Седмично четиво: „Краят на бягството“ на Съмърсет Моъм

В един разказ, както и в една пиеса, трябва да вземете решение каква е вашата гледна точка и да останете здраво вкопчен в нея - Съмърсет Моъм.

В тези живописни разкази гледната точка на автора невинаги е прозрачна. Затова пък историите и случките в тях не оставят и сянка на съмнение, че Моъм добре познава хората и местата, които обрисува, че е завладян от космополитната атмосфера, която пресъздава, че в спомените му се тълпят тропически видения, рикши с безгрижни същества, магически заклинания, екзотични аромати. Сборникът „Далекоизточни разкази“ е роден от преживяванията на писателя в Малая, Сингапур и други колонии на бившата Британска империя.

Стар познайник на неосъществената оперна звезда Бланш се опитва да я убеди, че не бива да съжалява за пропуснати възможности. Досадният всезнайко Келада никога не се отказва от темата, която е подхванал, колкото и незначителна да е тя, нито отстъпва от аргументите си, докато не влиза в ожесточен спор за перлите на шията на една непозната. Нийл Макадам, стеснителен английски младеж с интереси в областта на ентомологията, пристрастен към творчеството на Джоузеф Конрад, попада в компанията на напориста омъжена жена, „ориенталска смесица от леност и плам“, която никога не скучае. (И която намира Конрад за бъбрив шарлатанин.) Мистериозната смърт на един плантатор дава смелост на разсъдливата госпожа Хамлин да вземе отчаяно решение по отношение на неверния си съпруг. Високомерният Олбън е решен да стане губернатор – и ако хладният му интелект и вкусът към изкуството са по-скоро в синхрон с тази амбиция, то не така стоят нещата с убеждението му, че храбростта е добродетел за глупци, което ще породи най-неочаквани последици…

Определяни като нетрадиционни, ексцентрични, дори идиосинкратични, десетте разказа в настоящото издание разкриват Съмърсет Моъм като белетрист от най-висок ранг и мъдър познавач на човешката природа: понякога язвителен, друг път елегантно ироничен, но неизменно проницателен и трезв реалист, който никога не подценява отпечатъка на обстоятелствата върху индивидуалната воля.

Представяме ексклузивен откъс от „Далекоизточни разкази“ 

Краят на бягството

Ръкувах се с шкипера и той ми пожела късмет. После слязох на долната палуба, където беше пълно с пасажери: малайци, китайци и даяки, и се отправих към стълбата. Погледнах над борда и установих, че багажът ми вече е натоварен на лодката. Беше голям и тромав плавателен съд, с огромно квадратно платно от бамбукови влакна, и беше пълна с жестикулиращи местни жители. Качих се и ми направиха място. Намирахме се на около три мили от брега, духаше силен вятър. Когато наближихме, видях изобилие от кокосови палми съвсем близо до водата, а сред тях – кафявите покриви на селото. Китаец, който говореше английски, ме напъти упъти към бяла къща – резиденцията на областния управител. Той още не го знаеше, но аз щях да отседна при него. В джоба си носех писмо, което ме представяше.

Почувствах се малко изоставен, когато слязох на сушата и оставиха чантите ми до мен на блещукащия пясък. Бях се озовал на много отдалечено място – неголямо градче на северния бряг на Борнео – и малко се стеснявах, че ми предстои да се представя на напълно непознат човек и да го осведомя, че ще нощувам под неговия покрив, ще ям от храната му и ще пия от уискито му, докато не дойде друг кораб, за да ме откара на пристанището, към което се бях запътил.

Оказа се, че съм можел да си спестя тези опасения, защото веднага щом стигнах до къщата и изпратих вътре писмото си по слугата, навън се показа жизнерадостен, румен и весел мъж на около трийсет и пет години и ме поздрави сърдечно. Още се ръкувахме, когато той подвикна на един слуга да поднесе питиета, а на друг – да се погрижи за багажа. Прекъсна извиненията ми.

– Боже, представа нямате колко се радвам да ви видя. Не мислете, че ви правя услуга, като ви подслонявам. Тъкмо обратното. Останете колкото пожелаете. Останете цяла година.

Засмях се. Той прекрати работа за деня, увери ме, че няма нищо, което да не може да почака до утре, и се отпусна на един шезлонг. Разговаряхме, пиехме, разговаряхме. Когато жегата превали, отидохме на дълга разходка в гората и се върнахме мокри до кости. Освежаваща баня и преобличане, после вечеря. Аз бях изморен и макар че домакинът ми явно беше склонен да продължи да бъбри до среднощ, аз го помолих да ме остави да си легна.

