Гала Дали: „Силен си не когато предизвикваш обожание, а когато внушаваш срам“.

Четем откъс от книгата „Гала-Дали“ на Кармен Доминго, в превод на Маня Костова.

Гала пристигна в Париж през август 1916 година с куфар, пълен с тежки руски романи, с най-елегантните си тоалети, с малко пари, дадени ѝ от нейния пастрок, и без никаква представа как ще си намери дом или работа, ала убедена, че енергията и жаждата ѝ за нови преживявания ще сринат всички бариери още преди да са се изпречили пред нея. Но пък беше сама. На гарата "Сен Лазар“ я посрещнаха свъсено небе и влага, която превишаваше значително онова, което си беше представяла, ала сивотата и студът не успяха да я обезсърчат. Постоя малко на перона. Погледа носачите, които се суетяха напред-назад и товареха багаж в количките си. Наблюдаваше жените, елегантно загърнати с шал-яки от сребърна лисица, и господата с шапки и велурени ръкавици. Чу развълнуваните гласове на влюбени, които се прегръщаха, срещайки се пак след раздяла. Видя как семейства отново се събират и как делови мъже си стискат ръцете.

Накрая застана между железните решетки, препречили пътя към пероните, и изходите, водещи към голямата зала на Загубените следи, където потокът от пътници се движеше във всички посоки и се изсипваше при вратите, навлизайки в един Париж, към който тя не смееше да прекрачи. Преди да се отправи към изхода, погледна как табели с неподвижни стрелки сочат крайната спирка на влаковете, а служители проверяват и перфорират билетите. Ноздрите ѝ трепкаха, раздразнени от саждите, но не можеше да си наложи да престане да се озърта на всички страни, очарована от своята първа среща с Париж. Предположи, че гледката надали се различава много от тази в който и да е друг космополитен град в света, при все че вероятно тук бе по-шумно, ала в сравнение с Москва – е, да, разликата беше голяма.

Не познаваше никого в града освен майката на Пол. Мадам Жан Грендел, без особен ентусиазъм и така, както ѝ бе писал годеникът ѝ, я очакваше в дъното на сградата, за да я заведе в къщата. Съпругът и синът ѝ бяха на фронта и тя беше натоварена със задачата да посрещне рускинята. Гала я загледа. В този момент не би могла да каже дали беше влюбена в Пол, или за нея младият мъж представляваше отличен претекст да напусне Москва, но усети съвсем ясно, съдейки по изражението на жената, която бе дошла да я посрещне и можеше да ѝ стане свекърва, че не бива да очаква голяма помощ от нея. Все едно. Гала я поздрави сдържано, не бе забравила нито за миг оскъдното уважение, което ѝ беше засвидетелствала французойката в санаториума. Затова пък мадам Грендел я прегърна, както ѝ се стори, искрено. Не искаше да признае, но се бе хванала в паяжината, изплетена от Гала около нея с търпение и предпазливост чрез всяко едно от писмата, които ѝ беше изпращала от Москва от момента, в който бе осъзнала, че ѝ предстои да се установи във френската столица: Скъпа ми госпожо, разбирам обичта Ви към Пол  – така започваха почти всички кратки писъмца, дето ѝ написа.

 – За Вас, както и за мен, Пол е над всичко друго. Права сте да мислите първо за него и аз с цялата си покорност следвам стъпките и съветите Ви…

Родителите на Пол в крайна сметка се предадоха пред онова, което взеха за очевидни чувства у Гала. А в отговор на любовните декларации от страна на двамата млади не им оставаше нищо друго, освен да се съгласят рускинята да се настани при тях в семейния апартамент близо до "Сакре Кьор“. Та нима съществуваше по-добър начин да я контролират от този да я приемат на собствен терен и така да запазят авторитета, който вярваха, че имат пред сина си? Когато пристигнаха в дома, свекърва ѝ не я засипа с внимание, но и не ѝ създаде никакви пречки.

