Един вълшебник без магическа пръчка

Набоков пише проза по единствения начин, по който трябва да се пише - екстатично. - Джон Ъпдайк

Владимир Набоков така и не се научава да мисли на един език. Но не защото житейският му път пресича два континента и няколко държави, а защото самият той мисли в образи и осезания. Британският романист Мартин Еймис е прав, богатството на усещанията у Набоков няма дори бледо подобие в съвременната белетристика. Настоящото издание съдържа един от ранните му шедьоври –„Поп, дама, вале“, който запленява със сюрреалистичния си заряд, и „Смях в тъмното“ – безсъмнено една от коронните му творби, и може да се приеме като реверанс към един от най-изтънчените стилисти в световната литература. А също и като символично отбелязване на 125-ата години от рождението на писателя.

Романист, поет, драматург, литературен критик и преводач, Набоков е импозантна фигура в модерната проза на XX век – редом с Джойс и Кафка. Роден в имперска Русия през 1899 година, в навечерието на Революцията от 1917 г. се изселва със семейството си в Ялта, след което се установява в Берлин. Преди да последва родителите си обаче, Набоков се записва в Тринити Колидж в Кеймбридж, където учи естествени науки, руска и френска литература. Създава първите си девет романа на руски език, докато пребивава в Берлин, където се запознава със съпругата си Вера. През 1940 г. се мести в САЩ с Вера и сина им Дмитри. Там започва да пише на английски език и литературната слава не закъснява… През 1961 г. Набоков се връща в Европа и се установява със съпругата си в Швейцария. Намира смъртта си през 1977 г. в Лозана, преди да е завършил романа „Оригиналът на Лаура“. Космополитна фигура с разностранни интереси и мощен запас от творчески инвенции, Набоков се утвърждава като романист именно чрез произведенията „Поп, дама, вале“ (1928) и „Смях в тъмното“ (1933). Сред останалите му романи на най-голямо признание от рускоезичните се радват „Покана за екзекуция“ (1936), „Отчаяние“ (1934), „Дарът“ (1938), новелата „Вълшебникът“ (1939), замислена като предвестник на „Лолита“, а от създадените на английски – митичната „Лолита“ (1955), преведена на руски от самия Набоков десет години по-късно, „Знак за незаконороденост“ (1947), „Пнин“ (1957), „Блед огън“ (1962), „Прозрачни неща“ (1972). Бляскавата ерудиция и експериментаторският му дух намират израз в необичайни сюжети – някои от тях сщекотлива тематика, и обясняват философската дълбочина и жанровите заигравки, неизменно силния социално-психологически пласт, изключителната езикова пластичност. За неповторимата му художествена естетика допринася фактът, че в много от неговите произведения са вплетени аспекти на синестезията - сам той се определя като „синестет“, човек на взаимосвързаните усещания. Способността му да вдъхва живот на предметите, да одушевява и най-тривиалните неща, е неразделна от умението му да идентифицира цветове и нюанси, миризми и звуци, които през неговия поглед добиват неочаквана трактовка. Майсторството, с което Набоков насища повествованието с детайли, оказва влияние върху две или три поколения писатели след него, в т.ч. автори като Мартин Еймис, Джон Ъпдайк, Томас Пинчън, Джон Банвил, Дон ДеЛило, Салман Рушди, Джефри Юдженидис, Майкъл Шейбон. Писателят е агностик и поддръжник на индивидуализма и отхвърля всякакви концепции и идеологии, които ограничават индивидуалната свобода и свободата на изразяване, включително тоталитаризма в различните му проявления.

Излишно е да отбелязваме, че „Лолита“ е най-популярната творба на Владимир Набоков. Многократно преиздаван и претворен на екрана от Стенли Кубрик и Ейдриън Лайн, романът нашумява заради новаторския си стил и „скандалната“ тема. Шестнайсет години по-рано обаче се ражда новелата „Вълшебникът”, нещо като обещание за прословутата „Лолита“. Главният герой се дави в океан от потисната страст, разтерзан от приливите и отливите на желанието. За да задоволи нездравия си порив към едно 12-годишно момиче, мъжът се жени за болната му майка – вдовица, чиято смърт скоро го превръща в настойник. На български език този „завършен къс дивна проза, прецизен и проникновен“, както го определя авторът, излиза в превод на Иглика Василева. Дебютният роман на Набоков е публикуван на руски през 1926 г. под псевдонима В. Сирин. Става дума за „Машенка“ - деликатен разказ за иронията на Живота, този тъй коварен пасианс, за безсмъртната действителност на спомените и за томителния, всепомитащ копнеж по изгубената родина на желанието. Набоков влага в романа метафизичните идеи на френския философ Анри Бергсон, изследвайки природата на връзките между времето и паметта. Впрочем въпросът за солипсизма, който според Алфред Апел е „основна грижа” в творчеството на Набоков като цяло, е засегнат още в „Машенка”, тъй като героят се бори със съвършения образ на първата си любов – такъв, какъвто го е създал самият той…

