Борис Пастернак и драмата на едно поколение

Борис Пастернак е роден в Москва през 1890 г. в семейството на художника Леонид Осипович Пастернак и пианистката Розалия Исидоровна Кауфман. Сред редовните посетители на артистичните вечери в дома им са известни литератори и художници, композиторите Александър Скрябин и Сергей Рахманинов, Лев Н. Толстой. Впоследствие поетът ще сподели, че е погълнал „възвишеното и изключителното” като част от творческата и естетската атмосфера на домашното всекидневие, белязано от изкуството в различните му форми. През 1913 г. Пастенак завършва Московския университет (Философския отдел на Историко-филологическия факултет); междувременно учи философия в Марбург при неокантианеца проф. Херман Коен, но отказва поканата да продължи кариерата си на философ в Германия. След завръщането си в Русия той вече е твърдо убеден, че неговото призвание е литературата, публикува първите си поетически творби и се присъединява към общността на руските футуристи.

Годината на истинското поетическо рождение на Пастернак е 1917-а, когато пише програмната си стихосбирка „Сестра моя жизнь” и възторжено преживява „чудото на възникването на книга”. Издадена през 1922 г., тя се превръща в литературна сензация, в образец за младите авангардни поети. Поетическият метод на Пастернак, наречен по-късно от него „интимизация на историята”, го издига като нов поетически глас, неподражаемо трансформиращ драматично променящата се реалност в оригинални полифонични образи.

Лириката на Пастернак, публикувана през 20-те години („Высокая болезнь”„Девятьсот пятый год”, „Спекторский”, „Лейтенант Шмидт”...), го утвърждава като една от най-значимите фигури в руската литература, нарежда го до имена като Александър Блок, Марина Цветаева, Владимир Маяковски, Анна Ахматова, Осип Манделщам. „Пастернак е голям поет. Сега той е най-големият между всички”, ще възкликне Марина Цветаева, очарована от силата на таланта му. По същото време – период на историческа криза, на разпад на европейската духовна структура, настъпил след Първата световна, започва тройната кореспонденция между Марина Цветаева, Райнер Мария Рилке и Пастернак – сама по себе си литературно явление на рядка лирическа висота, среща на трима големи европейски поети, споделящи своята самота и трагично преживяване на света, но и желанието си да открият заедно, „над бариерите”, нови възможности за изкуството.

След краткия период на официално признание от съветската власт (Пастернак взема активно участие в дейността на Съюза на писателите на СССР, големият му еднотомник ежегодно се преиздава, а самият Бухарин го обявява за най-добрия поет на Съветския съюз) отношението към творчеството му се променя – поетът е упрекван не само в „откъсване от живота”, но и за „светогледа му, несъответстващ на епохата”. От своя страна Пастернак болезнено изживява разрастващата се жестокост на сталинския репресивен апарат, особено процесите срещу интелектуалци, и не се страхува да демонстрира своята неприспособимост към режима и към идеологическите изисквания към твореца. „Именно в 1936 г., когато започнаха тези страшни процеси – пише той в записките си от 1956 г., – всичко в мен се пречупи и единението с времето се превърна в съпротива срещу него, което не криех. Отдадох се на преводите. Личното ми творчество приключи. То се събуди в навечерието на войната, може би като предчувствие за нея, в 1940 г.”

През 1945 г. Пастернак поставя началото на своето монументално литературно прозведение – романа „Доктор Живаго”, реализация на замисъла му да създаде мащабна творба за Руската революцията (1917) и Гражданската война, за съдбата на руската интелигенция на фона на историческите катаклизми в Русия от началото на XX век до Втората световна война. В писмо до своята братовчедка Олга Фрайденберг Пастернак споделя: „Вече ви казах, че започнах да пиша голям роман в проза. Всъщност това е първата ми истинска работа. В нея искам да създам исторически образ на Русия през последните четиресет и пет години и в същото време чрез всички страни на сюжета, тежки, тъжни и подробни... това нещо ще бъде израз на моите възгледи за изкуството, за Евангелието, за човешкия живот в историята, а и много повече... В него си уреждам сметките с еврейството, с всички видове национализъм, с всички нюанси на антихристиянството...”. Писан в продължение на цяло десетилетие, романът обобщава творческия опит на писателя. Обръщайки се към прозата, Пастернак създава сложна картина на нравствения и духовния живот на епохата и се докосва до съкровени аспекти на човешкото съществуване: тайнството на живота и смъртта, вярата и любовта, вкоренеността на личността в културата и в неизбежния ход на историята, ролята на изкуството в преодоляването на дисхармонията, която пораждат войната и революцията в битието на човека. Според оценката на акад. Лихачов, направена десетилетия по-късно, „Доктор Живаго” е поетическа изповед, „лирическа автобиография”, в която поетът Борис Пастернак е разказал историята на душата си. Духовната история на своето поколение.

След множество редакции на романа, откъси от който са четени на литературни сбирки и разпространявани, преписани на ръка, през 1955 г. той е завършен и предаден в редакцията на списание „Новый мир”. „Доктор Живаго” обаче е посрещнат рязко негативно от властите и официалните литературни среди и е отхвърлен за публикуване поради двусмислената позиция на автора към Октомврийската революция и последвалите промени в живота на страната. („Не трябва да се дава трибуна на Пастернак” е безапелационният отговор на Константин Симонов, по това време главен редактор на списанието.) 