– Скъпа, стаята на Йожен ще бъде твоя, докато той се върне от фронта. После ще видим… – каза с тон, който не криеше ревността ѝ към връзката на Гала с нейния син, и с жест, навеждащ девойката на мисълта, че завоюваните територии не са толкова много, колкото ѝ се струваше.

Въпреки това рускинята се усмихна доволно. Картите таро я бяха предупредили. Влюбените и Светът, Императорът и Справедливостта. Ясно беше, че майката на Пол не я ценеше особено и че може би това никога нямаше да се случи, но тя щеше да победи. Погледна я и ѝ се усмихна. Трябваше само да изчака да мине време. Първата стъпка беше направена. Веднъж влязла в този дом, трудно щяха да я извадят оттам. Щом остана сама, седна на леглото и разгледа внимателно стаята. Беше едновременно по-хубава и по-лоша от очакванията ѝ. По-хубава, защото имаше два големи прозореца, през които нахлуваше вълнуващата парижка светлина, и по-лоша, защото за всяка крачка, която би желала да направи извън къщата, трябваше непременно да мине през общо помещение, откъдето мадам Грендел контролираше кой влиза и излиза през входната врата.

Все пак не можеше да отрече, че това бе едно приятно място, за да си отдъхне, докато реши в каква посока да поеме животът ѝ и преди всичко как да се сдобие с пари, които биха ѝ позволили да закрачи сама. Без да търси помощ, довлачи куфара, с който беше пътувала от Русия, и го приближи до гардероба. Легло, писалище, библиотека и малко кресло съставяха мебелировката на стаята. Мадам Грендел ѝ беше обяснила, че имат тоалетна и баня и следователно течаща вода. За щастие, приказките, които беше дочула във влака относно това как парижанките излизали от апартаментите си чисти и пременени, след като се поизплакнели с ръкавица за баня и кофа вода, в нейния случай нямаше да се потвърдят. Не ще се наложеше да се "къпе на части“. И още нещо  – имаше дълга тръба за отопление, която се спускаше от тавана към пода между двата прозореца. Нямаше да мръзне в студа. Беше повече, отколкото можеше да очаква. След като си поподреди нещата, се отпусна в леглото и пружините изскърцаха под тежестта ѝ. Бе едва от няколко часа в Париж и не знаеше какво да прави.

В този миг, незнайно защо, я завладя някакво чувство на самота, пораждайки у нея известно безпокойство, но скоро тя потъна в дълбок сън. Когато се събуди, си спомни, че първото, което трябва да стори, беше да пише на Пол и да го убеди да помоли да го преместят от фронта и да се върне у дома.

Не мога да живея без теб – му написа, – затова ясно виждам как няма да има живот за мен. Така че препоръчвам ти да се пазиш жив. Да умра ми се струва по-малко зловещо, отколкото да живея без теб.

От тук нататък Гала си постави твърдо задачата да откъсне Пол от войната и от онова, което той разбираше 54 под патриотичен дълг. Трябва да го накара да пожелае да се отдалечи от бойното поле и да се върне при нея. За тази цел разчиташе на много добър съюзник – свекърва ѝ. "Скъпи съпруже“, помисли си. Да, с тези думи щеше да започва писмата си занапред. Само така Пол не би могъл да забрави обещанието, което ѝ беше дал.

Скъпи съпруже, Може би не съзнаваш какво направих и продължавам да правя за теб. Посветих ти целия си живот, своя дух, кръвта си. Не всяка жена би постъпила като мен. Не всяка би рискувала да прекоси Европа във военно време, за да отиде при вечната си любов, изоставяйки своето семейство. Не се ли върнеш, все едно ме отблъскваш, не уважаваш моя живот. Опасно е да се запиша като доброволка болногледачка, но ще го сторя, ако ти не ме обичаш така, както бих искала и заслужавам. Тъй като нямам смелостта да се самоубия изведнъж, това ще бъде начинът да го направя постепенно. Очаквам скоро да се върнеш при мен.

бюлетин

още смарт