аеродинамична форма, торбите са на половин крачка след нея като уморени крила, а токчетата ѝ ритмично отбелязват като метроном забързаното темпо. През това време онзи с карираното сако за малко е позабавил крачка - чуди се как по-точно хем да държи телефона, хем да намери и твърда повърхност, където да подпре листа и да пише. Точно тогава го отнася момче със скейтборд, нарамило раница, от която сякаш ей сега ще се отвори парашут. “Пай се, бе, костюм! Не виждаш ли, че бързам?!” избоботва момчето и за малко на свой ред да връхлети върху достолепна дама със синя коса и платнена пазарна количка на две колела. “Всички бързаме, младежо, на всички не ни стига времето!”, дидактично се обажда тя, включва количката на втора и почти с ръмжене на двигател изчезва в неизвестна посока, докато облаците прах изпод обувките ѝ бавно се вдигат нагоре… 

Разбира се, че това последното не се е случило. Обаче така сигурно си го представих, че все едно наистина цялата тази разбързала се човешка тройка отлетя в небитието пред очите ми. Не издържа на задъхването, засили се и взе, че се възнесе…

Да си много зает е модерно. Но за да си истински модерен, трябва да си много, постоянно и впечатляващо зает. Толкова, че на смартфона ти да му блокира римайндъра. Толкова, че ако си олдскул, тефтерът ти да тежи с половин килограм повече, заради изписаните с мастило ангажименти в поленцата му. Толкова, че на Заека от “Алиса в страната на чудесата” да му спре часовника.

Да си много ангажиран има смисъл само, ако останалите постоянно са информирани за това. Така че пиарът на заетите хора е много важен. Когато и да им звъннеш, те или влизат в среща, или току що излизат от нея и винаги ще ти звъннат след малко. Тяхното “малко” е разтегливо понятие, защото времето не е тяхно. “Малко”-то на небързащите винаги е по-кратко от това на заетите. Това е причината последните често да ти връщат обаждане утре или никога. Ако и когато все пак ти вдигнат телефона, те са делови и стегнати. Косо се вклиняват в изреченията ти с едно притихнало и кратко като изстрел  “да”, което автоматично те кара да не използваш сложни изречения и едва да си поемаш въздух. Вечно заетите хора имат стриктен график. Той е е светая светих, в която можеш да се намърдаш само, ако си специален. Или ако покажеш, че също си много зает. Двама заети винаги намират по-лесно начин да се видят от един зает и един свободен. Заетите хора постоянно си имат “задачки” за вършене, ходят по “срещи”, където обсъждат “проекти” или създават “контакти”. Те са перманентно уморени, затова пак по график ходят на фитнес и масаж и това е също толкова важна част от обичайните им ангажименти, колкото и работните заседания, служебните пътувания и офисните задължения. 

Има един особен феномен на заетите хора. И той е, че през уикендите и ваканциите те отново са заети. Приели са почивките като поредна задачка, която трябва да се изпълнява по ред и с отговорност, затова и спонтанностите са им чужди. Те отиват на добре обмислена и организирана ваканция, която най-често споделят с хора, с които “работят по един проект”.

Местата, които посещават, са онези, които други заети като тях хора също обичат, тъй като там може ей така, докато си почиват, да се роди една нова, ползотворна съвместна бъдеща заетост. Ангажираните обичат да се виждат с други ангажирани в уикендите, когато си правят общи релаксиращи активности - партия тенис, миене на колите, половинчасов скуош или една тренировка. Характерно за много заетите хора е, че те постепенно губят умението да ходят бавно. Когато са на улицата, те винаги са в режим “бързане”. Такъв си остава той и когато се опитват да се разходят в парка например. Пусни един много зает човек в началото на Южния парк например и до него остави един свободен, и ще видиш, че заетият ще стигне в края на парка за една четвърт от времето на свободния. За бързащите хора всяко нещо трябва да си има цел, която да се постига бързо. Целта на разходката е да се стигне от точка  до точка Б, край. Никакви такива спонтанни загубвания, никакво шляене по полянки, блеене пред будка за сладоледи или сядане на пейки! Разходката е състояние, в което трябва едно разстояние да се преодолее ефикасно и кратко! Нещо неясно?! 

