Големият роман на Яворов
След близо 30 годишно отсъствие на българския пазар излезе "Романът на Яворов" на Михаил Кремен.
Ако някога сте искали да се пренесете в онова далечно време, пазещо тайни в димните софийски салони и цялата любов на света, скрита в триъгълника Яворов - Мина - Лора, то "Романът на Яворов" е най-добрият подарък. Авторът на книгата, Михаил Кремен, е сред най-приближените до Яворов. Добре знаем, че няма как да не разкажеш подобаващо една история, в която сам си участвал, горял, страдал и обичал.
АртАкция публикува предговор към "Романът на Яворов" от Милена Кирова. Ценно въведение в един тежък, болезнен, но много вълнуващ и някак парещ живот.
През лятото на 1959 г. в литературния живот на България се появява една книга, на която е съдено да разбуди страстите и да предизвика шумен скандал озаглавен "Романът на Яворов“. Макар и писател от "друго време“, авторът му, Михаил Кремен не е съвсем забравен от българската публика. От четири десетилетия писателят не е публикувал нищо ново. "Романът на Яворов“ обаче е нещо друго: той го съпровожда близо 30 години – едновременно като изповед, амбиция и нравствено задължение.
През десетилетията, в които обмисля своя "Роман“ (най-вероятно съзнавайки, че това ще бъде делото на неговия живот), Кремен се колебае между различни жанрове и заглавия. Най-сетне стига до соломоновското решение да вземе по нещо от всички тях и да означи този невиждан дотогава сбор с фраза, която според него посочва появата на нов и необичаен жанр:
Ще бъде книга за един действителен живот, който сам по себе си е роман.
Първата скрита посока в разказа бих назовала романът на Кремен. Той следва порастването на един млад човек, възпитан да възприема живота такъв, какъвто го е научил от сантименталните романи и модерната философия, т.е. литературно и по-скоро нереалистично. Кремен пристига в София и се записва студент по "славянска филология и литература“ през 1902 г. Още през първата година на следването негов разказ е публикуван в сп. Мисъл. Това му отваря възможност за достъп до хора, около които витае ореол на слава и недостъпност. Сред тях е Яворов, изключително популярен заради първата му стихосбирка от 1901 година. Между момчето и Поета се установяват отношения, които карат Кремен да се чувства галеник на съдбата, опияняват го, привързват го със съкровена зависимост към неговия кумир.
В продължение на десет години Кремен си остава наивно момче, онзи неопитен първокурсник, когото Големия брат посвещава в тайните на житейския лабиринт. През фаталната 1913 година той отказва да види реалността в отношенията между Яворов и неговата съпруга, с ожесточение стиска очи пред истината, дори когато тя се разиграва в дома му. Толкова по-тежък е потресът, който преживява, когато ослепелият вече поет се отвръща от него и рязко прекъсва "братската“ връзка – сякаш изобщо няма значение, че Кремен единствен му е предложил дома си, когато излиза от болницата, че е избрал верността към него пред жената, която обича.
Вторият роман в книгата е, разбира се, романът на Яворов. Само че не на онзи Яворов – усвоен, фризиран и вцепенен в монументално величие, от какъвто има нужда националният пантеон, а на човека Яворов, дори на любовника Пейо Крачолов (големият поет е представен като някакъв Дон Жуан, ще каже племенникът му Найденов на едно обсъждане) – с интимната сложност на неговата психика, с драматичните люшкания и крайности в поведението, със слабостите и достойнствата на нормален човек. Този роман в най-голяма степен показва израстването на Кремен, вътрешната борба, която е водел през изминалите десетилетия.
Романът на Яворов, най-сетне, е необходим, за да съществува романът на Кремен. Възрастта е редактирала възприятията на някогашния наивен младеж. Той е прозрял фалша, преструвката, ексхибиционистичната показност в поведението на Яворов и неведнъж дръзва да ги покаже, позволява си открит коментар, като наслагва късни разсъждения върху своите ранни спомени. Но никъде – в нито един момент – не предава любовта си към Яворов. Напротив, полага големи усилия да го оневини в отношенията му с трите жени, дори тогава, когато разбира, че жертва истината на житейските факти. Няма по-ярък пример за белетристичния характер на неговата мемоаристика от частта, посветена на Мина. Любовта между Момичето и Поета е разказана като трагична балада, излязла изпод перото на класически романтик. Не е чудно, че тъкмо тази част става любима на широката публика: в нея лесно се разпознават клишетата на розовия роман.
