Изгубени в превода

Силвия Недкова за случаите, в които преводът е паянтов мост.

 

Наскоро в най-голямата читателска група във Фейсбук – Какво четеш – отново беше възроден вече баналният спор за относителността в качеството на преводите. Всъщност увъртяната ми формулировка крие нещо друго – критериите за добър превод се променят в движение, особено днес, когато огромна част от съвременните хора четат книгите в оригинал или поне в английския им преводен вариант. А лексикалният запас от български думи се променя с почти същата скорост. 

Има тежък разнобой между речниковото богатство на поколенията днес. Тези, които израснаха без достъп до интернет и с ограничен достъп до книги на чужди езици, закономерно имат много по-сериозен запас от архаични думи в главата си – познанието за тези думи те носят от детството си, вплели са го в ежедневието си, кътат го в спомените за бабите и дядовците си.

Децата и внуците на това вече залязващо поколение израснаха в среда, доминирана от чуждоезични послания – огромно количество телевизии на друг език, добро чуждоезиково обучение в училище и извън него, океана на интернет. Те подхождат към литературата като към глобално, а не локално явление.

И става ясно защо тази пропаст във възприятията се отразява именно в отношението към преводната литература.

Много е лесно да се разбере защо употребата на архаични или диалектни думи и изрази дълго още ще бъде обект на спорове. Спомнете си случая с превода на приказките на Братя Грим само преди година. Преводачът, самият той представител на космополитното поколение, се беше опитал да хвърли мост между собствената си представа за архаичност и публиката. Мост без темели, защото читателите не разбраха причината за неадекватното звучене на познатите приказки. Този казус беше най-яркото доказателство, че не безцелното "богатство на езика“ е от значение, а адекватността на прилагането му.

Когато авторът създава произведение на собствения си език, той има много начини да създаде атмосфера. Един от тях е използването на езикови форми, безспорно познати в средата, в която твори, дори да са свръххарактерни и редки. Преводачът обаче е ограничен. Той е принуден да се съобразява не само с оригинала, но и с тези, за които превежда. В този смисъл ролята му е изключително тежка. Отговорността е двойна.

Уви, поколенческият проблем, за който стана дума в началото, създава най-много оплетени казуси именно в този смисъл. Наскоро в друга група за обсъждане на литературата се завихри спор около следния текст:

"Бизнесменът щеше да прекара дълги часове (...) да чуе как тупва и втората обувка“.

Това е буквален превод на израза "Waiting for the other shoe to drop“, който е достатъчно популярен сред англоговорящите, но е неразбираем в метафоричното си значение на български. Това е само един от многото подобни примери и пряко следствие от факта, че преводачите, особено преводачите от английски от новото поколение, са така потопени в чуждоезиковата среда, че я пренасят неволно и убедено в преводите си. Отражение е и на ширещото се убеждение, че не е необходимо задълбочено познаване на родната литература и класиците ѝ.

Книгите стават все повече, все по-трудно е да се отсее необходимото и полезното в този океан от нахлуващо слово. Младите преводачи някак са били оставени да повярват, че е достатъчно да се познава по-добре чуждия език. Преводачите от предишното поколение пък често вярват, че не е нужно да се задълбочават в новите субкултури и да опознават в дълбочина спецификата на изразните им средства. И ако в единия случай се превеждат грубо и буквално идиоми, то в другия случай се появяват архаични думи като "уйдурдисвам“ в книга, свързана с модерни технологии.

Въпреки категоричното ми убеждение за корените на тези тенденции, не се опитвам да вменя вина на преводачите. Факт е, че не смогват. Скоростта, с която се издават нови преводни книги, е зашеметяваща. Все по-трудно става да се отдели достатъчно време, за да се получи качествен превод и редакция на превода. Една от най-добрите ни преводачки – Надя Розова, само за половин година се появи в каретата на поне 10 сериозни и тежки нови книги. Някак не мога да си представя как е възможно да се гарантира качество, ако основен критерий за работата е скоростта на превода. 

Липсата, а не само неглижирането на редакторската работа, която изисква също дълбочинно познание на двата езика, е друг съществен проблем. Редакторът трябва да улови това, коеито преводачът е пропуснал или привнесъл излишно. Редакторът трябва да изпили до съвършенство текста, а редактори с подобни познания днес фактически няма. Наличните са в количество, близко до статистическата грешка.

Разбира се, нещата са въпрос на натрупване, а корените им лежат още в 90-е години, когато жадните за печалби издатели и жадните за нови книги без оглед на качеството им читатели създадоха подобно чудовище. Кошмарните преводи на световни бестселъри лишиха читателите от качествено литературно изживяване в продължение на повече от десетилетие. Мога да ви илюстрирам това с малък, но знаков пример. Днес всички говорим за Тери ПраТчет, който всъщност е Прачет. И това е само дребен щрих към цялата картина.

Темата е неизчерпаема, с този текст дори не я започвам пълноценно, само я посочвам с пръст отдалеч. Но е изключително важно да се говори за това, защото в този проблем се крият много капани, които ще щракнат безпощадно в недалечното бъдеще. Децата се учат не само от български, но и от преводни текстове. Това, което се залага в тях, ще определи начина, по който бъдещите поколения ще оформят езиковата и културната си среда. Това е третата тежка отговорност на преводачите и редакторите. А най-вече на издателствата, които трябва най-после да намерят баланса между количество и качество на издаваните книги.

 

 

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още СмАрт