Блага Димитрова и “Пътуване към себе си”.

Пътешествие за фини души.

Блага Димитрова е от писателите, които успяват с мъдрост да пребродят душата си, без да изпитват страх и терзания. Минаването през литературата ѝ е сякаш полет от най-високата скала на личността и надзъртане в бездна. С тихо смирение тя се разхожда в самотната стая на ума си и с нежност и красота нашепва всички съкровени истини, които всички ние търсим. Днес пътуваме към себе си. С нея. 

 

В работно време забравяш миналото и бъдещето си, те се сливат в единствения скоклив, задъхан сегашен миг, който гони следващия: повече работа, по-точна работа! Но щом свърши денят, изведнъж изниква миналото ти и въпросът за бъдещето ти. А то значи - безпокойство.

 

Когато имаш свой собствен кът, затворен със стени, ти го населяваш със себе си и не си сам.

 

...щом не общуваш със себе си, ти се отдръпваш от другите. Който не може да се усамоти, не може и да се приобщи.

 

Нуждата да си хубав е като нуждата да си здрав. Не за чуждите погледи, а за собственото усещане. Иска ти се в тоя удивителен свят да не бъдеш дисонанс, да не бъдеш мътно петно, а един хубав или поне чист тон. Самата материя, жива и мъртва, се подчинява на строги естетически закони. И най-последното цвете е поразително красиво. И най-простият кристал е построен по съвършен модел на симетрия и изящество. А ти да бъдеш грозен. Едва ли има по-мъчително от това чувство на нарушена хармония със света. Носиш го в кожата си като постоянно дразнение, като шарка. Сред гъвкави потоци, ветрове и стебла, сред свежи бои, звезди и лица ти да бъдеш изключение. Липсата на красота събужда инстинкт да я заместиш с нещо друго, за да възстановиш нарушената хармония със света. Особено гнетяща е нуждата да бъдеш хубав напролет, когато се разпуква красотата.

 

Най-бързо тече времето, когато си 20-годишен. Какво чакам, какво се излежавам? Да скачам по-скоро, да надбягвам времето! Стъпките му ме гонят. Бързи, неуморни стъпки без лице и глас в пространството. Ехото от тях се задъхва в мен. Сънят ми продължава наяве.

 

Изведнъж усетих, помирисах, чух как нейде съвсем близо шуми дървото, под което ще спрем двамата и той ще ме целуне. Озърнах се. Всяко едно от околните дървета можеше да бъде нашето. Чакаше ни. Но къде бе той сега?

 

Кой може да убие с един удар скуката, да отвлече погледите от картите, устните - от бутилките, да върне на хората отнетата вечер? Театърът.

 

Неуютен е нашият век!

 

Надзъртах в себе си и ми се завиваше свят, все едно че съм се надвесила над безкрайност.

 

В тоя кръгъл свят всички пътища водят към неминуемата среща. Природен закон е да се сблъскаш с човека, от когото бягаш. Сякаш невидима магнитна стрелка управлява посоките ти. Може би неизвестни биотокове се излъчват от гузната съвест и притеглят човека право към наказанието на срещата.

 

Едно откритие ме връхлетя. Сякаш не аз го открих, а то мен откри. Времето има два аспекта в мъжа и жената. В тия две същества протича различно време. Връзката между мъжа и жената поради това различие във вътрешното им време е трагична, почти абсурдна. Сигналите, които мъжът изпраща на жената, са обратни на тия, които жената възприема. “Ела!” - вика той и това значи буквално “сега”, а аз разбирам “завинаги”. “Почакай!” - шепне той и това значи буквално “за тоя миг”, а аз разбирам “за всички следващи мигове”. “Отивам си” - казва погледът му и това значи “засега”, а аз изтръпвам от ужас да не би да е завинаги.

бюлетин

още смарт