Лаос и мисионерите на материализма

По желание на читателите „Колибри“ преиздаде „Един гадател ми каза“, магнетично пътешествие до тайното сърце на Изтока, навярно най-прочутата книга на италианския писател и журналист Тициано Терцани. Автор на ценни пътеписи и изследвания за войната във Виетнам, за Камбоджа и Китай, за разпада на Съветския съюз и др., Терцани е живял дълги години в Азия и познава отлично тази земя на границата между модернизацията, атавистичните вярвания и мъдростта на древните култури. Той знае, че само ако успеем да видим Вселената като едно цяло, в което всяка част отразява цялото и чиято велика красота се крие в разнообразието, ще можем да разберем кои сме и къде сме. 

Преводът на „Един гадател ми каза“ е дело на Дария Карапеткова. Художник на корицата е Стефан Касъров.

В един от многото прекрасни пасажи от „Сидхарта“ на Херман Хесе принцът, който скоро ще стане Буда Просветления, седи на брега на реката и осъзнава, че без измерването на времето миналото и бъдещето са винаги настоящи, както реката е в един и същи момент на мястото, в което я гледаме, но е също и при извора, и при устието. Водата, която тепърва трябва да изтече, е утрешният ден, но нея вече я има горе при извора; тази, която е вече изтекла, е вчерашният ден, но и нея още я има другаде, в долината.

Докато седях на върха на хълма Пуси в Луанпрабанг и в златния покой на залеза гледах впечатляващата делта, която величественият голям Меконг образува с малката и буйна Нам Кан, си припомних образа на Сидхарта и ми се стори, че тези тинести води, които се сливаха и смесваха, наистина са като живота, включително като моя – смного притоци; и че миналото, настоящето и бъдещето вече не се различават помежду си и са заедно вътре, в безмилостното течение: 55 години, вече изтекли като тази река към устието в Китайско море; другите, които ми остават още, вече избликнали от полите на Хималаите и вече устремени, целенасочени и точни, преброени до последния час, по същия маршрут. Ако можех да седна на още по-високо място от този хълм, щях да виждам по-голяма част от реката в двете посоки. А дали съответно и по-голяма част от миналото, от бъдещето?

Бях сам и, както често става сред природата, в отсъствието на друго човешко присъствие наоколо, когато умът се освобождава от оковите на логиката и въображението препуска, най-абсурдни мисли изникваха в преддверието на съзнанието ми. Да, може би това, което наричаме бъдеще, вече се е случило и единствено понеже гледната ниточка е ограничена, не съумяваме да го съзрем. Може би бъдещето е наистина вече минало и тъкмо затова някои успяват да го „прочетат“ със същата лекота, с която всички ние виждаме светлината на звезда, която всъщност от векове е угаснала. Цялата тайна е в това да се изтръгнем от измерението на времето; времето, каквото сме свикнали да го възприемаме, съставено от години, часове, секунди.

Психологически Лаос беше съвършена подготовка за решението ми да не летя и така да се поставя по някакъв начин извън времето. Като държава Лаос инстинктивно години наред е избирал да постъпва по същия начин. Без излаз на море, скътан сред непроходими планини, които го изолират от Китай и Виетнам, защитен от река Меконг, която го разделя от Тайланд, без нито един мост между двата бряга, независимо от войните, набезите и натиска от съседите Лаос е продължил своя отколешен ритъм на затворен живот. Според тамошния календар също сме в двайсети век, но мисленето на лаосците е останало в една тяхна си епоха, от която нямат никакво намерение да излизат.

След като са построили големи магистрали, стигащи до техния бряг на Меконг, тайландците по хиляди начини са подсказвали на лаосците, че един мост би бил достатъчен, за да им позволи да се впишат в тайландската пътна система и така да получат пряк достъп до пристанището на Банкок и удобен входен пункт за туристи, вносители на долари. Лаосците не са се съгласили. „Не, благодарим. Не ни трябва мост – са отговаряли всеки път. – Искаме да продължим да живеем по нашему.“

За съжаление и този начин на живот е към своя залез. Не защото лаосците внезапно са размислили, а защото днес една държава на кръстопът между модернизирането и разрухата и изолираността, която би съхранила идентичността ѝ, всъщност няма избор: другите вече са направили избора вместо нея. Бизнесмените, банкерите, експертите от международните организации, служителите на ООН и на правителствата от половината свят вече са все непоколебими пророци на „развитието“ на всяка цена; всички вярват в нещо като мисия, в много отношения наподобяваща тази на американския генерал във Виетнам, който изравнил със земята едно окупирано от виетконгците селище и след това казал с гордостта на човек, извършил достойно дело:

– Наложи се да го унищожим, за да го спасим.

В Лаос се случва същото: за да го спасят от изостаналост, новите мисионери на материализма и икономическото благоденствие го унищожават. Най-тежкия удар нанесоха австралийците. С идеята да направи добро дело, правителството в Канбера построи под формата на дарение именно един чуден мост над Меконг и Лаос сега губи заради него и последните останки от своята девственост. С вродената си подозрителност към всичко ново и модерно лаосците вече го наричат „моста на СПИН-а“.

По душа те са народ от миналото и само по чиста случайност – случайността, че се намират насред Индокитай – са принудени физически да пребивават в съвременния свят на насилие. Заплатили са прескъпо за това. За да снабдяват партизаните от Виетконг в Южен Виетнам, комунистите от Ханой проправили през лаоските гори пътеката, която станала известна като „пътеката на Хо Ши Мин“; за да затворят тази пътека, между 1964 и 1973 г. американците пуснали – „тайно“– над Лаос повече бомби, отколкото над Германия и цялата окупирана от германците Европа през Втората световна война: два милиона тона експлозив.

Пак заради географското си разположение днес Лаос, макар и в мир, не може да живее според волята си и е принуден да стане „модерен“, да бъде връзка между Китай и Тайланд, да играе свързваща роля за тези два могъщи съседа, вече завзети от прогреса.

В момента все още е достатъчно да стъпиш там, за да усетиш, че във въздуха на Лаос витае нещо уникално и поетично: дните са дълги и бавни и у хората има една спокойна мекота, която не се среща в останалите части на Индокитай. Французите, които добре познаваха народите на своите колонии, са казвали: „Виетнамците садят ориз, кхмерите ги гледат, а лаосците слушат ориза, който расте.“

Аз стъпих там за пръв път през пролетта на 1972-ра. На една от тераските на хотел „Констелейшън“ във Виентян стоеше руса хипарка и пушеше толкова силна марихуана, че мирисът се усещаше по цялото стълбище. Като ме видя да идвам, сякаш с желание да сподели тайна формула за разбирането на всичко, ми прошепна: „Помни, Лаос не е място; той е състояние на духа.“

Един гадател ми каза Тициано Терцани