Съдба на Фейсбук аватар

Или тънките граници между истинската реалност и виртуалната такава. Според Мария Касимова.

Той беше красив, беше и секси. Тъмнокос, с издигнати като пясъчни хълмчета скули около правия нос, малки, игриви очи и чело, което те привлича да го целуваш. Пътуваше много и се снимаше от различни места - във венецианска гондола, под някаква разлюляна от тропически вятър палма, на китайската стена…Постваше редовно във фейсбук профила си доказателствата за пътешественическата си природа и видимо прескачаше от континент на континент с лекотата и бързината на туристическа телевизионна реклама. Имената му бяха обикновени, но в никакъв случай тривиални. Всъщност май се казваше Александър. И интелигентен беше. Модерен в мисленето си, либерален, с активна гражданска позиция и мнение по най-въргаляните в прашните нозе на обществото теми. Критикуваше властта публично, постваше информация за четения на книги, премиери и изложби, чекваше се от места, които се идентифицираха като територия за хора с духовен живот, специфична кухня и артистична аудитория. В списъка на невидимите му приятели имаше доста видими за общественото око персони, с които често влизаше в добронамерени разговори без грам агресия. Честитеше добросъвестно празниците им, споделяше остроумните им статуси, хвалеше работата им и изобщо някак неусетно се беше превърнал в малка по мащаб, но силна като влияние фейсбук икона.

После в един момент гръмна отвътре. Разбра се, че съвършеният му, жив и пълнокръвен фейсбук профил бил нещо като негово второ, шизофренично аз. Чрез него позавлякъл част от онлайн приятелите си с пари за уж евтини самолетни билети. Така пясъчните скули се превърнаха в кули, правият нос падна от само себе си, а на мястото на челото за целуване се появи…  сивкаво късо бретонче. Под него дремеше реалната физиономия на един обикновен, отпуснат и видимо съсипан от съдбата и живота си чичо. И да, всъщност се казваше Спас. Спас от Кочериново. 

Още когато преди година гръмна измамата с фалшивия профил на Спас от Кочериново се замислих за нещо, което остана зад общественото желание за мъст и обяснимия гняв на жертвите. Шизофреничната необходимост на един човек да живее пълнокръвно под различен образ - такъв, който ще му позволи най-после не просто да се доизмисли, а направо да се създаде наново, да се прероди. И там, във виртуалното тук и сега, където всичко си е почти същото както в реалното, да бъде приет с чисто новото си, по-красиво, по-секси, по-умно и в крайна сметка по-харесвано и популярно Аз. Нали знаете, че ако не беше го ударил на парична измама, оня Александър, дето разтуптява женски сърца, лети като супергерой между туристически топоси и полека се превръща в сериозен опиниън мейкър, още щеше да си е сред нас? Даже вероятно щеше вече и да е сред моите, вашите, нашите общи най-готини приятели…

Свикнали сме да плюем социалните мрежи. Модерно е даже, като негледането на телевизия е. През ден чувам приятели да твърдят, че не влизат вън фейсбук, защото било “място за обществен хейт”, населявано от комплексари или обикновени озлобени самотници. Чета закани за напускане, публикувани като статуси в същата тази омразна мрежа. Попадам на онлайн спорове, където безсмислено се вика за… безсмисленото викане. Цялото това нещо заприличва на някое от онези семейства, в които съпрузите постоянно се заплашват един друг, че ще се напуснат, а докато припряно тъпчат багажите си по куфарите, отчаяно се надяват другият да ги спре. Защото на тях не напускането им е важно. Есенциално нужно им е просто някой да им обръща внимание. 

