Нуждата от образователна революция

Започваме да учим от първия си дъх. Спираме с последния. През повечето време дори не знаем, че учим. Би трябвало това да ни доставя удоволствие на първично ниво, защото е естествено като дишането. Точно както бебето се усмихва на всяко новооткрито изживяване, което създава нови мозъчни връзки и го кара да седне за пръв път, да протяга ръце, за да хване играчка, да проходи. Всичко това е процес на обучение.

Но в един ключов момент – различен за всеки – ученето някак се превръща в насилие. Човекът, усвоил до този момент безкрайно много сложни процеси, изискващи огромни ментални усилия, внезапно започва да се съпротивлява на новите натрупвания. За всеки това важи в различна степен – има хора, които осъзнават насладата от ученето и я търсят целенасочено. Но усещането за насилие и страхът да не бъдат постигнати очакванията са присъщи на всички.

Образованието – секира за мозъка

Най-често ужасът от учене идва с включването на детето в образователния процес. До този момент малката личност е откривала света индивидуално, през призмата на собствените си проби и грешки, в игра. Образователната система носи уеднаквяването. Разбира се, това е неизбежно, в огромна степен шлифоването на всяко умение е тежък и по-скоро унифициран процес. Но има значение дали се прави като при диамантите или като при дървените трупи – нежно и внимателно или грубо и болезнено.

Българското образование има традиции в "дървообработването“. Още от яслите в него влизат обещаващи фиданки, а излизат най-често неодялани талпи. Простете грубия ми език, това е твърде категорично обобщение, но няма друг начин да се метафоризира тенденцията непрекъснато да се снижава качеството на образование, при това стремително.

Причината не е толкова в умишленото му съсипване, колкото в отказа образователната система да влезе в 21 век. Преди 30-тина години стилът на обучение все още беше сравнително адекватен (тук не включвам съдържанието). Достъпът до информация беше подобен на този преди столетие – книги, библиотеки, памет. Все още беше нужен стабилен набор от базови запаметени знания, за да се премине към следващо ниво на умения. Затова и обучение, основано върху натрупване на факти в съзнанието, е било важно, както и век по-рано.

Технологичното развитие на света обаче настъпи доста бързо. Много по-бързо, отколкото тромавата система, оплетена и в бюрократични корени, може да се промени.

Днес информацията е достъпна с един клик на мишката, дори само с един допир на пръста до екрана на телефона. Тя не е затворена в трудно достъпни библиотеки, нито е привилегия на малцина нейни носители. 

Всъщност, ние сме във времето на Потопа. 

Потоп от информация, а ни липсва Ноев ковчег, какъвто образованието би могло да бъде. Днес запаметените знания не вършат работа, защото са твърде базови, за да са достатъчни. Капацитетът на паметта, колкото и да е огромен, е ограничен от начина, по който тя функционира. 

Да наливаш в мозъците на деца излишно количество информация от всякакъв характер, разнопосочно и безсистемно, е като да пълниш с напръстник басейн. Докато покриеш дъното, водата вече е плесенясала. Това, което съвременното училище се опитва да посади в главите на децата, се побира в една флашка. Струва ми се безсмислено да създаваме десетки хиляди еднотипни флаш-памети всяка година. При това те не са заредени със софтуер, който да им позволи да боравят свободно с натрупаната информация.

Да изясня проточилата се метафора – днес децата ни получават информация, която така или иначе е навсякъде, но не знаят как да боравят с нея. Освен това не знаят как да се ориентират в подводните течения на този Потоп, който ги залива отвсякъде (само не и в училище). Те не умеят да отсяват нужното от ненужното.

Не са виновни децата обаче. Образователната система не функционира адекватно на днешния ден. Учителите им са изкопаеми от друга епоха – самите те са напълно безпомощни пред количеството факти, умения и тенденции, които идват с технологичния бум. Сякаш динозаври преподават на хуманоиди уроци по оцеляване.

Процесът наподобява трупане на камъни без хоросан.

Какъв е смисълът ученик да запаметява находищата на полезни изкопаеми в Африка, ако те ще бъдат изчерпани само 5 години след края на обучението му? Тази информация се оказва остаряла още в мига на получаването й. Далеч по-важно е да се открият връзките между находищата на кобалт в Конго и производството на смартфони в Китай примерно. Механичното наизустяване на термини и факти не е достатъчно, за да се намерят пресечните точки. 

Подобен пример може да се даде и с обучението по литература и история, както и с предметите по изкуствата. Далеч по-добри резултати в опознаването на света биха били постигнати, ако се въведат интегрирани предмети. Така лесно историческите епохи ще оставят диря в представите на децата, като се свържат с литературата, изобразителното изкуство и музиката от периода. Не датите са важни, те са налични в Уикипедия. Историческите уроци са уроци за бъдещето, но и за етапите на израстване на света, който ни е оформил. А това е невъзможно без изкуството.

