Странстващата Земя на Лиу Цъсин

След грандиозния успех на трилогията „Земното минало“ на българския книжен пазар излиза още една книга на китайския фантаст Лиу Цъсин – този път сборник с десет новели, пет които печелят китайската награда за научна фантастика „Галактика“. „Странстващата Земя“ е ода за историята и красотата на Земята, както и за нея самата. Поставящ въпроси за бъдещето ни, за околната среда и за човечеството като цяло, Цъсин отново успява да надскочи измеренията на жанровете и да създаде литературно бижу.

Прочетете откъс от едноименната новела (в превод на Васил Велчев), дала заглавие на сборника, и отпътувайте за една различна ера…

Първа глава

ЕРАТА НА СПИРАНЕТО

Никога не съм виждал нощта. Никога не съм виждал звездите. Никога не съм виждал пролетта, есента или зимата. Роден съм в Ерата на спирането, когато Земята спря да се върти.

За да спре въртенето на Земята, бяха необходими четиресет и две години, три години повече, отколкото беше планирала Коалицията. Моята майка ми е разказвала за времето, когато семейството ни е наблюдавало последния залез. Слънцето се спускало много бавно, сякаш било залепнало за хоризонта. Минали три дни и три нощи, докато окончателно залезе. Разбира се, след това вече нямало нито „ден“, нито „нощ“. Източното полукълбо за дълго време било обгърнато от постоянен полумрак, може би за десетина години. Слънцето стояло малко под линията на хоризонта, сиянието му озарявало половината небе. По време на този безкраен залез съм се родил аз.

Полумракът не означава тъмнина. Двигателите на Земята осветяват цялото Северно полукълбо. Те са инсталирани по цялата територия на Азия и Северна Америка, защото само здравата основа на тектоничните плочи на тези континенти може да издържи чудовищната им тяга. Общо на територията на Евразия и Северна Америка са разположени дванайсет хиляди двигателя.

От мястото, където живеех, се виждаха ярките плазмени лъчи на стотици двигатели. Представете си огромен дворец, с размерите на Пантеона или Акропола. Във вътрешността на този дворец към сводестия таван се издигат неизброими масивни колони, всяка от които сияе със синьо-бялата светлина на флуоресцентна лампа. А ти, ти си просто микроб на пода на този дворец. Такъв беше светът, в който живеех. Всъщност това не е съвсем точно описание. Именно допирателният компонент на тягата на двигателите спираше въртенето на Земята. Затова дюзите им трябваше да бъдат ориентирани много точно, така че масивните лъчи да прорязват небето под определени ъгли. Създаваше се впечатлението, че огромният дворец, в който живеем, е готов да рухне във всеки един момент! Когато посетителите от Южното полукълбо видеха тази картина, мнозина от тях получаваха пристъпи на паника.

Но още по-голям ужас от вида на двигателите предизвикваше изгарящата жега, която излъчваха. Температурата се вдигаше до седемдесет и даже осемдесет градуса по Целзий, принуждавайки ни да навличаме скафандри с охлаждане, преди да излезем навън. Горещината често предизвикваше поройни бури. Когато плазмен лъч пронижеше тъмните облаци, гледката беше кошмарна. Облаците разсейваха синьо-бялата светлина, създавайки френетични, бушуващи многоцветни ореоли. Цялото небе сияеше като покрито с нагорещена до бяло лава. Дядо ми на стари години изкуфя. Веднъж, измъчен от непоносимата жега, така се зарадва на връхлетелия ни порой, че се съблече до кръс­та и избяга от къщи. Не успяхме да го спрем навреме. Нагорещените плазмени лъчи бяха нагрели дъждовните капки до температурата на кипене и кожата му така изгоря, че започна да се бели на огромни люспи.

За моето поколение, родило се в Северното полукълбо, всичко това беше напълно естествено, както е било естествено за родените преди Ерата на спирането да виждат Слънцето, звездите и Луната. Ние наричахме този период от човешката история Слънчевата ера и тя е била истински Златен век!