От този момент събитията, съпътстващи издаването и разпространието на романа зад граница, са достойни за сюжет на истински политически трилър (замесени са задгранични разузнавателни служби, дипломати, леви интелектуалци, обвинения в идеологическа диверсия). Чрез посредничеството на Серджо Д’Анджело, журналист в италианското радио в Москва, един от петте ръкописа на „Доктор Живаго” достига до италианския издател комунист Джанджакомо Фелтринели („Вие ме поканихте да се изправя пред собствената си екзекузия”, казал Пастернак, предавайки ръкописа на Д’Анджело). През 1957 г. романът е издаден в превод на италиански в миланското издателство „Фелтринели”, а съвсем скоро след това в Холандия (на руски език), във Великобритания, в САЩ. Литературната слава на романа и неговия автор бързо придобива световен мащаб. Година след това по предложение на Албер Камю Пастернак е отличен с Нобеловата награда за литература (1958) „за изключителни постижения в съвременната поезия и продължаване на традицията на голямата руска проза”. Въпреки че от 1946 г. Пастернак няколко пъти е бил предлаган за нобелист, в Съветския съюз събитието е възприето като чисто политическа и идеологическа акция и веднага е последвано от унищожителна кампания срещу „антисъветския” роман и „предателството” на неговия автор. Мощно разгърнала се в печата, тя се пренася в предприятия, творчеки съюзи, институти, където на организирани митинги се пишат оскърбителни колективни писма с обвинения за клевета срещу революцията и съветската власт и с настояване Пастернак да бъде наказан (случаят „Доктор Живаго” ражда крилатата фраза: „Не съм го чел, но го осъждам”). Писателят е изключен от Съюза на писателите, над произведенията му е наложена забрана за публикуване и под развихрилия се обществен и политически натиск той е принуден да се откаже от Нобеловата награда.

През 1960 г. след прекаран тежък инфаркт Борис Пастернак умира в Переделкино.

В Съветския съюз „Доктор Живаго“ е издаден посмъртно едва през 1988 г.

Първото българско издание на „Доктор Живаго” е осъществено само една година след съветското – в четири последователни броя на списание „Факел” (в 5–6 брой от 1988 г. и 1–2 брой от 1989 г.). Инициатор е Георги Борисов – водеща фигура в списанието, който възлага превода на известната преводачка София Бранц и е негов първи редактор. В журналния вариант романът е публикуван без последната част – „Стихотворения на Юрий Живаго”.

Като отделна книга „Доктор Живаго” (в същия превод) излиза през 1989 г. в издателство „Народна култура”, като в изданието вече са включени и стихотворенията на Юрий Живаго/Пастернак в превод на Кирил Кадийски.

След 35 години издателство „Колибри” възпроизвежда интегралния текст на първото оригинално издание на „Доктор Живаго” в превода на София Бранц, тоест то включва и последната, седемнайсета част на романа („Стихотворения на Юрий Живаго”) – сегмент от творбата, който има изключително важна роля за нейното разбиране и тълкуване. Преводът на стиховете в редактиран вариант отново е на големия поет и преводач Кирил Кадийски.


23

Магдалина

I

Щом мръкне – идва демон луд:
за мойто минало разплата.
И спомените за разврата
гризат сърцето ми, че в блуд –
робиня на мъжа разплут –
аз бях глупачка всепризната
на улицата – мой приют.
Последни мигове пълзят
и ще настане тъмнината,
ала преди да изтекат,
живота си, докрай изгребан,
подобно алабастров съд
разбивам, господи, пред тебе.
Сега къде ли бих била,
учителю и мой спасител,
ако в среднощната мъгла
не беше вечността дошла
като пореден посетител,
комуто казвам аз: ела!

 

Но обясни какво е грях
и смърт, и ад, и пламък черен –
когато с тебе заживях,
като филиз със ствол се слях
и сраснах с теб в скръбта безмерна.
Когато твоите крака
положила съм на колене
и вече може би така
обвивам кръста свят с ръка
и трескаво, с благоговение
подготвям те за погребение.

 

24

Магдалина

II

Суетнята празнична не спира.
Но далеч от всичко, съм дошла
и с ведро в ръце измивам с миро
твоите пречисти ходила.
Търся аз сандалите къде са
опипом, не виждам от сълзи.
Пред очите ми виси завеса –
моите разпуснати коси.
Сложих върху скута си нозете
и в сълзи окъпах ги, Христе,
и гердан от бисер ги оплете,
като в кърпа в къдрите са те.
Бъдещето виждам най-подробно,
сякаш си го спрял самият ти.
Да предсказвам вече съм способна,
че Сибила в мен се въплъти.
Тежката завеса в храма душен
ще се съдере след някой ден
и земята с тътен ще се люшне,
може би от жалост и към мен.

 

Докато конвоят се разтуря,
ще се разредят околовръст.
Ще се мъчи като смерч при буря
в свода да се вдигне твоят кръст.
Просната пред святото разпятие,
ще замра със сгърчено лице.
Колко само ще дариш с обятие –
своите разпънати ръце.
За кого е тая мъка свята,
тая мощ и тия далнини?
Колко са душите, съществата?
И реки, села и планини?
Но такава пустота пред мене
ще разтвори кръстът полетял,
че ще дораста до възкресение
в тоя страшно кратък интервал.

Борис Пастернак Доктор Живаго Колибри,

бюлетин

още смарт