Нощ по релсите

Like an outcast, a low-key demon,

traveling through people’s dreams.

Когато се появи на гарата, минаваше девет. Беше онази част от делничния ден, когато работещите вече са се оттеглили, засмукани от душните каверни на домовете си. Когато началникът на гарата се е затворил в своята стаичка и пуши – изчаква нощта да заеме сцената изцяло и едва тогава да се чуди с какво да я запълва: рано е за истинската нощ, нека първо малко да захладнее. Когато дори бездомниците още не са тук – трябва да се стъмни окончателно, преди да изпълзят от сенките. Перонът беше пуст, но осветен. Завесата за новото действие се вдигаше в салон без зрители. Актьорът стоеше сам на сцената, несигурен дали е време да започва. Огледа се. Трябваше му влак, какъвто и да е, закъдето и да е.

"Бързият влак за Локарно ще пристигне на трети коловоз“, прозвуча глас отгоре, метално женски и някак умоляващ, сякаш много му се искаше поне някой да го чуе. Локарно, значи. Чудесно, все едно. По перона се задаваше човек. Изрядно делови, тъмен костюм и малък куфар на колела, чанта за компютър през рамото. Качиха се едновременно, от двете страни на единствения кушет-вагон. Другият веднага се вмъкна в едно от купетата, без никакви коментари, явно имаше резервация. За сметка на това качването на пътник без билет предизвика суетня. "Без резервация и предварително закупен билет се налага да платите в двоен размер, при това като за първа класа, а трябва да ви напиша и фиш за глоба“, рецитираше кондукторът, докато несръчно издърпваше чаршафи и одеяло от сервизното купе. Куртката му бе закопчана накриво, изглеждаше неубедителен, като гардеробиер, бутнат на сцената в последния момент на мястото на непоявил се актьор. Накрая все пак взе парите и издаде билета, след което връчи на пътника спалния комплект и го поведе по коридора. Настояваше, че е длъжен да го настани в единственото заето купе във вагона, от съображения за сигурност. Каква сигурност, за кого, това не стана ясно.

Другият вече бе застлал своята койка, най-високата отдясно. Седеше на кушетката под нея с лаптоп на коленете. Беше изключил централното осветление на купето. Зад гърба му премигваше малката лампа за четене, а умореното му и все още напрегнато от деня лице изглеждаше синкаво в светлината на компютърния екран. Той вдигна поглед само за секунда, колкото да измърмори "Добър вечер“ с гласа на човек, свикнал и очакващ да е вечна жертва на обстоятелствата. "Къде ще спите – горе, среда, долу?“, попита кондукторът вяло, оглеждайки кушетките от лявата страна. Не даваше вид да знае как точно се разгъват двете горни. "Оставете, благодаря, ще спя на най-долната, отворената, да не притесняваме излишно господина.“ Другият не реагира, а кондукторът с облекчение изстреля своята послед на реплика: "Събуждане в шест и трийсет, чай или кафе?“, и записа отговорите им на гърба на някаква измачкана квитанция.

"Д. – кафе; Г. – чай“, така записа, без имена, просто Долен и Горен.

И останаха сами, Долният и Горният, в нелепата задушевност на тясното купе, двама непознати с допрени колене, рискуващи да се прегърнат при всяка промяна на скоростта или посоката на равнодушно потракващия влак. Който отдавна бе излязъл от гарата и сега набираше сила, носеше ги напред в нощта, все по-решително, все по-неотменимо.

