Любовта в потока на съзнанието

Дълбоките очи на Пруст и безкрайно дългите му слова са емблема за модернизма в литературата на 20 век. "По следите на изгубеното време” е монументалният и мащабен цикъл, който нерядко хората споменават, макар и да не са чели. Рафинираната проза на френския писател не е за всеки. Наподобява на метафората от "Контрабасът” на Зюскинд. Инструментът е огромен, така голям и тежък, че понякога грозен. Непрактичен. Неудобен. Но… не може без него. Та така и Пруст. Трудно върви с чаша мента на плажа или със слушалки в метрото, но има силата да рисува свой собствен свят и да носи усещания. От ревера до ревността. От пианото до шепота…

Марсел Пруст е откровено нечетивен, на моменти тромав и невъзможен. Преводът на Росица Ташева обаче го прави лек, достъпен и възможен за читателя. Преспокойно можем да кажем, че досега Пруст в България не е съществувал. Днес "Една любов на Суан” заживява своя нов живот. Романът е първи том от "По следите на изгубеното време” и всъщност е единственото произведение, което би могло да се чете самостоятелно.

Най-големите теми в потока на Прустовото съзнание са любовта, музиката, ревността. Разбира се, редом до тях, някъде по потока, се прокрадват и проблемите за изтичащото време, отминалата младост, неблагодарната зрялост, безсмислието на светския живот, смисълът на живота. Колко струва да преглътнем себе си и да се обичаме без уговорки?

В романа наивната и зараждаща се любов е представена като сладостно зло, от чиято хватка трудно може да се избяга. Позабравеното и особено вълнение се надига в гърдите и е достатъчен самият факт, че съществува и посажда цветя в душата. Самият Пруст твърди, че трябва да се отнасяме внимателно към хората, които ни правят щастливи, защото именно те са грижливите градинари, които се грижат душата ни да цъфти. Това е Одет за Суан. Това е Суан за Одет. А между тях двамата е заслепяващото очарование и музиката - тази вечна муза.

И ето че цялото ѝ лице светваше, така както сивото поле с надвиснали облаци, които внезапно се разсейват, се преобразява, когато го озари залязващото слънце. Суан се чувстваше способен да сподели живота, който в този миг изпълняваше Одет, и бъдещето, в което тя сякаш замечтано се взираше.

Морният и сериозен женски поглед в прозата на Марсел Пруст има могъщата сила да вълнува и владее мъжкото сърце. Тънкият воал на трепетното влюбване тежи повече от гордостта и привидната сила на духа. Боли от усещането за лековерната и небрежна младост, която в заблудата за щастлив и бохемски живот, успява да задуши възможността за зряло сливане и безкористна привързаност. 

И ако има нещо по-трудно от четенето на Марсел Пруст, то вероятно това е опитът той да бъде преразказан на голям екран. За щастие има творци като Фолкер Шльондорф, които напълно адекватно, елегантно и правдоподобно претворяват литературата в кино. Екранизацията с Джеръми Айрънс, Орнела Мути и Ален Делон беше една от най-големите изненади миналата есен в рамките на кино-литературния фестивал CineLibri, когато гост в България беше и самият режисьор. 

И все пак… кой може да устои на литература, която звучи така:

Но когато Одет си тръгваше, Суан се усмихваше, като се сетеше как тя му казва колко дълго ще й се стори времето до деня, в който той ще ѝ позволи да дойде отново; спомняше си неспокойното ѝ стеснително изражение, когато веднъж го помоли това време да е по-кратко, виждаше и очите ѝ, които в онзи момент го гледаха с плаха молба и ѝ придаваха трогателен вид под букетчето от изкуствени теменужки, прикрепено за кръглата й шапка от бяла слама с връзки от черно кадифе.

 

книга откъс Пруст