5 стихотворения от Емили Дикинсън

Поезията на Дикинсън за тихи морета и мечти.

Да издържиш своя дял от нощта –

своя сутрешен дял.

Да попълвам празното на радостта –

и на своя провал.

Минава звезда подир звезда –

някои падат сред път.

Минава мъгла подир мъгла –

и тогава – Денят!

Гладувах толкова години –

настъпи мойто пладне. 

Трепереща – довлякох масата –

допрях вината хладни.

По чужди маси бях ги виждала –

когато гладна – тръпнех –

и гледах – гледах през прозорците –

богатствата недостъпни.

Тъй бял и хубав беше хлябът –

различен от трохите –

които – в хола на природата –

разделях си – с врабците.

Но днес – от многото обилие –

почувствах се ранена –

като къпина от полето

в паважа присадена.

И повече глад не усещах.

Гладът – разбрах тогава –

натрупва се извън прозорците –

но вътре се стопява.

След сто години – мястото –

забравя се – най-подир.

Агонията е преминала –

във неподвижен мир.

Бурени тържествуват –

и сричат чужденци –

самотния правопис

на древни мъртъвци.

Но летните ветрове 

връщат някои неща.

Инстинктът вдига ключа –

изпуснат от паметта.

Ако морето се отдели, 

за да се яви други море –

и после трето – и всички те

са само като едно антре –

към коридори от морета –

непосетени от земя –

с които почват нови морета –

това е и Вечността –

Когато пак дървото цъфне –

ако цъфне –

но аз съм винаги със скрито чувство, 

че няма никога дървото да разцъфне,

щом е отминало това изкуство;

когато пак започнат –

ако започнат –

червеношийките, аз се страхувам

със страх, за който нищо не говоря,

че техния последен опит чувам;

когато дойде Май –

ако Май дойде –

не си ли усещал тая мъка,

че хубостта му, след като се махне,

не ще повтори своята поръка?

Но ако бъда там –

човек не знае

къде ще го откарат часовете

до утре – казвам, ако бъда там,

то връщам си обратно стиховете!

Превод: Цветан Стоянов

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още СмАрт