Лилавият благоуханен разказ на Макюън

Откъс от „Моят лилав благоуханен роман” е разказ на писателя Иън Макюън, когото очакваме след броени дни.

Предлагаме ви къс от истинска литературна находка под формата на разказ. Става дума за творба, която залага на идеята за съвършеното литературно предателство – скрупульозно планирано, безскрупулно изпълнено. Разказът е публикуван по случай 70-годишния юбилей на Иън Макюън, а с него ще можем да се срещнем в София след броени дни, по време на Cinelibri 2018.

Акламациите не закъсняват:

Никой, който днес създава белетристика на английски език, не превъзхожда Иън Макюън – Уошингтън Поуст Бук Уърлд

Един от най-изисканите майстори на сюжет и проза –  Ню Йорк Таймс Бук Ревю

Макюън е литературен поантилист – владее всеки удар по клавишите, създавайки малки, прецизни шедьоври, които очароват със своята лингвистична смелост. –  O, The Oprah Magazine

Няма нещо, което Макюън да е неспособен да направи.— Крисчън Сайънс Монитор

Откъс от "Моят лилав благоуханен роман”, в превод на Юлия Хаджиева.

Трябва да сте чували за моя приятел, прочутия някога романист Джослин Тарбът, макар да подозирам, че паметта за него е започнала да изтънява. Времето може да бъде безмилостно към репутацията. Вероятно умът ви го асоциира с полузабравен скандал и позор. Затова пък никога не бяхте чували за мен, никому неизвестния романист Паркър Спароу, преди името ми да бъде публично свързано с неговото. За малцина нашите имена остават твърдо скрепени - като двата края на люлка клатушка. Неговият възход съвпадна с моя залез, но не той ми го причини. По-късно неговият залез беше светски триумф за мен. Не отричам, че имаше злодеяние. Аз откраднах един живот и не възнамерявам да го върна обратно. Можете да считате тези няколко страници за самопризнание.

За да бъда изчерпателен, трябва да се върна четиресет години назад, към времето, когато нашите животи щастливо и изцяло се припокриваха, сякаш решени да текат паралелно в едно споделено бъдеще. Следвахме в един и същ университет, изучавахме една и съща дисциплина – английска литература, публикувахме първите си разкази в студентски списания с имена като "Острие в твоето око”. (Но какво са имената?). Бяхме амбициозни. Искахме да бъдем писатели, известни писатели, дори именити писатели. Излизахме във ваканция заедно и четяхме взаимно историите си, давахме щедри и безжалостно честни коментари, разменяхме си приятелките, а на няколко пъти дори се опитахме да се впуснем в хомоеротично приключение. Сега съм дебел и плешив, но тогава имах къдрава коса и бях строен. Харесваше ми да мисля, че приличам на Шели. Джослин беше висок, рус, мускулест, с волево очертание на долната челюст, същински образ на нацистки свръхчовек. Но нямаше никакви политически пристрастия. Приключението ни беше просто бохемско позьорство. Смятахме, че ни прави пленителни. Истината е, че всеки от нас изпитваше отвращение от гледката на пениса на другия. Малко направихме един за, или един с друг, но се наслаждавахме, че останалите мислеха обратното.

Нищо от описаното не попречи на нашето литературно приятелство. Не мисля, че бяхме точно конкуренти по онова време. Но, обръщайки поглед назад, бих казал, че първоначално аз бях този, който водеше. Аз бях първият, който публикува в истинско, сериозно литературно списание – The North London Review. В края на нашата университетска кариера аз придобих степен с по-голям успех от неговия. Решихме, че тези неща са без значение и те наистина бяха. Преместихме се в Лондон и си наехме единични стаи в Брикстън, само на няколко пресечки един от друг. Дойде ред да публикувам втория си разказ, затова изпитах облекчение, когато той публикува за пръв път. Продължихме да се виждаме редовно, напивахме се заедно, четяхме взаимно нещата си и започнахме да се движим в едни и същи, приятно изтерзани литературни кръгове. Дори започнахме, долу-горе по едно и също време, да пишем отзиви за уважавана национална медия. Тези две години след завършването на университета бяха връхната точка на нашата братска младост. Растяхме бързо. И двамата работехме върху своите дебютни романи, затова те имаха много общи неща: секс, скандали, щипка апокалипсис, малко насилие, малко модно отчаяние и много хубави закачки относно всичко, което може да се обърка между един млад мъж и една млада жена. Бяхме щастливи. Нищо не ни пречеше да бъдем.

