Латиноамериканска поезия за вечно лято

Днес четем гореща любовна поезия и се пренасяме близо до морето.

Хосе Карлос Бесера

Блус

Нямаше нужда от още един пристъп на самотност, за да зная.

Плувах по морето в посока, непозната на моите ръце.

Където бе обитавала любовта и където бе имало царство

е останала само една стена. И тревата я покорява.

Останал е само един бял лист, над който замръквах.

Където капеха светулки от нощта, чисти като показна истина.

Останал е само един повей случаен.

И където една жена учредяваше своите целувки

са останали само дървета, склонени от вятър.

И нямаше нужда от думи.

Сърцето не е сълза,

но може да замъгли лицето.

Прозорецът е вгледан в тъгата.

Опирам лакти в миналото и твоето отсъствие

прониква през мене сърцето ми да оближе.

Въздухът е ръка, погалила моето чело.

Челото ми, по което личи луна

и някакъв глас извайва забрава.

Луната се вдига като дим

измежду руините на вечерта.

Много рано е в тази синева без образ.

Нямаше нужда да избухва самотността

с праха на една стопена целувка.

Нямаше нужда

нощта да се запомни в сълза.

Устни, слисани от забрава,

приливи на море,

облачен шум, в който се дочува есен…

Има моливи с форма на време, чаши за вода

с плуваща в тях вечер,

корени на дърво като изваяна ръка —

и занемарена.

Има погледи и писма, където нощта

пуска нищото в ход

върху букви, свързали

знаците на пътешествия.

Тук е вечерта.

Който е влюбен, може да се обвие в нея.

Тук е вечерта, за да отбележи едно отсъствие.

Светът сънува на моите гърди

като дърво, застигнато от зима.

Не ни трябваше вечерта, а също и тези цигари,

чийто дим изглежда като изпаряваща се ръка.

Ще презимува нощта на моята гръд.

Нямаше нужда да зная.

Няма значение.

Очаквам още ненаписано писмо,

в което забравата ме определя за свой наследник.

 

Едуардо Каранса

На Хорхе Гаитан Дуран

Сега аз съм жаден и моя любима сега е водата.

Отдалече аз идвам, от бездънни тъмни очи.

В царството на заспалите сега съм дълбоко-дълбоко,

само там се познавам, душата си срещам само там.

 

Нощта с клюн безпощаден сърцето ми кълве и разяжда,

а слънцето на заспалите ми пие кръвта.

Скитам мъртъв от жажда и бясна люлея камбана

като зов към най-тънка и влюбена в мене вода.

 

Забравеният съм аз. Искам поне една клонка вода,

искам свежо крайбрежие с нежен пясък на прах,

чакам и дано да дочакам цвете, наречено маргаритка,

за да стихне със цвете на гръд, със цвете на гръд.

 

Никой не може да ми отнеме ни целувка, ни поглед,

дори и смъртта не ще отнесе този мирис на цвете.

Аз минавам обвит в съновидения, в сиянието, което

вие виждате, от морето на заспалите е спомен за вас.

 

Алваро Мутис

Слушай

                слушай

                                слушай

гласа на хотели с неоправени легла

разговори в тъмни коридори с яркочервени пътеки

по които прислугата на разсъмване изскача

като уплашени прилепи

слушай

                слушай

                                слушай

шушукания по стълби гласове от кухня

където се втвърдява кисел дъх на храна

скрип на асансьори

слушай

                слушай

                                слушай

прелестната обитателка на 204 опъва крайници

оплаква се и простира вдовишката си голота върху

кревата

от нейното тяло излиза хладния мирис

на току-що одъждено поле

ах как минават нощите трепетливи като знамена

по стадионите

слушай

                слушай

                                слушай

водата която капе в умивалниците и по стъпалата

която залива хлъзгава и вмирисана плесен нищо няма

освен

една сянка една влажна и плътна сянка всичко покрива

когато денят засее монети по кирливия под

нейното безкрайно и бяло тяло ще се раздвижи

покорно на стълкновенията в постелята опознало

всякакви пътища водата ще изчисти мръсотията

ще възроди изворите на желанието

слушай

                слушай

                                слушай

неуморната пътничка отваря прозорци

и вдишва уличен въздух

някакъв безработен й подсвирва от тротоара

и тя разкършва в отговор плещи

… от коприва към градушка

от градушка към кадифе

от кадифе към нощно гърне

от нощно гърне към река

от река към водорасли

от водорасли към коприва

от коприва към градушка

от градушка към кадифе

кадифето на хотела…

слушай

                слушай

                                слушай

утринната молитва на 204

нейния вик обикаля коридори

буди изплашените спящи

"Господи, боже мой, защо ме изостави“

 

Хорхе Луис Борхес

Елегия

Ах, орис на Борхес —

да си плувал по всякакви световни морета

или по единственото самотно море на някой

човек,

да си бил нещо от Единбург, от Цюрих,

от двете Кордоби,

от Колумбия и от Тексас,

да си се връщал при смяна на поколенията

към старите земи на твоя корен,

към Андалусия, към Португалия, към онези

княжества,

където саксонец воюва с датчанин

и смесват кърви,

да си блуждал по червения и спокоен

лондонски лабиринт,

да си остарявал в толкова огледала,

да си търсил напразно погледа

на мраморни статуи,

да си проучвал литографии, енциклопедии,

атласи,

да си видял тайнствата, които мъжете виждат,

смъртта, бавното разсъмване, долината

и нежните звезди —

и да не си съзрял нищо или почти нищо,

освен лицето на едно момиче от Буенос Айрес,

лице, което не иска да бъде запаметено.

Ах, орис на Борхес,

на по-странна от твоята орис!

Превод: Никола Инджов

 

Анхел Гонсалес

За ширта или морето

Забягваме с домашните си вещи и се разпиляваме в ширта,

потърсили най-вече бреговете на морето и реките.

(Оставяме назад неутешимостта, страданието,

запуснатия и напечен град.)

Не знаехме какво да правим сутрин

и сбирахме нехайно миди по скалистите крайбрежия

или, излегнати под слънцето,

оставяхме над нашите глави времето да се рее —

настойчиво и бавно като ястреб —

бъдещата ни разруха, неминуема навярно.

Телониъс Мънк, Вивалди и други чудовища

отвътре ни гризяха, чукаха

във вътрешностите ни, пълнеха

телата с нега, с алкохолна жажда, с горест в свечеряванията,

и нощта ни пъдеше насила от убежищата ни.

Подтикнати от нещо, сходно на страха,

прибягвахме до търсене тогава на лица различни,

всичко живо неотложността споделяше с нас,

преследвани от ритми и от песни —

rock-ът като пулс пронизваше гръдта ни, —

където и да си Боб Дилън те намираше.

Бяхме сигурни, че всичко беше безполезно,

да се гледаме, да се усмихваме, да разговаряме дори,

да се целуваме, обичаме, не ни спасява нищо.

Никой нямаше да се спаси,

самите ние

се предавахме, покорни:

беше невъзможно да се издържи повече време.

Връщането беше дълго и мъчително.

Шосето бе непроходимо,

имаше полицаи по кръстовищата,

качвахме се на претъпканите влакове,

искаха вода децата,

своите бедра излагаха жените без лукавство,

безразлични, уморени, мръсни —

нямаше къде да се приседне, —

така стигахме.

 

Изгубили привичката, очите удивени опитваха да се ориентират, взирайки се в руините.

 

Есента поръждавяваше града и парковете му.

Окончателно

летуването беше свършило.

Превод: Рада Панчовска

бюлетин

още смарт