Факт е, че днес в българската образователна система изкуство практически не се изучава. В часовете по музика децата пеят, учат нотите, но не могат да ги разчитат качествено. В часовете по изобразително изкуство рисуват. Толкова. Нито школи, нито епохи, нито художници не биха познавали, ако останат на нивото на училищното си образование. 

И всъщност кой изобщо приема насериозно часовете по изкуства? Те са почивката, те са отпускането от натоварения със сложни уравнения и исторически събития учебен ден.

Обучението по литература пък е ограничено в анализи на едни и същи произведения, основно на български автори. Тези и аргументи, които се повтарят папагалски през годините, пълнят тетрадките и тестовете. "Под игото“ се учи 4 пъти в дванайсетте години на училищното образование, 4 пъти! А световната литература, от която българската все не успява да стане достойна част, се учи в рамките на половин година в 10 клас (вече в 8). Това не е обучение по литература. Това не е стимулиране на интереса към литературата, а насилие от най-безпомощен тип. Учениците в 12 клас, които нямат късмета да израснат в семейства, изкушени от четенето, не познават световното книжно богатство, не са чували за някои от най-великите световни писатели. Няма нито един американски писател, който да е включен в която и да е част от програмата по литература в училище от първи до дванайсети клас!

С точните науки проблемът е също толкова сериозен. По-старото поколение помни лабораториите по физика и химия. Знаем как изглежда лакмусът, примерно. Днешните ученици не знаят. Те нямат практически занятия по тези предмети. Никой не им е показвал на живо какво става, когато се смесят киселина и основа, примерно. Е, в специализираните гимназии и класове е може би малко по-различно, но я си представете какво се случва в едно малко училище в малко градче. Пълна липса на практически знания и умения, тотално неориентиране в реалността. Назубрени знания, които позволяват постъпване в университет и евентуално след това малко натрупване на истински познания. Ако има време да се ходи на лекции, защото студентите работят, за да се издържат.

Време е за революция, не за еволюция

Образованието се нуждае от рязък скок в развитието си. Не бавното еволюиране, което изисква години приспособяване, а промяна в самата основа на съществуването си. 

Най-важното е да бъдат променени основните цели на образователната система. Ако досега изискването е било от училище да излизат зрелостници с добра обща култура и ориентирани в интересите си, днес целта трябва да бъде обучение по ориентиране, което да продължава цял живот. Не обща култура в паметта, а култура на отсяване на информацията, която е леснодостъпна и в много случаи (именно поради огромното си количество) недостоверна.

На първо място е езиковото обучение. Липсата на добри учителски кадри за повечето езици у нас е един от големите проблеми на българското образование. А информацията е достъпна на някои от основните световни езици – английски, немски, руски. Не е зле бюрократите и учителите да си дадат сметка, че езиковото обучение не цели създаване на кадри за туризма или улесняване на заминаването зад граница. Основната му цел е достъп до съкровищницата на информация, която е в интернет, а скоро вероятно – и в нов тип световни онлайн хранилища. Проектът Гутенберг, проектът за дигитализиране на световното културно и информационно наследство на Гугъл – това са истинските учебници на бъдещето. Те не могат да бъдат напъхани в ничия глава. Децата трябва да бъдат насочени как, къде и защо да търсят информация. Да бъдат научени да я систематизират и отсяват, да я преоформят и да създават нови информационни единици. 

Далеч по-важно е да ги научим как да различават истинското от фалшивото, как да го проверяват. И как да не се примиряват с недостоверната информация – не само в новините, но и в науката.

Важно е да получат критерии

А това на пръв поглед днес е кауза пердута. Критериите липсват в самия корен на съвременната образователна система. Дори при оценяването. Тестовете, уж предвидени да бъдат абсолютно обективни, поощряват именно трупането на безсмислена информация, която ще бъде забравена само след година. Невъзможно е тестовата система, абсолютно унифицирана, да отсее различните способности и особености на всяко дете. Знае се, че хората функционират по различен начин, имат характерности, които не се отчитат при тестове.  Тестът казва само колко е приспособим ученикът към вече създадената (а вече и остаряла) образователна система. В крайна сметка поради това несъвършенство на образователната структура решаващите за бъдещето на децата инструменти са оставени в ръцете на бюрократи, които работят по таблици и административни приоритети. 

Магическият кръг е труден за разбиване

Тези, които трябва да променят системата, са неин продукт. Трудно е да си представим, че те сами ще тръгнат срещу машината, от която са част. Революцията, за която стана дума, трябва да дойде отвън. Как ще стане това, не е много ясно, но се надявам да не е за сметка на бъдещите поколения, които засега изглеждат обречени на недообразоване.