Когато бях в началното училище, учителите ни организираха в рамките на учебната програма околосветско пътешествие за трийсет ученици. По това време Земята вече съвсем беше престанала да се върти. Двигателите ѝ само поддържаха това неподвижно състояние и правеха малки корекции в ориентацията на планетата. Заради това в продължение на три години, от тригодишната до шестгодишната ми възраст, яркостта на плазмата не беше толкова интензивна, колкото по времето, когато са работели на пълна мощност. Точно в този период на намаляване на активността им стана възможно да извършим това пътешествие, за да разберем по-добре какво представлява нашият свят.

Отначало разгледахме отблизо един от двигателите на Земята. Той беше разположен недалеч от Шъдзяджуан, при входа на железопътния тунел, пробит през планината Тайханшан. Огромната метална планина се издигаше над нас, запълнила половината небе. На запад тайханшанският хребет изглеждаше като редица от нис­ки хълмове. Някои от децата възкликнаха, че двигателят сигурно е висок колкото Еверест. Главната учителка беше млада жена на име госпожица Стела. Тя се засмя и ни каза, че височината на двигателя е единайсет хиляди метра, с две хиляди метра повече от Еверест.

– Хората го наричат „Горелката на Бога“ – рече тя.

Стояхме в огромната му сянка, чувствайки как от вибрациите му земята трепери.

Имаше два основни типа земни двигатели. По-големите се наричаха „Планини“, а по-малките – „Върхове“. Ние се отправихме към Севернокитайска Планина 794. Изкачването на Планина изискваше значително повече време от изкачването на Връх. Изкачването на Върховете ставаше с гигантски асансьор, а до върха на Планина трябваше да се пътува по спираловиден път. Автобусът ни се присъедини към безкрайна процесия от транспортни средства, пълзящи нагоре по гладкия стоманен път. Вляво от автобуса виждахме само лазурната металическа повърхност; отдясно зееше бездънна пропаст.

Повечето транспортни средства по този път бяха масивни петдесеттонни боклукчийски камиони, натоварени с камъни от планината Тайханшан. Автобусът бързо се издигна на пет хиляди метра. От тази височина Земята изглеждаше безцветна и равна, залята от синкавото сияние на земния двигател. Госпожица Стела ни нареди да си сложим кислородни маски. С приб­лижаването на отвора на плазмения лъч светлината и горещината бързо нарастваха. Маските ни потъмняха, а микрокомпресорите на охлаждащите ни скафандри оживяха и зажужаха. На височина шест хиляди метра видяхме отвора за прием на гориво. Камионите един след друг изсипваха товара си от камъни в червения огън на сияещия отвор, който безшумно ги поглъщаше. Попитах госпожица Стела как земните двигатели превръщат камъните в гориво.

– Синтезът на тежки елементи е труден раздел на науката, твърде сложен, за да мога да ти го обясня при твоята възраст – отвърна тя. – Достатъчно ти е да знаеш, че земните двигатели са най-големите механизми, построени някога от човечеството. Например Севернокитайска Планина 794, на която сме сега, създава петнайсет милиарда тона тяга за Земята при работа на максимална мощност.

Най-накрая автобусът ни се добра до върха. Отворът на плазмения лъч се намираше точно под нас. Диаметърът на лъча беше толкова огромен, че когато вдигнахме глави, видяхме само сияеща стена от синя плазма, която се издигаше към безкрайното небе. В този момент си спомних гатанката, зададена ни от учителя по философия.

– Вървите по равнина и изведнъж се натъквате на стена – каза ни учителят. – Тази стена е безкрайно висока и е забита безкрайно дълбоко в земята. Продължава безкрайно далеч наляво и надясно. Що е то?

Побиха ме студени тръпки. Преразказах гатанката на госпожица Стела, която седеше до мен. Тя известно време обмисля отговора, но накрая поклати озадачено глава. Приближих се към нея и прошепнах на ухото ѝ ужасния отговор.

– Смъртта.

Тя ме гледа безмълвно няколко секунди, след това ме прегърна и силно ме притисна към себе си. Загледах се в далечината, положил глава на рамото ѝ. Гигантски металически Върхове осейваха мъгливата земя долу до самия хоризонт. Сияещите струи плазма, изстрелвани от Върховете, приличаха на наклонена космическа гора, която пронизваше люлеещото се небе.