– Добре, само ще дойда в стаята ви да проверя дали всичко е наред.

Стаята беше голяма с веранди от двете страни, оскъдно мебелирана, но с огромно легло и мрежа против комари.

– Леглото е доста твърдо. Нещо против?

– Ни най-малко. Ще спя като пън тази нощ.

Домакинът ми впери замислено поглед в леглото.

– Последно в него спа един холандец. Да ви разкажа ли една забавна история?

Искаше ми се да си легна, но той ми беше домакин и тъй като самият аз понякога си падам малко хуморист, знам колко е трудно да знаеш забавна история, а да няма на кого да я разкажеш.

– Той пристигна с кораба, с който идвате и вие, по време на последното му пътуване покрай брега, влезе в кабинета ми и ме попита къде е пощенското бунгало. Казах му, че няма, но търси къде да пренощува, не бих възразил да го приютя. Той прие поканата охотно. Поръчах му да изпрати багажа си.

„Само това нося“, каза той.

И ми показа малка лъскава черна чанта. Стори ми се доста оскъдно, но не ми беше работа, затова го поканих да отиде в къщата ми и го уверих, че ще се прибера и аз веднага след работа. Докато разговаряхме, вратата на кабинета ми се отвори и влезе моят чиновник. Холандецът стоеше с гръб към вратата, а служителят ми отвори доста рязко... Тъй или иначе, холандецът възкликна уплашено, подскочи на половин метър във въздуха и извади револвер.

„Какви правите, по дяволите?“, възкликнах.

Служителят ми едва не припадна, когато видя револвера. Облегне се задъхан на бюрото и целият се разтрепери като трескав.

„Извинете – каза непознатият. – Заради нервите ми е. Ужасно са разклатени“.

„Очевидно“, отвърнах.

Бях доста рязък с него. Честно казано, вече ми се искаше да не го бях поканил да пренощува у дома. Не изглеждаше като човек, който пие, затова се зачудих дали не го издирва полицията. Ако беше така, казах си, едва ли щеше да е такъв глупак, че да се намърда право в леговището на лъва.

„Най-добре отидете да си легнете“, посъветвах го.

Той тръгна към къщата, а когато се прибрах и аз, го заварих насред пода на верандата – седеше спокойно, но с изпънат гръб. Беше се изкъпал, избръснал и си беше облякъл чисти дрехи. Изглеждаше доста представително.

„Защо сте седнали насред верандата? – попитах го. – По-удобно ще ви бъде на някой от шезлонгите.“

„Предпочитам да седя с изпънат гръб“, отговори той.

Странно, рекох си. Но ако в тази жега някой предпочита да седи, вместо да се излегне, негова си работа. Външността му не беше нищо особено: висок, тежък, с четвъртита глава и късо подстригана щръкнала коса. Изглеждаше около четиресетгодишен. Най-силно впечатление ми направи изражението му. В очите – сини и доста малки – имаше нещо, което направо ме срази, а лицето му с хлътнали страни създаваше впечатление, че той всеки момент ще се разплаче. Имаше навика да хвърля бърз поглед през рамо, сякаш е чул нещо. Много нервен човек, боже мой. Но след като обърна две питиета, езикът му се развърза. Говореше английски много добре, със съвсем лек акцент – само по това си личеше, че е чужденец. Признавам, че беше много сладкодумен. Беше ходил къде ли не и беше чел много. Истинско удоволствие беше да го слушам.

Онзи следобед изпихме по три-четири уискита и след това не знам колко джина пахит, така че когато дойде време за вечеря, бяхме доста развеселени и аз стигнах до извода, че гостът ми е адски свестен тип. Разбира се, и по време на вечерята пихме уиски, пък се оказа, че имам и бутилка „Бенедиктин“, та след това си сипахме и ликьор. Смея да твърдя, че здравата се наквасихме.

Най-накрая той ми каза защо е дошъл. Беше чудата история.

Домакинът ми замълча и ме погледна с леко отворена уста, сякаш припомняйки си историята сега, отново беше поразен от нейната чудатост.

– Холандецът идваше от Суматра, беше направил нещо на някакъв ачех и ачехът се беше заклел да го убие. Отначало той омаловажил случилото се, но след като онзи опитал два-три пъти, започнало да става доста досадно, затова холандецът решил, че е най-добре да замине за известно време. Отишъл в Батавия и решил да си прекара добре. Но след като бил там от седмица, забелязал онзи тип да се промъква покрай една стена. Боже, бил го последвал. Явно заканата му била сериозна. Холандецът започнал да си мисли, че ще е най-добре да отскочи до Сурабая. Както се разхождал един ден, знаете колко оживени са тамошните улици, той се обърнал и видял как онзи ачех пристъпва тихо точно зад него. Уплашил се. Всеки би се уплашил.