Социалната мрежа дава свобода. Свободата да ставаш нещо друго с един клик. Например да си толкова щастлив, колкото би бил, ако живееше според мечтата си за щастие. Ставаш сутрин и винаги пред прозореца ти са най-красивите изгреви, които да снимаш. На балкона ти растат най-прекрасните цветя, около които гъвкаво се вие кай-прелестното коте - твоето. В твоя офис е мястото, откъдето есента се вижда най-цветна, а кариерата изглежда толкова лесно постижима, защото само твоите колеги са най-прелестните на света. Според личния ти фейсбук свят, храната ти е като от кулинарно списание, виното в чашата ти е по-хладко от другите, компаниите, с които се събираш, са далеч по-щури от на останалите, а смехът е по-смешен и от най-изживяния някога супер смешен смях. Онзи там с кръглото портретче на фона на екрана в бяло и синьо можеш да го дирижираш така, както си поискаш. Той/тя винаги е по-млад, по-слаб, с по-големи рамене или по-стегнати гърди, с по-дълги крака и по-сластни устни. Той/тя е и много фотогеничен/на. Може да работи каквото си поиска - от това да “ръководи смисъла на живота си” (хубава професия, между другото) до това да е бил генерален мениджър на компании с гръмки имена и дейност, граничеща с прокарването на електричество на луната. В страната на фейсбук можеш да си навсякъде и по всяко време. Докато си втренчен в екрана на телефона, таблета или компютъра си, можеш да се отметнеш като пътуващ от София до Ню Йорк. И така, докато гледаш стрелката, която свързва двете точици върху картата на света, да си представяш, че някак магично си я яхнал и фюююю… летиш върху гърба ѝ и вече си там.  

Щастието е много по-лесно постижимо от фейслбук аватарите ни. Те са далеч по-мъдри от нас. Знаят наизуст цитати на умни хора, откриват скрити новини и пластове от завоалирани значения на разни неща, имат непоклатима ценностна система, която, за разлика от истинските ни първообрази, не търпи компромиси. Те много по-често от нас са на точните места в точното време. Познават десетки пъти повече хора отколкото ние познаваме. Затова си пишат със звезди, спорят с журналисти, научават нещата от живота на писатели, с които си споделят истории за други писатели. Поканени са на най-важните събития и ходят там, за да предадат за случилото се на други високопоставени приятели, които не са имали тази чест. Аватарите са по-чакани, повече желани, повече канени и оценявани. Затова често са и по-дръзки - точно такива, каквито толкова много и толкова често ни се иска да бъдем в реалния живот. Дори, когато се оплакват от нещо, на фейсбук образите ни бързо им минава - до следващия статус. Даже са малко късопаметни, да ви кажа. Което всъщност обяснява и честото им постване на поетични лексиконни мъдрости, демонстриращи наивно и безплътно щастие. Доказателство за някакъв имагинерен живот, който заплашително започва да изглежда по-реален от истинския. Или поне да го измества с огромната си, куха и ялова несъщественост. И което е по-страшно, в крайна сметка съвсем наистина да има по-голяма стойност от него. 

Най-зловещата част от живота на фейсбук аватара обаче е моментът с физическата смърт на неговия реален собственик. Тогава той като някакъв полубог, разполагащ със свободата да преобръща реда на природата, може да се сдобие с безсмъртие. И ако го избере, да продължи да живее вместо своя създател. След физическия край на своя първообраз той може да остане пасивен или дори активен наблюдател на неговата смърт и от негово име да получава съболезнованията на онези, които са го обичали. Останал единствен “представител” на общото им съществуване, фейсбук аватарът приема думите на мъка и съпричастност, “изслушва” спомените и постнатите за “последно сбогом” мелодии, преглежда снимките, закодирали миналото на “своя” човек. Той вече е единствен притежател на онова “ти”, концентрирало емоциите по един свършил живот. Той е сянката, която полека се превръща в самия човек, останал без сянка. Образът, застанал пред огледалото, безвъзвратно си е отишъл. Отражението му е останало. И тогава, макар и обречено на статичност, то може да продължи да живее. И ще живее толкова, колкото носталгията ще се мъчи да се съпротивлява на края. Безсмъртието му ще струва колкото трае ужасът от пълното изтриване на спомена, от заличаването на всяка следа. 

Красивият Александър умря скоропостижно в мрежата. А можеше да си живее вечно. Там Спас от Кочериново имаше свободата вечно да бъде красив и секси, да пътува по света, да си бъбри с известните, да е посветен в личните им празници, пътувания и обществени активности. Можеше да е желан и питан, търсен и уважаван, в него можеха да се влюбват, на него можеха да разчитат. Погреба го реалният му живот. Върна го в тялото на подпухналия Спас с окаяно битие и налудничав вид. Смъртта на Александър беше единственото впечатляващо нещо, което така или иначе можеше изобщо да се случи в безрадостния му живот.

Защото един ден, когато Спас си отиде, може и никой да не пожали за него.    

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още СмАрт