„Къде“ на Здравка Евтимова

АртАкция има удоволствието да представи непубликуван до този момент разказ, директно от чекмеджето на писателката!

Не беше потръгнало кой знае колко с Фани, която дори не се казваше Фани. Но за какво друго са дамите – нали човек трябва с някого да се разделя. Животът е красива, непредвидима, поредица от несбъднати мечти, затова, напомни си Хари, внимавай какво мечтаеш. Нещо много рядко се получава, толкова рядко, че дори не можеш да го забравиш – например как слага в джоба си меденка, най-обикновена за лев и двайсет, и се прибира в очукания блок до гарата. Дори не пие бира, не минава да си купи цигари, само меденката е в джоба. Позвънява, макар че има ключ, отключва. Туп-туп-туп - като удари на кълвач бият стъпките в коридора. Не е сложил мраморни плочи, не е сигурен, че ще се заседи в това тъмно жилище. Защо да хвърля пари, особено за Фани, но кълвачът тича по коридора. Хари отваря вратата много бавно.

- Тате – вика хлапето

 още преди да е влязъл. Хари нищо не изрича, думите разглезват децата и ако искаш ситният червей да стане човек, не му пълниш главата с врели-некипели. Усмивката е по-голяма от лицето на хлапето, по-голяма е от дрешките му, от прозорците и е страхотна, но не бива да приказваш хвалебствени неща на дребните. Гледай строго, за да внушаваш респект.

- Здрасти, хлапе – поздравява Хари и се навежда. Малката знае къде е меденката, търси я във всички джобове на якето му и я изважда гордо, като че е изкопала още едно Панагюрско златно съкровище. Повтаря като повреден звукозапис: – Тате, тате!

Ако го попитат има ли нещо хубаво под това гадно студено небе, Хари ще отвърне "Няма“, но ще си мисли – по дяволите, има, меденка за лев и двайсет. И този кълвач в коридора, който копае пътека върху цимента. Виж му ума на дребното – радва се на нещо за лев и двайсет.

Хлапето е свикнало, че не бива да дрънка много. Хари го е научил, че е изцеден, че се връща да почива, а не да тича подир капризите на разглезени деца. Ситното знае, че не трябва да го залива с приказки, но той нищо не й е говорил срещу песничките, затова малката започва да тананика: "Зайченцето бяло, цял ден си играло.“ Пее фалшиво, съсипва мелодията, но Хари не й казва "Млък!“ Хлапето го поглежда и щедро заявява:

- Тая песен е за тебе.

Майка й не излиза от кухнята. Точно тогава нещо ще загори или ще се разтопи. Хари й е обяснил, че думите са капан за наивници и той отказва да потъне в него. Когато отива в кухнята, тя не го поглежда. Казва се Фани. След нея всички се казват Фани. Жената нищо не изрича, не тананика като хлапето, зарязва яденето да загори, целува го за секунда, дори още по-кратко. Хари не одобрява гозбата, солена е, сам си приготвя здравословна храна. Внушил е на Фани, че не възнамерява да дели живота си с някого. В джоба на престилката си тя е сложила малко листче, някога е откъснала парче от онези реклами на Кауфланд. Не пише някоя от светлите мъдрости, изобилстващи във Фейсбук. Нарисувала е нещо като лице.

Той си мислеше, че това е усмивката на хлапето.

Хари пътуваше. Пътят беше истинското му семейство. Не му се нравеше да обяснява кога ще се върне, нито къде отива. На връщане се скриваше в апартамента на покойната си баба и усещаше, че там му е много добре. Понякога се чувстваше уморен и се сещаше за кълвача в коридора. Записа си тропота от стъпките на дребното върху циментовия под и вечер, не особено често, разбира се, пускаше клипа по телефона си. Туп! Туп! Туп - обаждаше се телефонът. Хари не купуваше меденки, спазваше строга диета, консумираше плодове и зеленчуци, но понякога, не твърде често, разбира се, си спомняше парчето хартия от рекламата на Кауфланд с нарисуваната усмивка върху него. "Зайченцето бяло“ му липсваше.

Бе успял да научи Фани на ред полезни неща. Тя привикна да се оправя сама. Не разчиташе на присъствието му, животът е поредица от несбъднати мечти, скъпа, и колкото по-рано го разбереш, толкова по-успешно живееш. В апартамента на покойната му баба гастролираха дами; и всичките се казваха Фани. Някои бяха много повече Фани, отколкото истинската, рисуваха по-красиви усмихнати лица, готвеха само здравословни гозби, без мазнини и захари, дните бяха низ от Фани-1, Фани-2, Фани-3, поредният номер никога не бе от особено значение за Хари.

За Бъдни Вечер го бяха поканили на три места с обещание за любими здравословни специалитети в духа на добрата стара традиция: боб, ошав, сарми и така нататък. Хари вярваше, че случайността показва най-точно правилната посока и реши: написа Ф-1, Ф-2 и Ф-3 върху листчета хартия, хвърли три пъти големия зар от слонова кост, закупен в Сингапур; щеше да посрещне Коледа там, където го пратеше зарът. Времето обичаше Коледа, беше сиво, облачно, все още нямаше сняг. Зарът на Ф-2 се оказа най-висок, петица. Ф-2 живееше на "Фритьоф Нансен“, високата кооперация, третия етаж. Не се налагаше да полага особени усилия, Ф-2 беше остроумна, практична, впечатляваше се от етикети, върху които бяха отпечатани внушителни цени. Хари купи много скъпо вино, скъпа кутия шоколадови бонбони. Това беше напълно достатъчно.