Скоро след това стигнахме до морето. Видяхме върховете на потопените небостъргачи, стърчащи над вълните. Под напора на прилива пенливата морска вода бликаше от неизброимите им прозорци, образувайки водопади. Още преди Ерата на спирането нейното влияние върху Земята станало заплашително очевидно. Приливите, създадени от ускорението на земните двигатели, потопили две трети от големите градове на Северното полукълбо. После повишаването на глобалната температура разтопило шапките на полярните ледове и това превърнало наводнението в катастрофа, обхванала и Южното полукълбо. Преди трийсет години дядо ми станал свидетел на това, как гигантски стометрови вълни потопили Шанхай. Дори сега, докато описва това зрелище, той се взира в празното пространство. Фактически планетата ни се беше променила до неузнаваемост още преди да потегли на пътешествие. Кой е знаел тогава какви изпитания ни очакват по време на безкрайното ни пътуване в открития Космос?

Качихме се на борда на един така наречен „океански лайнер“ – древно транспортно средство – и отплувах­ме от брега. Плазмените лъчи на земните двигатели зад гърбовете ни ставаха все по-далечни. След първия ден плаване съвсем изчезнаха от погледите ни. Морето беше заляно от светлина от два различни източника. На запад плазмените лъчи продължаваха да осветяват небето с призрачна синкава светлина; на изток розовата слънчева светлина се издигаше над хоризонта. Съперничещите си лъчи разделяха морето на две половини, а нашият кораб плаваше точно покрай блещукащата граница на тяхното съприкосновение върху гладката му повърхност. Зрелището беше фантастично. Но с отстъпването на синкавото сияние и увеличаването на розовото тревогата на кораба растеше. Ние със съучениците ми вече не се качвахме на палубата. Криехме се в каютите си с плътно затворени капаци на илюминаторите. След ден настъпи моментът, от който се бояхме повече от всичко. Събраха ни в голямата каюта, служеща за класна стая, за да изслушаме съобщение от госпожица Стела.

– Деца – рече тя тържествено, – сега ще отидем да наблюдаваме изгрева на Слънцето.

Никой не помръдна. Очите ни бяха неподвижно вперени в пространството, сякаш внезапно приковани към една точка. Госпожица Стела се опита да ни накара да излезем от каютата, но всички седяхме неподвижно. Един от колегите ѝ отбеляза:

– Казах го и преди, наистина трябваше да планираме пътешествието Глобално опознаване, преди да започнат да изучават съвременна история. Учениците щяха да се адаптират по-бързо.

– Нещата не са толкова прости – отвърна госпожица Стела. – Те ще узнаят всичко, гледайки околния свят, дълго преди да започнем да им преподаваме съвременна история. – Тя се обърна към председателите на класовете. – Вие тръгнете първи, деца. Не се бойте. Когато аз бях дете, също бях нервна, преди да видя първия изгрев на Слънцето. Но след като го видях, всичко с мен беше наред.

Най-накрая станахме и един след друг излязохме от каютата. Изведнъж усетих как мъничка влажна длан стиска моята, огледах се и видях Лингер.

– Страх ме е… – изхлипа тя.

– Вече сме виждали Слънцето по телевизията. Това е същото – уверих я аз.

– Как така? Нима да видиш змия по телевизията е същото, като да я видиш на живо?

Не знаех какво да отговоря.

– Е, така или иначе, ще ни се наложи да го видим. Иначе ще ни понижат оценките!

Аз и Лингер здраво стиснахме ръце и предпазливо се качихме на палубата заедно с останалите деца. Когато излязохме навън, се приготвихме да видим нашия пръв изгрев.

– Всъщност ние сме започнали да се боим от Слънцето преди три или четири века. Преди това Слънцето не е плашело хората. Даже напротив. Те са смятали Слънцето за възвишено и величествено. Тогава Земята все още се е въртяла около оста си и хората всеки ден са виждали изгрева и залеза. Радвали се на изгрева и възхвалявали красотата на залеза – разказваше госпожица Стела, която стоеше на носа на кораба, а морският бриз си играеше с дългите ѝ коси.

Зад гърба на учителката първите слънчеви лъчи излетяха над хоризонта като струя вода от ноздрата на някакво невъобразимо колосално морско създание.

