Северната загадка на име Арто Паасилина

Само преди четири години името Арто Паасилина не говореше много на българския читател, както и финската литература по принцип. След това издателство Колибри публикува в превод два романа от него: "Годината на дивия заек“ и "Мелничарят, който виеше срещу луната“. Така открихме един живописен, ведър, безкрайно разнообразен и много увлекателен писател. Фразата "безкрайно разнообразен“ в този случай не е трафарет, защото Паасилина сякаш не познава умората и повторителността в своето творчество. Започвайки с началото на 70-те години, той вече е публикувал около 40 романа, между които няма дори два подобни един на друг. Онзи, който го изстрелва към върховете на световната слава (представете си какво означава един финландски автор, който пише на фински език, да бъде преведен на повече от 30 езика), бестселър в продължение на четири десетилетия, филмиран два пъти, втория път дори с българско участие (2006), е "Годината на дивия заек“ (1975). Паасилина обаче печели любовта на милиони читатели не само с романите, които пише, но и със собствената си неподражаемо колоритна фигура. Едно от осемте деца на местен полицай, роден на север от Арктическия кръг, той е истински човек от народа. В младостта си е практикувал различни занаяти (например дървосекач и лесничей), скитайки из Лапландия. Завършва местното Висше народно училище и започва работа като журналист. Опитът от ранните години, както и характерът на самия автор оставят силен отпечатък върху начина му на писане: демократичен и независим дух, силно чувство за хумор, непригодимост към бюрокрацията и конформизма, увлекателен разговорен стил, асоциации с традиционния фински фолклор, упорит афинитет към герои, които представят обикновени хора, отблъснати от рутината на градското ежедневие, тръгнали да търсят свобода и своето автентично аз.

За разлика от другите скандинавски романи, които сме чели дотук, в книгите на Паасилина откриваме ситуации, които ни се виждат познати, най-малко от българската литература, долавяме неочаквана близост между преживяванията на неговите герои и душевността на българския човек. Трудно е да се каже какво точно поражда това усещане за познатост – дали идва от характера и писането на самия Паасилина, или от употребата на фински фолклорни мотиви, които не са толкова различни от традициите на българския фолклор. 

Ясни препратки към фолклора и митологията могат да се открият и в "Мелничарят, който виеше срещу луната“ (1981): вълкът-единак, психология на глутницата, вълчата тема изобщо. В този роман е дори засилен типичният за Паасилина интерес към странните, граничните състояния на човешката психика: депресията, деменцията, лудостта, склонността към самоубийство. Селският мелничар Гунар Хутунен, иначе работлив човек със златни ръце и нежна душа, има особени дарби и склонности: умее гениално да имитира животни и от време на време вие в нощта срещу месечината по-убедително от самите вълци.

Странността го сблъсква с обикновените селяни, с омразата и жестокостта, с лудостта на нормалните хора и с нормалността на пациентите в психиатричното заведение. Българската литература също познава темата за страха на малката, затворена общност пред опасността да допусне в себе си странния, "другия“, непознатия индивид. Без да пише по начин, който ще определим като "психологически“, Паасалина блестящо разкрива психологията на колектива, обезумял от жаждата да изгони чуждия, да си възвърне равновесието на спокойната в своята застоялост среда. Разказът протича динамично и увлекателно, сюжетът е наситен с необичайни, невероятни приключения и ситуации. Образът на Гунар Хутунен е истинско предизвикателство за всеки артист, който се опита да влезе в него, затова с нетърпение очакваме да видим филма "Корнелиус, виещият мелничар“ с режисьор Ян Льо Колек, направен по този роман.  Ако е поне малко верен на оригиналния текст, той може да бъде всичко друго, но не и скучен.