Шофьор на такси с усмивка като пушка и длан като оръжие

Шофьор на такси на Мартин Скорсезе е един от най-емблематичните филми в историята на киното. На пръв поглед без причина. В него има нещо, което го прави емблематично и почти водещо до пристрастяване. И все пак вероятно е необходимо да се гледа няколко пъти, за да успее зрителят да вникне не само в кинематографията и саундтрака, но и да разбере какво е искал да каже авторът и положителен или отрицателен герой е Травис. Изобщо герой ли е?.

Една от общите черти между голяма част от емблематичните филми е това, че не могат да бъдат разказани и са бавни филми с безконечно дълги кадри, близки планове и забавени каданси, които за масовата аудитория биха били излишни. Но и колко много щяхме да сме изгубили, ако цялото кино бе сътворено с мисъл за масовата аудитория...

Безспорно едно от най-фундаменталните качества на филма е култовият образ на Травис. Робърт де Ниро влиза в ролята на шофьор на такси, който всъщност е една изящна метафора…

Ако трябва да се обобщи сюжетът, филмът ни разказва историята на Травис, който има проблеми с безсънието. Опитва се да ги прогони, поемайки допълнителна работа по улиците на Ню Йорк. Мизантропът в него се опитва да се бори с мъжа, желаещ любов и спокойствие. Неусетно се превръща в психопат, който иронично се преобразява в супергерой.

Решавайки да прогони натрапващото присъствие на инсомнията с поемане на работа в таксиметрова фирма, Травис се опитва да контролира объркания си мрачен живот. Външният вид, мястото на което живее и ехидната му усмивка са индикация, че от разбитата душа на този персонаж накрая ще излезе нещо гнило, което ще застигне всички. Усмивката на Травис е като пушката, която се появява в началото и чийто гърмеж чуваме в последно действие. В привидната небрежност на безсънника се крие отчаяната нужда да контролира себе си, града, в който живее, както и целия заобикалящ го свят. За да успее да оправдае собствената си самота, Травис се нарича “самотникът на Бог”. И именно самотата е една от най-осезаемо засегнатите теми във филма. Вероятно няма по-болезнена форма на самотата от тази на милионите самотници в тълпата. Камерата показва в забавен каданс десетки, стотици хора, лутащи се из улиците, вървещи в различни посоки. Много от пътниците, които се качват в таксито му, се преструват, че той не съществува. Сядат шумно, обливат задната седалка с телесните си секрети, насилват се, чукат се, дават груби наставления на шофьора, подкупват го и накрая хвърлят парите, без да го удостоят и с поглед. Та нима за тях той някога би бил нещо повече от просто шофьор на такси? Остава си мъжът, който си върши работата. Понякога изпълнява функцията на барман, който обира с пешкира си мръсното в душите на самотниците, но накрая си взима дължимото, затваря си устата, с усмивката си напомня за пушката, която накрая ще гръмне, но никой не обръща внимание, тъй като при появата на пушката вече клиентите са слезли от таксито  и към шофьора така и не е проявен никакъв интерес. 

Самотата има своето проявление и във връзките между персонажите. Ако погледнем красивата Бетси (Сибил Шепърд), която работи редом с Том, виждаме класическият случай на жена, която зад красотата си крие безкрайна самотност и се впуска в комуникация с привидно близък колега, когото всъщност не познава като личност. Двамата флиртуват неловко, но по нищо не личи да имат истинска връзка помежду си. Именно заради това при появата на Травис в отчаянието си Бетси се съгласява да излезе с него. Уверен, че е прочел душата й, той открито заявява, че вижда самотата в очите й. Не говори за любовна среща, нито прави намеци за секс. Безпардонно й заявява, че изглежда като жена, която просто има нужда на приятел. Приятел, който би могла да срещне, оглеждайки се в огледалото на кривата му душа. Парадоксалното е, че единствената истинска емоционална връзка между хора, е тази между Айрис (Джоди Фостър) и Спорт (Харви Кайтел). А тя… се крепи на абсолютно нелегална експлоатация. Айрис е почти 13 годишна и “работи” за Спорт, като продава тялото си на мъжете. Единствено в тях виждаме емоционална интимност, каквато могат да имат двама човека, които са наистина близки.

Но да се върнем на Травис като шофьор. Пълзейки по мръсните улици на Ню Йорк, лутайки се край неоновите светлини на града, попада на всичката измет по тротоарите. Моето строго субективно мнение, е че метафората за истинския дъжд е една от най-паметните фрази в киното. Потокът на съзнанието в ума на шофьора превръщата водата в една от от най-силните метафори на филма. Травис отбелязва радостта си, че дъждът е почистил улиците, но се надява някога да дойде истинският порой, който да измие всичкия боклук в града и с него цялата измет да изчезне. С колата си минава през Бронкс, Харлем и Бруклин и в полезрението му попадат наркомани, дилъри, трафиканти, проститутки, убийци и всякакви подобия на хора, които чакат деня на истинския дъжд. У Травис живее мизантроп, който съжителства в хармония със самотника в главата му. Двамата подтикват мъжа да прибегне до копнежа по чистите улици и да се сдобие с огнестрелни оръжия. Впрочем филмът умело пародира горепосоченият златен закон за пушката в първо действие, тъй като Скорсезе решава да хиперболизира правилото, връчвайки в ръцете на главния персонаж 4 оръжия и нож. Във втората половина на филма сцените изобилстват от насилие и пистолети, но по-любопитна е появата на ръката като оръжие. Многократно показалците на героите се насочват едни към други. Жестовете, които изразяваме с ръцете и тялото си имат силата да говорят, да обиждат и нараняват емоционално, но не и да убиват буквално.