Вървеше бавно по "Фритьоф Нансен“. Апартаментът на Ф-2 беше светъл и топъл, кухнята й – повече от прилична, всъщност нещо типично за всички Ф в телефона на Хари. Вероятно Ф-2 също имаше списък с господа Х-1, Х-2 и тъй нататък, но Хари не придаваше никакво значение на подобен факт. В доматеното семенце той виждаше гнилия домат, изхвърлен в кофата за отпадъци. Беше студено. Хари отмина високата кооперация с третия етаж и апартамента на Ф-2. Повървя пеш, мърморейки "Зайценцето бяло“ на студа. По дяволите. Искаше да чуе кълвача, глупавото "туп-туп-туп“ по цимента в коридора.

Взе метрото, стигна до опърпаните блокове край Централна гара. Защо не сложи плочи в коридора на гарсониерата още преди година? Щеше да чува кълвача още на стълбищната площадка, но това удоволствие струваше пари. Човек не бива да хвърля средства на вятъра, нито да си въобразява празни неща.

Не беше купил меденка, по дяволите.

Позвъни. Имаше ключ от гарсониерата, но сигурно Фани беше сменила бравата. Пъхна ключа в ключалката, завъртя. Изщракването го изненада. Фани беше занесена, непредпазлива, не притежаваше нищо ценно, иначе отдавна щеше да го е загубила. Най-ограниченият крадец можеше да я обере с вързани ръце. Хари не бързаше да отвори входната врата.

Туп-туп-туп, извика циментовият под. Трябваше да направи нещо още преди две години за този тъмен коридор, по дяволите. Беше му досвидяло.

- Тате!

Той се наведе, но в джобовете му нямаше нищо. В найлоновия плик висяха шоколадовите бонбони и много скъпата бутилката вино за Ф-2.

Детето - точка в розово, розови стари пантофи, розова панделка - затърси в джобовете на палтото му. Лицето му светна, въпреки че не намери нищо - това глупаво дете, с усмивка, по-голяма от студа навън.

– Изгубил си я, тате. Нищо. Ще я намери някое друго дете. На Коледа децата са по-големи от бащите – после, изглежда, се досети, че не бива да дрънка глупости, и запя "Зайченцето бяло“, равно и много фалшиво. Почти веднага млъкна. Нищо не каза, потупа с ръка джоба, пришит върху гърдите на розовата блузка, и Хари видя: оттам се подаваха бонбони, от обикновени по-обикновени.

- Това ще ядем – лицето на малката се изостри, но само за миг.

- Писах на Дядо Коледа – добави хлапето.

- Ти не можеш да пишеш – каза Хари.

- Дядо Коледа чете писмата и на деца, които не знаят да пишат.

- Няма такива писма.

- Има, тате. Пишеш ги наум. Дядо Коледа получава писмото ти сто пъти, защото си го мислила сто пъти.

Фани я нямаше в кухнята.

- Къде е майка ти? – попита Хари. 

Оставила е хлапето само. Отишла е да купи алкохол. Поканила е някого. Хубава е. Намерила е някого, естествено. У-1, може би дори У-2. Съвсем в реда на нещата.

- Мама отиде за меденки в хлебарницата – каза хлапето. – Там не свършват - усмивката му не можеше да се побере в тясната гарсониера с гол циментов под в коридора. – Тя си мисли, че като ям меденки, раста по-бързо. Греши. Раста, ако ми ги носиш ти.

- Не е така – прекъсна я Хари, разроши косата на розовата точка, с розовия джоб на блузата, розовите бонбони и дръпна леко розовата панделка. Не биваше да го прави, глезотиите противоречаха на възгледите му за детското възпитание. Малката ще започне да проявява капризи, мозъкът й ще стане торба тръни и ще се репчи насреща ти.

- Мама каза, че си в Африка. Топло ли е там? – хлапето наведе глава към пода, после изведнъж вдигна поглед към Хари. – Тя също не вярва. Каза ми: "Дядо Коледа не чете писмата на деца, които не знаят за пишат.“ Но греши.

"Зайченцето бяло,“ затананика Хари. Усети, че пее фалшиво, по-зле от дъщеря си.

- Дядо Коледа е прочел какво му писах наум цяла година. - Малката розова точка гледаше настойчиво баща си. – По-добре не пей. Много е зле.

Той се разсмя, твърде шумно, което не биваше да прави. Това беше в противоречие с принципите му за добрия пример, който следва да даваме на подрастващите.

- Казах на Дядо Коледа, че не искам меденка – каза високо хлапето. Опита да се усмихне като Мечо Пух по телевизията, не успя, клепачите му се спуснаха надолу и угасиха нетърпеливия поглед. - Писах му, че искам да доведе тате у дома. Но ти ще си отидеш в Африка. Там е хубаво, нали?

Хари гледаше угасналото лице.

Направи нещо, което нарушаваше всички принципи. Вдигна малката розова точка почти до тавана. Господи, колко ниски са гарсониерите в тези стари блокове. После внимателно я спусна до гърдите си и каза много сериозно:

- Бащите стоят при дъщерите си. Купуват им меденки. Никаква Африка.

- Но нали мама току що отиде до хлебарницата? – попита хлапето. - Ей сега ще се върне с пълна чанта - и беше съвършено право.

Хари нищо не каза. В тази стара гарсониера с ниския сив таван изведнъж се почувства щастлив.

 

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още СмАрт