Вечно заетите хора така и правят любов - заето. Те я съобразяват с разни неща, като това да не е през седмицата, че е уморително, да не е късно, че на другия ден се става рано, да не е сутринта, защото това отнема поне едни двайсет минути, в които може да се организира друга среща или да се поспи преди всичкото предстоящо бързане. Правенето им на любов е планирано така, че да е в нормалната за възрастта и здравето честота. И разбира се, само ако графикът им го позволява. Всъщност заетите хора са заети най-вече да си организират нови и нови заетости. Иначе, ако останат без ангажименти, как ще преживеят свободата, в която оставаг единствено и само със себе си?…  

Някога имахме друга представа за бързането и заетостта. Часът се отмерваше от обикновени часовници, които хората носеха на китките си. Времето наистина беше в ръцете ни, точните часове бяха нещо относително, защото никога не се знаеше на кой му избързва или закъснява механизма, а един от най-често задаваните въпроси по улиците беше “Извинете, колко ви е часът?”. Сигурно съм питала стотици пъти разни хора точно това. Те се спираха, издърпваха ръкава си нагоре, вторачваха се в циферблата си и тържествено съобщаваха времето - “ами… единайсет без три минути някъде”… Някъде?! Да, времето можеше да е някъде, защото това тук на китката на онзи с часовника е на два часа от Гринуич и е някак ориентировъчно. Каквото ни беше времето, такъв ни беше и ритъмът. Бързането можеше да е само относително, защото хората се чакаха по срещи поне петнайсет минути и нямаше как да звъннат и за разберат например срещата им ще се случи ли изобщо и кога. Бяхме концентрирани в избора на място, където да се видим, защото веднъж влязло в ход, то нямаше как да се промени. Съобразявахме точността си с градския транспорт, ходенето пеша и навиците на приятелите си, които познавахме по-добре, защото ги виждахме очи в очи. Разговаряхме един с друг, защото никой не можеше да ни звънне по телефона, когато сме извън къщи. Имаше време, в което просто изпадахме от общия ритъм и нелегално се реехме в пространството - нямаше джипиес, който да ни засече или ап, който да разконспирира за другите къде сме били. Не обявявахме на всеослушание в мрежата за къде пътуваме, къде сме в момента, как се чувстваме, с кого сме, сменили ли сме си работата, за какво мислим. Живеехме по начин, който ни позволяваше да постигаме някаква, макар и относителна, самостоятелност, която ни даваше важното време да се срещнем със себе си. Тъжно е, че така безотговорно и лесно го предадохме. 

Не страдам от носталгия по миналото. Страдам от неспособността ни да се занимаваме със себе си. От битката, която не провеждаме, за да запазим човешките си образи. Не съм против технологиите - самата аз съм им безкрайно благодарна, защото те ми дават една друга свобода, която нямаше иначе как да изживявам. Мъчно ми е за решенията ни. За мързела да се оставим на модната заетост и да имаме нужда от нея, за да се усещаме живи. За да е така, някъде сме преместили центъра си. Изнесли сме го отвън себе си, проектирали сме го във външни изяви, които ни доказват, че правим неща. Пък щом правим неща, значи съществуваме, нали така?! 

А трябва да е друго. Трябва да имаме време за оглеждане и мислене. За бавно ходене и спокойно хранене. Време за влюбване и мечтаене, време за дълги разговори за несъществени неща. Нужни са ни минути за губене. Часове за прекарване навън, без “задачка”, без “проект”, без “контакти”.

Данннн, данннн, данннннн! Камбаната на близката църква бие отново. Броя ударите и осъзнавам, че са минали пет часа, откакто започнах да пиша този текст. Започнах го, за да преодолея гнева си от натрапчивия ѝ звук посред никое време. Сега обаче кухият ѝ удар не ме дразни. Мисля си, че точно това и точно така са го чували милиони хора преди мен. Били са наоколо и единственият им начин да разграфят времето си на земята е бил ето този, същият звън. Деликатен удар в “и петнайсет”, два за “и половина”, три за “без петнайсет” и толкова на брой, колкото стават кръглите часове. В интервалите между тези удари хората - онези от миналите векове - са правили неща. И също са били заети. Заради тяхната тогавашна човешка заетост днес сме това, което сме. Дали умишлено в някаква част от деня си да не върнем времето назад? И просто в претъпкяния си до лудост график със сериозността на вечно ангажираните да напишем нещо от сорта на “13-15 ч. - абсолютно-нищо-не-правене”?