Най-накрая видяхме пламъка, от който сърцата ни застинаха. Отначало беше само една точка от светлина на хоризонта, но бързо се уголеми и се превърна в сияеща арка. Почувствах как спирам да дишам от ужас. Струваше ми се, че палубата под краката ми внезапно е изчезнала. Падах в чернотата на морето, падах… Лингер падаше заедно с мен, слабичкото ѝ телце трепереше, притиснато към моето. Съучениците ни и всички останали – целият свят – всичко падаше в пропастта. После си спомних за гатанката. Тогава бях попитал нашия учител по философия какъв е цветът на онази стена. Той ми отговори, че е черна. Помислих си, че греши. Винаги съм си представял, че стената на смъртта е бяла като свеж сняг. Ето защо си спомних за нея, когато видях плазмената стена. В нашата епоха смъртта вече не беше черна. Тя беше сиянието на светкавица и когато удареше пос­ледната мълния, нашият свят щеше да се изпари за миг.

Преди повече от три века астрофизиците открили, че скоростта на превръщане на водород в хелий във вътрешността на Слънцето нараства. Тогава пуснали хиляди сонди право в Слънцето, за да го изследват, и в резултат построили точен математически модел на звездата.

Въз основа на този модел суперкомпютрите изчис­лили, че Слънцето вече се е отклонило в своето развитие от главната последователност в диаграмата на Херц­шпрунг-Ръсел. Очаквало се хелият скоро да проникне в ядрото на Слънцето и да предизвика разрушителен взрив, така наречената хелиева експлозия. След което Слънцето да се превърне в масивен студен червен гигант, който да расте, докато диаметърът му не надхвърли орбитата на Земята.

Но нашата планета е щяла да се изпари дълго преди това, по време на хелиевата експлозия.

Всичко това, както предполагаха, е щяло да се случи през следващите четиристотин години. Оттогава бяха изминали триста и осемдесет години.

Слънчевата катастрофа не само би унищожила и погълнала всичките обитаеми планети на Слънчевата система, но и би изменила напълно състава и орбитата на планетите гиганти. След първата хелиева експлозия, когато тежките елементи отново се съберат в слънчевото ядро, известно време щеше да има повторни неконтролируеми ядрени взривове. Макар че този период представлява само кратка фаза от еволюцията на звездата, той би могъл да продължи хиляда пъти по-дълго, отколкото цялата човешка история. Ако останеше в Слънчевата система, човечеството не би имало шанс да преживее подобна катастрофа. Единственият изход за нас би бил междузвездната емиграция. По равнището на технологиите, достъпни на човечеството по онова време, единствената видима цел на подобна миграция беше Проксима Кентавър. Тази звезда беше по-близо от другите до нашата, разстоянието до нея беше само четири и половина светлинни години. Достатъчно лесно се бе стигнало до консенсус по въпроса за местоназначението, реалните разногласия бяха възникнали по въпроса как да се доберем дотам.

За да затвърдим урока, корабът ни преплава два пъти Тихия океан и ни показаха два изгрева. По това време вече бяхме свикнали с гледката и нямаше нужда да ни убеждават, че децата, родени в Северното полукълбо, могат да оцелеят, ако всекидневно се подлагат на въздействието на Слънцето. Отплавахме нататък в изгрева. Слънцето се издигаше все по-високо в небето и прохладният океански въздух от последните няколко дни отстъпваше, температурата започна да се повишава. Бях потънал в сън в своята каюта, когато чух някакъв шум отвън. Вратата се отвори и Лингер подаде глава в каютата.

– Хей, Мигрантите и Пътниците[1] пак се хванаха за гушите!

Не ми пукаше. Те се сражаваха помежду си през последните четиристотин години. Но все пак се надигнах, за да погледам. Навън група деца си беше спретнала едно хубаво сбиване. От пръв поглед ставаше ясно, че Тунг отново се е заел с обичайните си номера. Баща му беше заклет Бежанец и все още лежеше в затвора заради участието си във въстанието против Коалицията. Тунг беше тръгнал по стъпките на баща си.

С помощта на няколко здрави моряци госпожица Стела успя да разтърве момчетата. Въпреки разкървавения си нос, Тунг продължаваше да размахва юмруци и да крещи:

– Да изхвърлим Пътниците зад борда!

– Аз също съм Пътничка! И мен ли искаш да изхвърлиш зад борда? – попита госпожица Стела.

– Ще изхвърля всеки Пътник зад борда! – не спираше да крещи Тунг.

В последно време глобалната поддръжка за Бежан­ците беше нараснала и те отново ставаха неуправ­ляеми.

