Назубряне срещу познаване

Феноменът, който превърна Ботев в автор на „Малкият принц“

Не вярвам в така наречения "поколенчески проблем“. Знам, че това е част от задължителния кръговрат и че всеки пази своята идея за свят, родена в младостта. Затова настават сблъсъци, когато дойде бодрата смяна.

Затова тенденцията, за която размишлявам от известно време насам, само привидно е свързана със смяната на поколенията. Всъщност в основата ѝ е смяната на времената. През последните десетилетия влязохме – неусетно за нас, но очевидно за Историята - в технологична епоха от нов вид, която промени изцяло начина, по който съществуваме в света. Парадигмата на човешкото общуване е вече съвършено нова, но не само тя.

Започна се с появата на виртуалния свят в самия край на миналия век. Моите връстници помнят – в началото пристъпвахме там не като себе си, а скрити зад аватари и никнейми. Беше забранено, беше против етикета и нормите да издадеш истинското си име онлайн. Беше грях някой да издаде самоличността ти, това се смяташе за виртуално престъпление. Тези времена отминаха бързо. Тогава все още се усещаше ясно разделението между реала и виртуала.

Днес технологиите превзеха не реалността, а самите нас. Проникнаха не просто в ежедневието, а в душите ни.

И тук идва дисонансът. Тук се ражда трагичното разминаване между представата какво е и какво не е приемливо в развитието на един човек.

Започна се с това, че в рамките само на десетина години цялата памет на човечеството беше пренесена в сървъри, които дори не можем да си представим. Машини, съхраняващи историята, изкуството, спомените. Нещо като разтоварване на вътрешния хард диск на човечеството, архивиране във външен носител. Тези, които се чувстваха задължени да съхраняват тази информация в мозъците си, са отшумяващото поколение – хора на не по-малко от 40 години. По-младите не намират за необходимо да го правят. Те носят много повече знания в лявата си ръка, в която държат смартфона. Всичко, абсолютно всичко, което им е нужно като информация, е на един клик разстояние. 

Затова не е нужно да се стряскаме от факта, че Ричард от Вип Брадър не знае кой е написал "Малкият принц“. Той просто нямаше възможност да провери. Но не е и нужно да се възхищаваме на Наско от Вип Брадър, че знае годината на покръстването – всеки може да я знае, ако погледне в интернет. 

Вече не е важно да се знаят факти – те са във виртуалната енциклопедия. Важно е да се знае какво стои зад тях. Не назубряне, а познаване.

Но понеже това е съвсем пресничко явление, то носи в себе си зародишите на огромни рискове. На първо място е отговорността, която засега технологичното човечество не проявява. Когато имаш каца с информация като чиста вода, е безсрамие да хвърляш в нея боклук. Всяко публикуване в интернет на непроверени и неверни факти би трябвало да се третира като престъпление, защото  може да доведе до грешно интерпретиране на истината. И не говоря само за фалшивите новини. Говоря за Уикипедия например. Самочувствието на тази вече почти единствена енциклопедия (дори не се издават нови на хартия), че е събрала световното знание, не отговаря на реалната ситуация. Уикипедия е царството на изкривената фактология. Всеки отделен човек, който пише статии в нея, внася в уж независимата база данни своите лични грешки, пристрастия, недоосведоменост. И така ги мултиплицира в милиарди умове. Същото се случва и със статиите в милиони сайтове, които се базират единствено на лична представа за истината, без помен от сакралното отношение към фактите, на което доскоро се опираше светът. 

Днес се случва хората под 30 да не знаят кога се е състояла Втората световна война, ако не проверят годините онлайн. (Това е истински случай от устен кандидатстудентски изпит от тази година). Но това не е страшно. Страшното е, че не знаят защо се е случила, как се е отразила на човечеството и как да се предпазят от трета.

Тук се вижда другият проблем. Запомнянето на години и строга фактология като имена и места може и да не е задължително, но е опасно, ако липсва представа за взаимовръзките, епохите, особеностите в историята, изкуството и науката. Най-страшното в случая е, че цялата ни памет се раздробява на пиксели и голямата картина не може да бъде сглобена. А без нея сме загубени.

В този случай камъните тежат в градината на образованието. Тенденцията е необратима – вече цяло поколение расте без да носи енциклопедии в главата си. А училището продължава с години да налива в главите на децата неща, които могат да научат само с един клик. Липсва осъзнаването, че промяната трябва да е генерална. Не просто пренаписване на учебниците, а пренаписване на цялостната система на обучение. Заучаването на факти и тестовете не са подготовка за живота, който чака децата ни само след 10 години. Ако трябва да употребя метафора, училището днес ги учи как да палят огън с камъни, когато в джоба им лежи запалка. 

А се налага, много спешно се налага и дано не е късно, да се премине към поглед отгоре. Умовете се освобождават спонтанно от товара на паметта и свободният RAM трябва да бъде впрегнат в смислени дейности. Да се потърси път към ново разбиране за процесите, които са текли преди и които ще текат в бъдеще. Д се създаде нов тип културно натрупване, което не се основава на познаване на факти, а на проследяване на взаимовръзки.

Защото децата и младите хора днес се учат как да палят огън с гледане на клипчета в ютюб. Но не знаят защо да го палят. Нито кога. Ето това е опасното на промяната.

бюлетин

още смарт