Марио Варгас Льоса за летни дни и нощи

Марио Варгас Льоса (р. 1936 г.) е сред най-изявените представители на съвременната литература на Латинска Америка, редом с Гарсия Маркес, Карлос Фуентес и Хулио Кортасар. Той е носител на множество престижни литературни отличия, а през 2010 г. става Нобелов лауреат за литература. През 2013 г. е удостоен с почетното звание доктор хонорис кауза на Софийския университет "Св. Климент Охридски“. През 2016 г. му е присъдена международната награда "Педро Енрикес Уреня“ на Доминиканската република.

"Възхвала на мащехата“ е първата еротична творба на световноизвестния белетрист, която изкусно съчетава различни източници на духовна наслада: изящен изказ, поезия, живопис, музика. В тъканта на фабулата са вплетени и мотиви от историята и митологията, обилие от фантазия, разни проявления на любовта, закачката и играта, които доизвайват образите на чувствената доня Лукресия, мечтателния дон Ригоберто и смущаващия Фончито.

"Възхвала на мащехата“ е мощен изблик на таланта на Варгас Льоса, истински шедьовър в творчеството на забележителния майстор на словото. Преводът от испански е на Боряна Цонева.

Аз съм Кандаулес, цар на Лидия, малка страна, разположена между Йония и Кария, в сърцето на земите, които векове по-късно ще бъдат назовани Турция. Най-голямата ми гордост са не напуканите от сушата планини на моето царство, не и моите козари, които при нужда се възправят като стена пред фригийските и еолийските нашественици, прогонват нахлуващите от Азия дорийци и разпердушинват шайките от финикийци, лакедемонци и скитски чергари, прииждащи за грабеж към земите ни – не, не те са гордостта на моето царуване, а задницата на Лукресия, жена ми.

Казах го и ще повторя: задница. Не дупе, задник, дирник или гъз, а задница. Защото възседна ли я, усещането ми е тъкмо такова- че яхам пъргава кобила, цялата от мускули и свила, изопнат нерв и кротка отзивчивост. Корава е тази задница и вероятно толкова огромна, колкото я описват легендите, които се носят за нея из царството и палят въображението на моите поданици. (Те всичките стигат до ушите ми, но не ме гневят, ласкаят ме.) Заповядам ли й да коленичи и да целуне с чело килима, за да й се полюбувам на воля, драгоценността й се разкрива в пълното великолепие на смайващия си размер. Всяко полукълбо е един рай на плътта, а двете заедно, разделени от едва-едва мъхнатия прорез, устремен към гъсталака в опияняващо бяло, черно и копринено, увенчал здравите колони на бедрата, ми напомнят на олтар от онази варварска религия на вавилоняните, пометена от нашата. Стегната е под пръстите и сладка за устните, необхватна за прегръдката и жарка в студените нощи, нежно възглаве за главата и извор, бликащ наслада в часа на любовния набег. Не се прониква лесно в нея, дори е болезнено отначало, същинско геройство, поради съпротивата, която розовата плът оказва на мъжкия напор. Корава воля е необходима и непреклонен член, който пред нищо и пред никого не се огъва – като моя.

Когато заявих на Гигес, син на Даскюлос, началник на дворцовата стража и мой министър, че по-голяма гордост ми вдъхват подвизите на моя член, извършени с Лукресия във величавия кораб на брачното ни ложе, нежели храбростта ми на бойното поле или справедливостта на присъдите ми, той посрещна с гръмогласен смях думите ми, защото ги помисли за шега. Ала не бяха, аз наистина се гордея  с тях. Едва ли са мнозина лидийците, които могат да се мерят с мен. Една нощ бях пийнал повечко и само за да го докажа, накарах да въведат в стаята Атлас, най-надарения от етиопските ми роби. Накарах Лукресия да се наведе пред него и му заповядах да я обязди. Така и не успя – било от притеснение пред мен, било защото предизвикателството надвишаваше силите му. Видях го да се устремява нееднократно, задъхан и решителен, да напъва и бързо да се отдръпва сломен. (За да не се терзае Лукресия от спомена за тази случка, по-късно заповядах да обезглавят Атлас.)

Защото аз обичам моята царица. Всичко в съпругата ми е нежно и изящно - за да изпъкне още повече пищното великолепие на задницата, -китките и ходилата, кръстчето и устните. Нослето й е малко и вирнато, очите й са морни и тънещи в загадъчен покой, нарушаван единствено от насладата или гнева. Изучил съм я така, както учените изучават древните писания в Храма и макар да ми се струва, че я знам като на длан, всеки ден – всяка нощ, по-точно – откривам в нея нещо умиляващо и ново: грациозната извивка на раменете, закачливата костица на лакътя, омаята на слабините, окръглеността на коленете или синкавата прозирност на мъхестите подмишници.

Някои бързо се насищат на законните си съпруги. Навикът на брака убивал желанието, философстват те, колко можел да просъществува блянът, та да издува жилите на мъж, който си ляга месеци и години наред с една и съща жена? Но макар от дълго да е моя съпруга, Лукресия никога не ме е отегчила. Не ми е омръзнала. Когато излизам на лов за тигри или слонове, когато отивам на война, едничка мисълта за нея разтупква сърцето ми както в първите дни и докато милвам някоя робиня или случайна жена, доведена за разтуха на самотните ми нощи в шатрата, ръцете ми неизменно изживяват болезнено разочарование – не, това са само дирници, дупета, гъзове. Едничка на света е задницата ти, любима! Затова й е вярно сърцето ми, затова я обичам. Затова редя в нейна чест стихове и ги нашепвам в ухото й, а останем ли сами, се кланям доземи и целувам нозете й. Затова пълня ковчежетата й с накити и с искрящи камъни, поръчвам за нея от четирите краища на света обувки, дрехи и огърлици, с които да се гизди всеки ден. Затова я обгръщам с нежност и благоговение, грижа се за нея и я пазя като най-скъпоценното ми притежание в цялото мое царство. Без нея, без Лукресия, за мен животът не би се различавал от смъртта.