Филмът, който не спечели награда

Милена Кирова за „Липсващото досие“, френско-белгийският филм, който съвсем скоро тръгва и по кината.

Филмът, който току-що спечели наградата на Синелибри – за най-добра кинематографична версия на литературно произведение, е "Ще се видим там горе“ по едноименния роман на Пиер Льометр. Трудно е да се възрази срещу този избор – филмът на Албер Дюпонтел, който вече има подобна награда Сезар, е чудесна адаптация на Льометр, максимално вярна на оригинала, доколкото все пак един двучасов филм може да побере богатството от идеи и внушения на сложен литературен текст. На обратния полюс в подхода застава друг, и пак френски, филм, направен по романа "Липсващото досие“ (оригинално заглавие "Черен прилив“) на израелския писател Дрор Мишани. Той никога не би спечелил награда за адаптация, защото си позволява да "пренапише“ литературния текст, разполагайки действието в различна обстановка, а оттам и в различна комбинация от характери и проблеми.

Дрор Мишани е все още млад писател (род. 1975), утвърден автор на криминални романи с общ главен герой – инспектор Авраам. Като се има предвид, че този жанр е слабо развит в съвременната израелска литература, разбираме защо подходът на Мишани се стреми да обедини характеристиките на традиционния (особено за Франция) полицейски роман с очакванията на своята местна публика: съвременна социално-битова обстановка, сред която инспектор Авраам Авраам (едва ли може да се намери име, което да сочи по-недвусмислено обикновеното, или "националното“ в характера на героя) се опитва да разреши не по-малко обикновения случай с избягал от дома си 16-годишен младеж. Проблемите и хората, с които се сблъсква героят, също така са ежедневни и типични за живота в предградията на Тел Авив. Инспектор Авраам изобщо не е герой, не е дори прозорлив полицай, както ще стане ясно, защото е твърде много човек. Случаят, който разследва, в крайна сметка ще бъде разрешен, но не толкова заради, колкото въпреки неговите старания. Вече е ясно, че от такъв характер в толкова ежедневно-битова обстановка не може да се получи добър полицейски трилър. Именно оттук, от тази жанрова недостатъчност на романа е тръгнал сценаристът и режисьор Ерик Зонка, за да направи един много френски (на практика френско-белгийски) филм.

Промените засягат най-напред мястото, в което се развива действието: от заспалите предградия на Тел Авив право в централната част на Париж. Това води със себе си много последствия: нищо не би могло да се случи по дюните край морския бряг, 16-годишните младежи мислят и живеят по съвсем различен начин, главният герой няма нужда да пътува до Амстердам, за да открие любовта… Впрочем в колоритното присъствие на известния френски актьор Венсан Касел изобщо не можем да открием скромния еврейски Авраам; сякаш единствено името Франсоа се опитва да възроди идеята ако не за обикновеното, то поне за национално типичното в неговия характер. Наистина, инспектор Франсоа също е далече от своите холивудски събратя: не тича бързо, не стреля и не печели любовта на красива жена, но е достатъчно ексцентричен психологически тип, встрастéн в работата си по особен, малко перверзен начин, който сценарият се опитва да мотивира, като му присажда сюжетната линия на неуспешен съпруг и баща.

 

Що се отнася до любовта, по-точно до еротичното преживяване, то също е тук, само че разделено в две версии, всяка от които не би била подходяща за масовата публика на един израелски роман: ирационалното, тъмно влечение на полицейския инспектор към невзрачна участничка в престъплението, което разследва, и потиснатите хомосексуални влечения на един гимназиален учител. Можем да си помислим, че екипът начело с Ерик Зонка е създал неуспешен филм, слаба и "невярна“ версия на един малко странен криминален роман. Сравнението обаче не изглежда така. Филмът е ярък, навярно по-ярък от самия роман, и много "европейски“: с цялостната си кинематография, включително прецизната операторска работа, с впечатляващата игра на Венсан Касел, с общото усещане, което поражда: животът може да бъде обикновен дори в екстремни ситуации, но изкуството винаги съдържа нещо "в повече“ от живота; по самата си природа то е необикновено.

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още СмАрт