След известно време Горният затвори компютъра и се прокашля. Стана, прибра кабелите и лаптопа в чантата, постави внимателно куфара на седалката и извади от него четка за зъби и закачалка. Долният се бе отдръпнал в ъгъла и седеше плътно до прозореца, през който се правеше, че гледа. Навън беше тъмно, само понякога профучаваха лампи и заспиващи градове, тук-там по някоя яркоосветена гара, напълно безлюдна. Въпреки пределната близост на друго човешко същество Долният се взираше в препускащата чернота и се чувстваше отчетливо сам. Като прокуден, едва различим, второстепенен демон, преминаващ за миг през хорските сънища. Чувстваше се добре така, притихнал и спокоен, далеч от всички, вън от всичко. Горният свали сакото си, провеси го на закачалката и излезе с четката и пастата в ръка. Когато след малко се върна с измити зъби и уморено лице, Долният на свой ред учтиво се извини и излезе. Отиде до края на коридора, постоя там около пет минути, които се опита да засече наум, и се върна в купето. Панталонът и ризата се бяха присъединили към сакото на закачалката, а Горният бе вече горе, на високото, изпънат на своята поднебесна кушетка като фараон, твърде строг и изпълнителен, за да си позволи плебейски удоволствия като сън или пък смърт. Долният седна обратно на своето място до прозореца, подложи възглавницата под главата си и придърпа одеялото. Не му се занимаваше с нещо повече от това. Пък и не знаеше кога ще слезе. Загледа се отново в тъмното навън. В купето остана да свети само малката аварийна лампичка, скрита под ръба на масата.

"Лека нощ“, каза Горният. Изрече го несигурно, някак машинално, сякаш обмисляше дали да не добави още нещо, с което да олекоти абсурдната интимност на момента. Прокашля се. "Ето го, сега започва“, помисли Долният и леко въздъхна. Сега Горният ще си поеме въздух, ще отпусне ръце до тялото и впил очи в надвисналия на педя от лицето му таван, ще започне да говори. Крехък и колеблив в началото, разказът му постепено ще набира сила, ще се храни сам от себе си и ще добива мощ, докато думите затракат жестоко и неотменимо като картечница, поразявайки всичко наоколо. Ще говори за безкрайните пътувания, водещи все повече наникъде. За ипотеката и дълговете, за колата и неполученото наследство, за клиенти и началници, обиди и несправедливости, за несбъднати мечти и горчиви разочарования и най-накрая – за жената, която от години вече не обича, и за децата, които са му непознати, чужди. С поглед, вперен в тавана, и отпуснати до тялото ръце, обречен и сериозен като на операционна маса, повдигнат като на театрален подиум и осветен само отдолу, от милостивата жълта светлина на аварийната лампичка, Горният бавно и методично ще прокарва скалпела през себе си и ще реже зле зараснала кожа и възпалени рани, ще мине през всеки белег и през всяка язва и ще реже безпощадно и дълбоко, до кръв. Постепенно ще потъва в болката, внимателно ще проследи извиращата от раните гъста течност, която ще се стича по ръба на кушетката, слузеста и тъмнозеленикава на светлината на отминаващите зад прозореца лампи. А Долният ще прибере краката си, за да не се нацапат, и ще мълчи, загледан в тъмното. Когато Горният най-после млъкне и заспи, олекнал от мнимото изцеление, Долният ще въздъхне още веднъж и ще се заеме със своята част от сценария. Бързо и ефективно, без никакъв артистизъм. Ще съблече дрехите си и ще ги остави на кушетката, без да ги сгъва. След това ще свали прозореца на купето до долу и ще го застопори. Костюмът, ризата и закачалката на Горния ще излетят през него, последвани от куфара на колела, от чантата, компютъра и кабелите, и Горният внезапно ще остане само горен, нищо повече, без оковите, без тежестта. А след тях в нощта ще изхвърчи и Долният – гол, сам и свободен, без страх и самоличност, завинаги изтрил всякакви сценарии.

"Лека нощ – изрече Горният. Прозвуча несигурно. – Ще се видим сутринта в Локарно.“ Отговорът на Долния се забави, сякаш го обмисляше в момента.

"Едва ли – каза Долният накрая. – Ще сляза скоро, малко преди границата.“ И отново се загледа навън, в тъмното.