Вроденият порок на Томас Пинчън

Томас Пинчън издава "Вроден порок“ близо четиресет години след описаната в романа история, през 2009 г. За какво става дума в тази книга?  И защо "вроден порок“?

След задълбочения, почти академичен анализ на творчеството на Пинчън, направен от Владимир Полеганов, преводач и писател (или обратното), предлагам на неизкушения читател на Атракция, в качеството ми на редактор на безупречния превод на книгата, един повърхностен прочит на "Вроден порок“ – нещо като "повърхностни мисли на един повърхностен човек“.

Томас Пинчън е роден през 1937 г. и е, както пише на корицата на въпросната книга, американски писател постмодернист. Автор е на 8 романа, два от които издадени в България: "Обявяването на серия 49“ и "На ръба на света“. Темите на романите му и на не-романите му, защото той пише и нон-фикшън, са най-разнообразни и включват история, музика, наука, математика, но понеже е широко известно, че както няма бивше ченге, нито бивш пушач, нито бивш алкохолик, така няма и бивш хипар, не е чудно, че хипарията широко присъства във "Вроден порок“, една от последните книги на 72-годишния през 2009-та писател. Пинчън не е точно старо хипи или не съвсем, макар прословутата му дискретност и отказът му да общува с медиите да не позволяват да се направи каквото и да е заключение. Известно е поне това, че е бил, и го е демонстрирал, против войната във Виетнам. Е, това не значи, че е бил хипи, но във всеки случай носталгията по шейсетте определено се усеща. А с какво друго са така величествено известни шейсетте в Америка? (Защото, нали, имаме и 68-а във Франция, и 68-а в Чехословакия, че и малко нещо 68-а в България.)

Една сигурна снимка на Томас Пинчън

 И една евентуална

В началото на седемдесетте лосанджелиският частен детектив Лари Док Спортело разследва, когато не е опиянен от алкохолните пари или от канабисния пушек, разследва загадъчното изчезване на милиардера Мики Улфман, за което му съобщава бившата му приятелка Шаста. Док Спортело има и настояща приятелка Пени, младши прокурор, има и един полуколега, ченгето Бигфут, сиреч Големия крак – наречено така поради навика му да нахлува в домовете на заподозрените, като разбива вратите им с ритник – ченгето, което кога му помага, кога му пречи в разплитането на все по-завързаната полукриминална история. Която няма да разправям в подробности. 

Док Спортело не излиза от къщи, преди да си придаде вид на класическо хипи. Ето така.

ОБРАТНО ВКЪЩИ ДОК си сви една, включи на късния филм, изнамери някаква стара тениска и започна да я къса на къси лентички с широчина около сантиметър и половина, докато не натрупа купчинка от около стотина такива, после си взе набързо душ, хвана все още мократа си коса, уви един тънък кичур около лентичка, завърза я с обикновен възел и приложи този стил от южняшките плантации върху цялата си глава, след което прекара може би около половин час със сешоар в ръка, по време на който май задряма за малко, после развърза всички възли, наведе глава и разреши косата си, и най-накрая получи това, което в неговите очи беше що-годе представителна афроприческа на бял пич с диаметър около четиресет и пет сантиметра.  

Хоакин Финикс като Док Спортело във филма на Пол Андерсън

Редно е да се каже, че тази книга е написана на един силно говорим език, понякога жаргонен, предаден от преводача в цялото му великолепие. Без да изключваме названията на дрогата – освен наркотици, марихуана, канабис, кокаин, хероин и пр. имаме трева, ганджа,  джойнт, коз, картон, попивателна, киселина, херинга; за потребителите на дрогата ни се предлагат тревомани, друсалки, надрусани, наперкани, напушени, както и всичко, което им се случва по магистралите по време на трипа, пътуването, излитането. И във всички случаи, без да забравяме прекрасната дума "психеделично“ – няма да обяснявам какво значи. Лесно можем да си представим такъв един диалог:

- Я ми кажи, ти обичаш ли да играеш бридж-белот? Предполагам, че обичаш да цакаш? Освен ако не предпочиташ на без коз?

- Не, не си падам по хазарта, със или без коз. Любител съм на пътешествията.

- Искаш да кажеш на триповете. Ами тогава, да те питам с каква скорост караш по магистралите и дали си се запасил с консерви херинга? 

- Предпочитам междуградските пътища и ям само здравословна храна.

- Май не се разбираме. Да не би да съм попаднал на някой скапан веган? 

И т. н.