Почти в самия край на филма Травис прави опит да се застреля с оръжие, но в този момент става ясно, че липсват патрони. Затова той бавно опира пръста си и с уста имитира звука на истинското оръжие. Умопомрачен е. И в този момент той сякаш наистина се самоубива. 

Напълно е възможно самоубийството с пръст да звучи фанатично, но именно такъв е и нашият човек. А колосалният момент, в който Травис решава, че ще се сдобие с оръжие, е този, в който Бетси спира да отговаря на обажданията му. Обидена от факта, че той я води на порнографски филм, решава да прекрати взаимоотношенията си с него. Тогава неугледният и особен тип попада в клопката на вълнението, подарява цветя и като един ловък хищник преследва плячката си. А дали плячката не е наченка на истинска любов и не е ли Бетси всъщност метафора за чистотата в този отблъскващ мръсен свят? Когато я вижда за пръв път, Травис е впечатлен от белите й дрехи и русата й коса. Описва я като ангел, който почти се рее сред всичката сган по улиците. И не идва ли мракът в ума тогава, когато единствената надежда за чистота в живота си тръгва и изчезва безследно? За да удовлетвори себе си, извършвайки чисто дело, Травис моментално се превръща в покровител на малката Айрис и решава да убие всички нищожества, които се опитват да изцапат с грях детските й години. В края на филма, след като шофьорът е разчистил сметките си, виждаме множество извадки от вестници, които хвалят Травис. Борец за справедливост от страна на народа и личен герой според родителите на момичето. 

Ироничен героизъм или откровени нескрити аплодисменти към онова, за което всички мечтаем, но никога няма да посмеем да извършим? А именно онзи бленуван истински дъжд, който да изчисти боклука от улицата и да сложи край на безсънието?

Шофьор на такси е блестящ интимен танц с ума на един самотник.

Скорсезе държи в няколко кадъра да ни покаже света през очите на героя. Вероятно една от най-озадачаващите, но безспорно съвършени, сцени, е тази, в която на обща вечеря с останалите шофьори Травис пуска Алка Залцер в чаша вода. Докато таблетката се разтваря, камерата се приближава към чашата, фокусът от хората в помещението и разговорът, се изместват и през екрана потъваме в балончетата на чашата докато не се изгубим. Защо ми се показва тази чаша е въпрос, който зрителят на първо четене напълно логично би могъл да си зададе. Скорсезе държи да сме близки с Травис и да влезем вътре в него. В ума и душата му. Разтварянето на таблетката във водата е индикация за две неща. Първо, говори за това, че на масата стои човек, чийто фокус е на грешното място. Неглижирането на случващия се разговор и общото отегчение от живота подтикват към блуждаене. А именно това води и до второто подсещане, което прави Скорсезе, а именно напомнянето за самотата. Защото когато някой е заклещен в капана на собствените си тъги, то той може с часове да се втренчва в дима от цигарата си, в лампата на улицата или дървото отсреща. С надеждата, че след цялото разсъждение и след всички размисли, вероятно ще се появят тъй бленуваните решения на проблемите и така отчаяно търсените отговори на въпросите.

Абсолютно лесно би могло да се каже, че Шофьор на такси е филм за един изключително лесен за мразене персонаж. Отвратителен типаж, който проявява расизъм и насилие.  Гениалността на Травис е другаде. Самотата му, комбинирана с безспорната му харизма всъщност го правят неустоим и откровено очарователен. През пукнатините на Травис надават глава нашите собствени демони. Екзистенциалната самота, която изпитва, е чувство, назиращо у всеки човек в даден период от живота му. Натрапчивата ненавист и отвращението към човешкия вид също се проявяват у всеки един човек. Скорсезе прави така, че да почувстваме Травис толкова близък и интимен до нас, че накрая тайно (или не толкова) да застанем на негова страна и вътрешно да аплодираме. 

Според Скорсезе най-важната сцена в Шофьор на такси е тази, в която Травис се опитва да се свърже с Бетси от уличен телефон. Камерата бавно се измества към магистралата, на която всъщност няма реален човек или нещо движещо се, което да привлича погледа. Зрителите не виждат Бетси. Няма я. Травис също не я вижда, но кадърът ни показва и реалността, в която също цари пустош. Празен и почти безкраен път, който не се знае до какво ще доведе...

Травис е противоречиво явление на екрана, което за протокола е отблъскващо, но вътре в ума на всеки зрител е тайна форма на любов и обожание. Скорсезе се престрашава да играе с най-тънката ни струна и стъпва с двата крака върху най-страшното ни. Самотата. Или по-скоро усещането за самотност. Тази, която прояжда мислите нощем и пали огромно количество цигари. Тази, която нищо не е в състояние да лекува и води до помрачаване на ума и тотално изкривяване на представата за редно и нередно. Персонажът на Травис наистина е герой, който с фанатичните си  нереални действия нанася абсолютно реални щети. Макар и умело филмът да се подиграва със златното правило за оръжията, той следва правилото, като си служи с фанатичния поглед и усмивката на Травис. Която определено до последното действие трябва да гръмне. И то с мощта на истински дъжд.

За цялостната атмосфера на филма огромен принос има и Бърнард Хърман, чиято музика е перфектната ръкавица за кинематографията на филма. Бавна и провлачена като таксито. Красива и чувствена като скритите цветя в душата на Травис.

И накрая ще си позволя лична оценка. 

Шофьор на такси е урок по кино.