– Защо ни мразите толкова? – попита госпожица Стела.

Няколко деца Мигранти, веднага закрещяха негодуващо:

– Няма да чакаме да умрем на Земята заедно с вас, глупави Пътници!

– Ще построим космически кораби и ще отлетим! Да живеят космическите кораби!

Госпожица Стела включи холографския проекционен апарат на китката си. Във въздуха веднага се появи изображение, което прикова вниманието ни. За миг затихнахме. Холограмата показваше прозрачно кристално кълбо, около десет сантиметра в диаметър и на две трети запълнено с вода. В него се виждаха малка скарида, клонче корал и парче от зелено водорасло. Скаридата плаваше лениво около корала.

– Това е проектът по природознание, който направи Тунг – рече госпожица Стела. – Освен всичко, което виждате тук, в тази сфера има и микроскопични бактерии. Всичко, което е във вътрешността, зависи едно от друго. Скаридата се храни с водорасли и извлича кислород от водата, а после отделя органични вещества с изпражненията си и издишва въглероден диоксид. Бактериите разлагат отпадъците от скаридите на неорганични вещества. После водораслите използват тези неорганични вещества и въглеродния диоксид за фотосинтеза с помощта на изкуствен източник на светлина. Те създават хранителни вещества, растат и се размножават, и отделят кислород за дишането на скаридата. Докато има постоянен източник на слънчева светлина, екологичният цикъл в стъклената сфера ще може да поддържа непрекъснато жизнения цикъл вътре. Това е най-добрият ученически проект, който съм виждала. Разбирам, че тази сфера олицетворява мечтата на Тунг и на всички деца Мигранти. Това е космическият кораб, за който всички вие отдавна мечтаете, в миниатюра. Тунг ми разказа, че го е създал на базата на точни математически модели. Той беше модифицирал гените на всеки организъм и бе постигнал идеален баланс на метаболизма му. Той дълбоко вярваше, че малкият свят във вътрешността на сферата ще съществува, докато скаридата не достигне естествения край на жизнения си цикъл. Всички учители бяха във възторг от този проект. Сложихме сферата под източник на изкуствено осветление с необходимата интензивност. Прогнозата на Тунг ни убеди и ние мълчаливо пожелахме успех на малкия свят, който беше създал. Но сега, след по-малко от две седмици…

Госпожица Стела извади внимателно истинската стъклена сфера от малка кутия. Скаридата плаваше безжизнено на повърхността на мътната вода. Гниещите водорасли вече не бяха зелени и се бяха превърнали в мъртва, мъхеста пелена, покриваща корала.

– Този мъничък свят е мъртъв. Деца, кой може да обясни защо?

– Бил е твърде малък!

– Наистина беше твърде малък. Подобни малки екосистеми, колкото и прецизно да са проектирани, не могат да издържат течението на времето. Космическите кораби на Бегълците няма да са изключение.

– Ние ще построим кораби с големината на Шанхай или Ню Йорк – възрази Тунг, но гласът му звучеше значително по-тихо от преди.

– Да, но всичко толкова голямо е извън границите на технологиите, достъпни на човечеството, а такива екосистеми, така или иначе, ще са твърде малки в сравнение със Земята.

– Тогава ще намерим нова планета!

– Дори вие, самите Мигранти, не вярвате в това – отвърна госпожица Стела. – В орбита около Проксима Кентавър няма подходящи планети. Най-близката открита звезда с подходящи за живот планети се намира на осемстотин и петдесет светлинни години от нас. Понастоящем най-бързият космически кораб, който сме в състояние да построим, е способен да развие скорост, равна на половин процент от скоростта на светлината, което значи, че ще са ни необходими сто и седемдесет хиляди години, за да долетим дотам. Екосистема с размерите на космически кораб няма да издържи дори една десета от подобно пътешествие. Деца, само екосистема с размерите на Земята с непрекъснат екологически цикъл може да ни осигури безкрайно дълго съществуване! Ако човечеството напусне Земята – заяви тя, – ще станем уязвими, като пеленаче, отделено от майка си насред пустинята!

– Но… – Тунг направи пауза. – Госпожице Стела, твърде късно е за нас, а също и за Земята. Слънцето ще се взриви, преди да постигнем достатъчно ускорение, за да се отдалечим от него на безопасно разстояние!