Докато две неща не ни попречиха. Без да ми каже, Джослин написа една телевизионна пиеса. Подобни работи, поне по онова време мислех така, бяха много под нашето ниво. Ние се молехме в храма на литературата. Телевизията беше  просто забавление, отпадъци за масите. Сценарият, който веднага беше продуциран, с участието на двама известни актьори в главните роли, отстояваше хубава кауза, свързана с бездомните или безработицата. Не бях чувал никога Джослин да споменава тази тема. Това беше успех; заговориха за него, той беше забелязан. Първият му роман беше очакван. Всичко това нямаше да има значение, ако по същото време не бях срещнал Арабела, една английска роза, едно пищно, щедро, спокойно и забавно момиче, което е моя съпруга и до днес. Бях имал дузина любовници преди това, но с никоя не стигнах толкова далече. Арабела ми осигуряваше всичко, от което имах нужда като секс, приятелство, приключения и разнообразие. Тази страст сама по себе си не беше достатъчна, за да застане между Джослин и мен, или между мен и амбициите ми. Нещо много повече. По природа Арабела беше дашна и любвеобилна, не беше ревнива, освен това харесваше Джослин от самото начало.

Ако нещо се промени, то е фактът, че с Арабела имахме дете, момче на име Мат, на чийто първи рожден ден се оженихме. Моята стая в Брикстън скоро щеше да ни отеснее. Преместихме се по на юг, към далечните пощенски райони на югозападен Лондон, първо към SW 12, след това към SW 17. Оттам до Черинг Крос се стигаше за двайсет минути с влак, а до влака имаше някакви си двайсет и пет минути път пеша през предградията. Работата ми като писател фрийлансър вече не можеше да ни издържа. Намерих работа като учител на половин работен ден в един местен колеж. Арабела пак забременя – тя обичаше да бъде бременна. В колежа минах на пълен работен ден веднага щом излезе първият ми роман. Имаше хвалби, имаше и безобидни критики. Шест седмици по-късно излезе първият роман на Джослин – моментален успех. И макар че не продаде много повече от мен (в онези времена продажбите почти нямаха значение), неговото име вече привличаше внимание. Имаше глад за нов глас, а Джослин Тарбът звучеше много по-благо, отколкото изобщо бих могъл да звуча аз. Неговите външност и ръст ("нацист” е несправедливо определение, да кажем Брус Чатуин с начумерения вид на Мик Джагър), оборотът от интересни приятелки, раздрънканата спортна кола, която караше – всичко това подхранваше репутацията му. Дали завиждах? Не мисля. Бях влюбен в трима души – нашите деца ми се струваха божествени създания. Всичко, което казваха или вършеха, ме очароваше, Арабела също продължаваше да ме очарова. Скоро пак забременя и се преместихме на север, към Нотингам. Заради преподаването и семейните отговорности написването на втория ми роман ми отне пет години. Имаше ласкави отзиви, малко повече от предишния път, имаше и критики, малко по-малко от предишния път. Никой освен мен не си спомняше предишния път.  По онова време Джослин вече беше издал третия си роман. Първият беше адаптиран за киното с Джули Кристи в главната роля. Джослин разполагаше с един развод зад гърба си, голяма къща в Нотинг Хил, много телевизионни интервюта, много снимки в лайфстайл списания. Говореше цветисти, унищожителни неща за министър-председателя. Превръщаше се в говорител на нашето поколение. И което е наистина удивително – нашето приятелство оставаше непоклатимо…

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още СмАрт