Невидимите жени и самоубийството на духа

Насред спорадичните разговори за сексизъм, #metoo и неяснота какво точно означава женско равноправие, попаднах по прищявка на съдбата на една книга, наречена "Съпругата“. Липсваше ми досега този поглед отвътре, който всяка жена, стигнала до зрелостта си през миналия век, познава добре. Мег Уолицър говори не за видимото страдание от мъжката доминация, не за насилието, което подлежи на осъждане по закони и морални норми. В този роман става дума за неизбежния избор на всяка жена в света на мъжката доминация.

Сюжетът е простичък – съпругата на известен писател прелиства спомените за живота си с него, докато го придружава при получаването на голяма литературна награда, апотеоз на цялото му творчество. Нищо заплетено, нищо извънредно, с изключение на скритото. Всъщност предчувствах финала от самото начало, въпреки огромното майсторство, с което авторката прикрива директната истина. Потресаващата и преобръщаща всичко развръзка се оказа съвсем естествена, не особено изненадваща, защото всички живеем в един и същи свят и можем да предположим, даже можем да видим как това се случва непрекъснато и навсякъде около нас.

Това не е феминистична книга, дори е точно обратното. Това е роман за прелялото примирение, което дълги години е изглеждало като единственото възможно, за да оцелее една жена, за да не загуби дарбите си и да реализира себе си в мъжкия свят. Баналната история за студентката, която се омъжва за своя професор, предизвиквайки шумен развод, тук е интерпретирана без оценъчната злост, която винаги прозира в романите на мъжете. Няма вина, има само грешни избори, мотивирани едновременно от неизбежност и слабо познаване на реалността. Животът с известен мъж с всички негови забежки, свръхего, доминация и мачовско пренебрежение е съществуване в сянка, примирено, но и с благодарност, защото осигурява защита. 

Мег Уолицър е успяла да запази удивително равномерен тон в целия роман. Липсва обичайният ропот на наранената, пожертваната жена. Достойнството на недооценената, но познаваща стойността си съпруга, е спасено с дистанцирана отдалеченост от присъди и оценки. Нещата са каквито са, няма как да бъдат различни и хората носят последствията от решенията си до края. И отвъд него, става ясно след блестящия и мъдър финал. 

Романът на Мег Уолицър ми напомни множество мъжки романи, макар да е подчертано "женски“. Целостта на търсеното внушение е постигната – идеята е намерила реализация и във формата. 

Издателство "Колибри“ е допринесло допълнително за това внушение – романът не е включен в някоя от специалните поредици, корицата е с лика на популярни филмови актьори, анонсът на задна корица обещава увлекателен сюжет, но никъде не е намекнато дори, че иде реч за сериозно постижение в съвременната проза – като замисъл, изпълнение и културно-политическо послание. 

Феминистите няма да одобрят този роман, той е твърде дълбок и твърде равновесен, за да го използват. Консерваторите също не биха го харесали – той разкрива повече уродливости на досегашния свят, отколкото плакатите на протестиращите активистки. Този роман може да бъде разбран само от жени, които следват вечните си инстинкти – да поддържат воините и понякога да убиват вместо тях, защото са наясно, че театърът на живота има нужда от гении зад кулисите. 

Бих препоръчала тази книга на дъщерите си – като учебник за холокоста, но не нацисткия, а всеобщия. Унищожаването на Аз-а на жените е по-страшно от убиването им, но е по-възможно. А когато светът ги подтиква към духовно самоубийство, значи камбаните бият – време е окончателно да излезем от този ад.