– Ще ни стигне времето – отговори тя твърдо. – Трябва да вярвате в Коалицията! Колко пъти съм ви казвала? А дори и да не вярвате, поне ще можем да кажем: „Човечеството умира гордо, защото направихме всичко, каквото можахме!“.

Спасяването на човечеството се състоеше от пет етапа. Най-напред земните двигатели щяха да генерират тяга в посока, противоположна на движението на Земята, и така да спрат въртенето ѝ. След това, развивайки максимална мощност, двигателите щяха да ускоряват движението на Земята, докато тя не развие втора космическа скорост и не напусне Слънчевата система. През третия етап Земята щеше да продължи да се ускорява по време на полета в открития Космос към Проксима Кентавър. През четвъртия двигателите щяха да започнат да работят в противоположна посока, да възобновят въртенето на Земята и постепенно да снижат скоростта ѝ. И накрая Земята щеше да влезе в орбита около Прок­сима Кентавър и да стане неин спътник. Хората бяха нарекли тези пет етапа „Ерата на спирането“, „Ерата на отпътуването“, „Първа ера на странстване“ (период на ускоряване), „Втора ера на странстване“ (период на забавяне) и „Ера на новото Слънце“.

Планираше се целият процес да продължи 2500 години, през живота на над сто поколения.

Океанският лайнер продължаваше да плава към онази част на Земята, която е потънала в мрак. Там не проникваше нито слънчева светлина, нито блясък от плазмените лъчи. Докато мразовитият атлантически бриз щипеше лицата ни, видяхме за пръв път в живота си звезди в нощното небе. Господи, това беше сърцераздирателна гледка. Госпожица Стела стоеше, прегърнала с едната си ръка Лингер и мен.

– Гледайте, деца – говореше тя, сочейки звездите с другата си ръка. – Ето това е Кентавър, а това там е Проксима Кентавър, новият ни дом!

Тя заплака и ние заплакахме заедно с нея. Всички около нас, дори капитанът и неговият екипаж, до един корави моряци, заподсмърчаха. С насълзени очи гледахме накъдето сочеше госпожица Стела, а звездите трептяха и танцуваха. Само една звезда оставаше неподвижна; тя беше лъчът на далечен фар над тъмното бурно море, искрица светлина, мамеща самотния пътешественик, замръзващ в тундрата. Тази звезда беше заела мястото на Слънцето в сърцата ни. Тя беше единственият стълб на надежда за бъдещите сто поколения, по време на плаването им сред море от беди.



По време на пътуването ни към къщи видях първия сигнал за отпътуването на Земята. В нощното небе се появи гигантска комета – Луната. Тъй като не можехме да вземем със себе си Луната, на повърхността ѝ бяха инсталирани двигатели, за да я отстранят от орбитата около Земята и да не допуснат сблъскването на двете планети по време на периода на ускорение. Широката опашка на лунните двигатели заливаше морето със синя светлина, затъмнявайки звездите. От привличането на близката Луна в морето се надигаха огромни вълни. Наложи ни се да се прехвърлим в самолет, за да полетим към дома, в Северното полукълбо.

Най-накрая бе настъпил денят на отпътуването!

Веднага щом слязохме от кораба, ни заслепи сиянието на земните двигатели. Лъчите им блестяха многократно по-ярко от преди и вече не бяха под ъгъл към повърхността на Земята, а насочени право към небето. Двигателите работеха на пълна мощност. Ускорението на планетата пораждаше стометрови вълни, които се стоварваха с грохот върху всички континенти. Разрушителни урагани се носеха с вой през издигащите се колони от плазма, шибайки кипящата пяна и изкоренявайки цели гори… Планетата ни се беше превърнала в гигантска комета, синята ѝ опашка пронизваше тъмнината на Космоса.

Земята беше тръгнала на път; човечеството беше тръгнало на път.

Дядо ми почина преди самото отпътуване, обгореното му тяло беше погубено от инфекция. В последните мигове от живота си той повтаряше отново и отново една фраза:

– Ох, Земя, моя странстваща Земя…

***

[1] Мигрантите са привърженици на напускането на Земята с космически кораби, докато Пътниците искат да пътуват заедно със Земята из Космоса. – Б. пр.

Лиу Цъсин Странстващата Земя Земното минало Трите тела