„Той покри с длан адамовата си ябълка – защото беше без яка, – изрече дълго изречение и с учудване забеляза, че думите, изглежда, не се бяха отпечатали, сякаш ги беше написал на пишеща машина, която е забравил да сложи лента." Такъв ефект оказва върху мечтателния германски „провинциалист“ Франц присъствието на Марта, съпругата на чичо му Курт Драйер, който става негов покровител. Но не жалете късогледия младеж, той бързо ще се окопити и ще възмъжее – защото тази любов за него се равнява на диплома! „Поп, дама, вале“ е публикуван на руски само две години след „Машенка“, също под псевдонима Сирин. Английският превод от 1968 г. е дело на сина на писателя Дмитри. Романът има доста свободна киноадаптация, с която режисьорът Йежи Сколимовски не се гордее. Стилистичните ефекти на Набоков, експлозивното въображение, тънките психологически отсенки в образите на неговите герои не могат да бъдат пресъздадени на екрана, въпреки че самият Набоков е смятал тази своя книга за най-жизнерадостната от всички. Разлюлян между ироничното и карикатурното в изобразяването на едно прелюбодеяние, „Поп, дама, вале“ само смътно напомня за „Ана Каренина“ и „Мадам Бовари“, тъй като Набоков вдъхва изцяло нов живот на въпросната тема. Някъде към финала на книгата свидетели на душевните конвулсии на Франц стават… Набоков и съпругата му, въпреки че не са идентифицирани пряко. Затова пък заниманието им, загатнато с една мрежа за пеперуди, директно препраща към голямата страст на писателя – лепидоптерологията. В едно от късните си интервюта той споделя, дали шеговито или сериозно, можем само да гадаем: „Ако нямаше революция в Русия, вероятно щях да се посветя изцяло на лепидоптерологията и нямаше да напиша нито един роман.“

„Смях в тъмното” излиза през 1932 г. на руски език под заглавие „Камера обскура“. Набоков е толкова недоволен от качеството на превода на първото англоезично издание, че предприема собствен превод, който излиза през 1938 г. със заглавие „Смях в тъмното“. Основната тема на романа, която по-късно ще бъде разгърната, макар и с различен ракурс, в „Лолита“, е паразитната връзка между един мъж на средна възраст и непълнолетно момиче. Маниакалната обсебеност наизкуствоведа Албинус е точно толкова пагубна, колкото неутолима е чудовищната амбиция на начинаещата актриса Марго. Но той по-скоро би я убил, отколкото да се раздели с нея… Този суров, призрачно красив роман напомня на читателя, че понякога смъртта е поантата измежду шегите на съдбата. Критиката го определя като безмилостен малък шедьовър, една от онези книги, от които нищо не може да се отнеме и към които нищо не може да се добави, без да се нанесат щети. Четенето на произведения от такава величина се родее с чувствена наслада, защото ангажира разума, емоциите, фантазията и представата за първокласна литература. Романът е екранизиран през 1969 г. под режисурата на Тони Ричардсън. Предстои да излезе нов кинoпрочит под режисурата на Скот Франк и с участието на Аня Тейлър-Джой в главната роля.

В светлината на днешните реалности особено внимание заслужава антиутoпичният роман „Покана за екзекуция” (1936). Нерядко сравняван със „Замъкът” на Кафка, той всъщност е типично Набоковски роман - клаустрофобичен, алегоричен, трагичен, с канава на политическа сатира. Разказът ни пренася в измислена страна, където младият Цинцинат Ц. е осъден на смърт чрез екзекуция за „гностически позор”. Това „мъгливо“ понятие обхваща всичко, което е останало неясно (неназовано) в легитимния бутафорен свят на безпределна яснота и пустота. Престъплението е фиктивно – героят е скромен учител на проблемни деца, който чувствително се различава от посредственото си обкръжение, затова е обвинен в най-страховитото престъпление – „непроницаемост” и „непрозрачност“. Докато лежи в абсурден затвор в някаква сюрреалистична крепост, чакайки неоповестената дата на своята смърт, Цинцинат умира всеки ден. Единственото му спасение е писането, той нахвърля на хартия мисли и представи за идеалния свят. Бягството в реалността на собственото му въображение го спасява от аморфната, безизходна действителност, в която нищо не е равно на самото себе си и поради това всичко е възможно. Героят въплъщава латентния бунт срещу задушаващата духовна оскъдица и пошлост, срещу липсата на съвест и абстрактно мислене, срещу измамната значимост на нещата и кухата им безсъщностна красота. А за Набоков пошлостта и тиранията са свързани.

„Прозрачни неща” (1972) е сред късните романи на писателя, преведен на български от Иглика Василева. В рамките на стотина странички авторът създава искрящ пародиен свят, изследващ взаимодействието между паметта и наблюдението по особено елегантен начин. Когато става дума за изяществото и полифоничността на Набоковата проза, няма как да не споменем и рускоезичните му разкази. У нас с логото на „Колибри“ са издадени „Звуци и други истории“ и „Красавица и други истории“, съответно първи и втори том. Единствено от читателя зависи да отгледа пашкула на знаците и символите в тези изкусни словесни платна, за да се превърне той в „кадифеночерна пеперуда“ от смисъл. Истории като „Приказка“, „Кръг“, „Сестрите Вейн“, „Пролет във Фиалта“ и „Въртележката на времето“ отново засвидетелстват авторовото прозрение, че една книга не може да се чете, тя може само да се препрочита.

Има вида романисти, едните се интересуват от характерите, другите си играят с думите. Ясно е от кой вид е Набоков – „големият сив вълк“ на неговото въображение е ненаситен. Неговата филигранна проза е плод на кредото, че „човекът на изкуството трябва да се ръководи единствено от интуицията си за красивото“. (Според писателя тя никога не лъже.) И макар книгите му да са авантюри на съзнанието, заклещено в ада на реалността, читателят добива усещане, че нанизвайки бисерната броеница на думите, авторът е изживявал триумф. Ето защо да превеждаш гений на словесния рисунък като Набоков, е мяра не толкова за професионализъм, колкото за храброст и безмерна любов към литературата.

Преводът на „Поп, дама, вале“ е дело на Лиляна Минкова, а на „Смях в тъмното“ – на Гергана Георгиева.

Владимир Набоков Поп дама вале Смях в тъмното Бисерна поредица Колибри