Животът е кратък, изкуството – вечно.

Ars longa, vita brevis (Хипократ) 

Животът е кратък, изкуството – вечно. 

Всъщност изкуството започна да умира, защото безсмъртието му изглежда гарантирано. 

Животът в две видими реалности – офлайн и онлайн - започна от половин поколение насам. Все още сме неопитни в осъзнаването му (а и афоризмът на Хипократ от заглавието в оригинала си предупреждава, че опитът е изменчив).

Готови сме на бързи жертви - като деца, които прохождат и чупят всяка привидно стабилна преграда по пътя си. Още не знаем с какво се разделяме завинаги.

Но аз говоря за изкуството. Тази нетрайна субстанция, сътворена от човешкия дух, която векове наред е извоювала трудно безсмъртието си, днес вече е лишена от стимулираща тленност. Изкуството буквално става вечно, съхранено там, където нищо не умира – във виртуалния свят. Заедно с шедьоврите, с безсмъртие обаче се сдобиват и ерзаците.

За да останеш завинаги в нищо незабравящия интернет, вече не е нужно да си изключителен. Досега оцеляването на всяка класическа творба зависеше от оценката на паметта. Днес тази несигурност, изискваща безспорно качество, е елиминирана. 

Класическата литература се е избистрила след дълъг процес на отсяване. Творби са се раждали, избухвали сред аплодисменти и някои от тях са умирали, защото не са носели онова зрънце нетленност в себе си. Помни ли някой днес Сюли Прюдом, първия Нобелов лауреат за литература? Времето го е отвяло, въпреки оценката на съвременниците му.

Ако Сюли Прюдом твореше днес, той вероятно щеше да е доста популярен. Същата популярност щеше да споделя и кочияшът му, който сигурно си е съчинявал мръснишки песнички зад опашката на коня. Вероятно и готвачката на Сюли Прюдом щеше да е интернет звезда със сантименталните си рими. 

Няма да спестим на внуците и правнуците си отчаяното усилие да отсеят красивото от грозното във всички жанрове на всички изкуства. Ще им подсигурим бъдеще, в което нищо не е изчезнало. Всеобщо творческо безсмъртие, океан от различни по стойност творби. Склад, задръстен с боклуци, вместо хранилище на съкровища. Ние сме опиянени от новата си способност да надвием времето, хищни и алчни сме в желанието си да обсебим със себе си бъдещето. И затова – като варвари с характер на Плюшкин – събираме жадно всяка дреболия, родена от съзнанието ни и я запращаме в света на децата си. 

Доброволно се лишаваме от критическо мислене, за да не нарушим илюзията за безсмъртие. Яростно се противопоставяме на всеки опит за отсяване, за критическа преценка, за сито на мисълта, защото най-после сме победили смъртта. Заменяме качество срещу количество с обсебеността на дрогиран. Лайковете – тези виртуални аплодисменти – вливат жизненост там, където тя не извира отвътре. 

Махалото се люшка между осанна и разпни го във виртуала, замахът му помита всичко. И се стреми, като всяко махало, към един усреднен покой. Това е бъдещето на изкуството, намерило безсмъртието си онлайн – една безлична, сива, усреднена маса от творби във всички изкуства. Задръстени платформи, където съжителстват едновременно Малер и Криско, Верлен и някой самовлюбен вогон, Пикасо и прасето-художник Пигкасо... И пълна липса на критичност, заместена с възторжени и лесни лайкове.

Тази прогноза ме изпълва с ужас. Но знам, че опиянението, на което сме се отдали в новата реалност, ще ни накара да затворим очи и да крещим, че няма как да се случи. И френетично ще натискаме синьото пръстче нагоре, за да запазим живи Сюли Прюдом и готвачката му завинаги. Защото от нас зависи да оцелеят и незначителните, за големите времето ще се погрижи, така ще си кажем. И не разбираме, че ние сме времето. И не се грижим за нищо.

мнение рестарт интернет