Третия роман ще наречем романа на Лора. Психологическата интерпретация, с която се ангажира Кремен, изисква смелост, защото влиза в противоречие с идеологическата рамка, в която попадат всички изображения на буржоазията след 1944 година. До този момент Лора е третирана като разглезена и невротична дама от софийския хайлайф, от една страна; като садистично чувствена жена, която предизвиква и си играе с чувствата на мъжете, от друга страна. Кремен показва една съвсем различна Лора: интелигентна, чувствителна, почти асексуална, жертва на своята властна майка и не на последно място – на средата, която очаква от нея. Кремен възпроизвежда мита за патологичната ревност на Лора (тиражиран до този момент от наследниците на Яворов), сюжетира го като причина и обяснение на фаталните събития от 29 ноември 1913 г. (но същото прави и Яворов в показанията си пред съдебния следовател). Защо му е необходимо това, след като в общи линии се стреми да разбули психологическите мотиви в поведението на Лора?
Отговорът идва с четвъртия роман в "Романът на Яворов“; ще го назова романа на Дора. Дора е странна фигура в книгата, а и в живота на Кремен. Като литературен образ тя е колкото видима, толкова и невидима. Какво прикрива този отказ от вчувстване в психиката на един важен герой? Най-вероятно това, което са изпитвали всички към Дора: омраза, подсилена с презрение и дори погнуса. Тя е жената, заради която умира големият поет. Общото мнение съгражда представата за една кокетна и амбициозна жена, славолюбива прелъстителка на известни мъже ("сирена, която мами българския Одисей“, казва ефектно Кремен), посредствено и суетно момиче, безотговорно към последствията от своето поведение.
Днес, когато се обърнем назад, съзнаваме, че българската литературна история е длъжница на Дора Конова. Когато се запознава с Яворов, Дора е 18-19-годишна – опасна възраст, като се знаят неговите предпочитания. Така попада – без всякакъв опит и подготовка – в света на известните, направо в болезнения възел на отношенията между Лора и Яворов.
Какво да кажем обаче за Яворов? Нужно е силно да стиснем очи, за да помислим, че е съумял да остане безразличен и чужд на житейското изкушение. Той самият, както и Кремен, никога няма да го признае. Извън показанията пред съдебния следовател Дора също мълчи, направо изчезва от очите на жадното за сензации общество. Цената на нейното мълчание става ясна доста по-късно: никога не се свързва с друг мъж, остава самотна и мразена, най-вероятно обременена с тежка психическа травма. Вече през 50-те години ще я виждат да скита сама, запусната и отнесена, из пътеките на Витоша.
Дора Конова все пак проговаря, макар и през последните години на своя безрадостен и самотен живот с натрапливото твърдение, че Яворов я е обичал и многократно й е правил признания. Тя цитира бележка, получена от него малко преди да сключи брак с Кремен:
Дора, изчакай ме, аз ще се разбера с Лора и с Грозев и ти ще бъдеш моя!
Със смъртта на Дора и след излизането на първия том идва ред на петия роман. Той е най-шумен и публичен, защото се случва в рецепцията на книгата. Пита се кой образ на Яворов е истинският – големият поет и революционер или героят на пикантни истории?
Днес обаче е интересно – преди да прочетем "Романът“ с нови очи – да си спомним с какво той, само преди 60 години, е предизвикал толкова шумен и дълготраен скандал. Всъщност най-големият, истинският автор на скандала около "Романът на Яворов“ е времето, онази епоха, в която частното и личното можеха да съществуват само в контекста на "народните“ ценности, а нормалната разноречивост на човешката психика подронваше идеята, че "у човека всичко трябва да бъде красиво“. Днес ще прочетем романите в "Романът на Яворов“ по различен начин. А след още 60 години…
Нека да се надяваме, че роман(с)ът ще продължи.