А диалогът в книгата тече по следния начин:

- МОИТЕ ПОЗДРАВЛЕНИЯ, ХИПАРСКА ИЗМЕТ – Бигфут приветства Док с твърде добре познатия си глас, мазен като машинно масло, - и добре дошъл в света на неудобствата. Да, изглежда, този път най-накрая попадна на нещо прекалено истинско и дълбоко и никакви халюцинации няма да ти помогнат да измъкнеш безполезния си хипарски задник от него. 

Но Пинчън не е чужд и на по-поетичен стил на изразяване, както свидетелства следният откъс:

ДОК ПОЕ ПО МАГИСТРАЛАТА. Лентите в посока изток гъмжаха от микробуси… удита… поршета… кадилаци… всички понесли се към необятните и безхоризонтни полета от къщи под линии от електрически кабели и с радиа, лутащи се между едни и същи АМ-станции, под небе като разредено мляко и под бялата бомбардировка на слънце, редуцирано от смога до петно от вероятност, в светлина, на която започваш да се чудиш дали нещо като онова, на което му викаш "психеделично”, въобще може да се случи, или пък – кофти тръпка! – дали не се случва, само че някъде на север.  

Особено ми харесват "безхоризонтни полета“ ,"небе като разредено мляко“ и "петно от вероятност“.

И докато сме още в областта на стила, следните редове добре предават атмосферата, която цари в романа, и добронамерено ироничното отношение на автора.

Денис бе заспал у тях си, както често се случваше, със запален джойнт в устата, само дето този път джойнтът вместо да падне на гърдите му и да го изгори и събуди поне частично, се търкулнал някъде из чаршафите, където бързо започнал да тлее. След известно време Денис се събудил, станал, отишъл в банята, решил да вземе душ и даже направо тръгнал да го прави. В един момент леглото избухнало в пламъци, които прогорили тавана точно там, където било водното легло на съседа му Чико – за щастие без Чико да е в него, - и то, понеже било от пластмаса, започнало да се топи от топлината и отприщило близо тон вода през прогорената дупка в тавана, като с това потушило пожара в спалнята на Денис, но и превърнало пода му в нещо като плитък басейн. Денис се върнал от банята и тъй като не намерил обяснение за заварената ситуация и на всичко отгоре объркал вече дошлите пожарникари с полицаи, се втурнал да бяга по алеята към плажната къща на Скот Уф и там се опитал да обясни какво според него се е случило, а именно, че става дума за нарочен саботаж, дело на "Бордс“, които не се били отказвали да кроят планове срещу него.

Док и приятелят му Денис – Джордан Крисчън Нърн, в същия филм

Иначе в романа са засегнати събития от началото на седемдесетте години на миналия век, по време на войната във Виетнам и след легендарния Удсток, когато хипи движението в Америка изживява своя залез, когато разочарованието и параноята изместват вярата в рока и в свободната любов, безрезервно изповядвана от децата на цветята. Седемдесета е годината, в която Солженицин получава Нобелова награда за литература, когато свръхзвуковият самолет Конкорд достига два пъти скоростта на звука, когато Пол Маккартни обявява раздялата си с Бийтълс, а Мик Джагър е глобен за притежаване на канабис, когато в САЩ излиза официалният албум на Чарлс Менсън, президентът Никсън забранява рекламирането на цигари по телевизията, а Джими Хендрикс и Джанис Джоплин се преселват в един по-добър свят. 

Та за какво става дума във "Вроден порок“? За сърфисти, наркомани, рокаджии, за детективи, частни и не частни, за тайнствен артефакт наречен "Златния зъб“, за любов и приятелство, за конспирации, истински и измислени, за хора на закона и на подземния свят, за музиканти и доносници, за носталгия по изгубените илюзии – и за още много, не толкова очевидни неща? И какво е вроден порок? Извън медицината това е непоправим дефект на материален предмет.  Извън производствената сфера терминът са отнася до "нещо, което не може да бъде избегнато“, обяснява един от героите на книгата – и това нещо е възшествието на един циничен и крайно непривлекателен свят, и  мъчителното и окончателно слизане от сцената на хипи поколението. А за това поколение Пинчън казва: "Да общуваш с хипито е в повечето случай лесно. Неговата детска природа обикновено откликва положително на наркотици, секс и/или рокендрол, макар и подреждането им да зависи от специфичните условия на момента“. 

Е, който може, да си спомни някои от тези моменти. Макар според Пинчън, този, който си спомня шейсетте, значи не е живял тогава. Какво ли е искал да каже? 

А има ли "вроден порок“ Томас Пинчън? Има ли нещо, добро или не толкова, което писателят не е могъл да избегне в творчеството си? Още една загадка от тайнствения свят, претворен от писателя. Да оставим на книголюба сам да си отговори на тези въпроси, като прочете книгата.

В тази картинка определено има нещо психеделично.