Холандецът се върнал право в хотела си, събрал си багажа и се качил на следващия параход за Сингапур. Естествено, отседнал в хотел „Ван Уик“, всички холандци отсядат там, и един ден, докато пийвал във вътрешния двор на хотела, онзи ачех влязъл най-нахално, вперил поглед в него за около минута и пак излязъл. Холандецът ми каза, че буквално се парализирал. Онзи можел да забие камата си в него още тогава, а той нямало да има шанс дори да вдигне ръка да се защити. Холандецът съзнавал, че дните му се преброени, онзи проклет местен щял да го убие – прочел го в очите му, и рухнал.

„Но защо не отидохте в полицията?“, попитах го.

„Не знам. Може би защото не беше нещо, в което исках да замесвам и полицията“.

„Но какво бяхте сторили на онзи човек?“

„И това не знам. Той не ми каза.“

Но от погледа му, когато го попитах, съдя, че е било нещо доста неприятно. Останах с впечатлението, че той заслужава онова, което ачехът се канеше да му направи.“

Домакинът ми запали цигара.

– Продължавайте – подканих го.

„Капитанът на кораба, който пътува между Сингапур и Кучинг, живее в хотел „Ван Уик“ между курсовете, а корабът отплава на зазоряване. Холандецът решил, че това е чудесна възможност да се измъкне от онзи ачех, оставил багажа си в хотела и отишъл до кораба заедно с капитана, все едно само го изпраща, а после останал на сушата, след като корабът отплавал. Нервите му вече били страшно изопнати. Искал само да се отърве от ачеха, нищо друго не го интересувало. В Кучинг се чувствал в безопасност. Наел си стая в един пансион и си купил два костюма и няколко ризи от китайските магазини. Призна ми обаче, че не можел да спи. Сънувал онзи човек, събуждал се по пот-шест пъти нощем, защото му се струвало, че някой му прерязва гърлото с кама. Боже, наистина ми дожаля за него. Целият трепереше, докато ми разказваше, а гласът му звучеше дрезгаво от ужас. Това се криеше зад погледа, който бях забелязал. Нали помните, споменах за странното му изражение, което не отначало не разчитах. Е, било е страх.

Един ден, докато бил в клуба в Кучинг, той погледнал през прозореца и видял ачеха отвън. Погледите им се срещнали. Холандецът просто се сгърчил и припаднал. Когато се свестил, първата му мисъл бил да се махне. Е, в Кучинг няма много движение, единственият му шанс да се измъкне бързо, бил корабът, с който вие пристигнахте. Качил се. Уверил се, че онзи човек не го е последвал.

– Но защо изобщо е дошъл тук?

– Ами, старият кораб спира на една дузина места по крайбрежието и онзи ачех нямало как да се досети, че холандецът е избрал точно това, защото бил решил да слезе от кораба, когато види, че една-единствена лодка откарва пътниците на сушата и че в нея няма повече от десетина души.

„Тук ще бъда в безопасност за известно време – каза той – и ако си кротувам малко, ще възвърна самообладанието си“.

„Останете колкото пожелаете – казах му. – Тук ще ви е добре, пък и корабът ще дойде отново следващия месец, и ако искате, може да гледаме кой слиза.“

Беше ми страшно признателен. Облекчението му беше видимо.

Беше станало доста късно и аз предложих да си лягаме. Заведох го в стаята му да види дали всичко е наред. Той заключи вратата на банята и залости жалузите, макар да го уверих, че няма никаква опасност, а когато излязох от стаята, чух как пусна резето след мен.

На следващата сутрин, когато слугата ми донесе чая, го попитах дали е влизал при холандеца. Отговори ми, че тъкмо се канел. Чух го да чука няколко пъти. Интересно, рекох си. Момчето задумка по вратата, но отвътре никой не отговори. Малко се притесних, затова станах. И аз почуках. Вдигнахме такъв шум, че и мъртвец бихме събудили, но холандецът продължаваше да спи. Тогава аз разбих вратата. Мрежата за комари беше надлежно дръпната около леглото. Разтворих я. Той лежеше по гръб с ококорени очи. Беше мъртъв. Върху гърлото му лежеше кама и ако искате ме обвинете в лъжа, но се кълна в Бога, че е вярно – по тялото му нямаше ни една рана. Стаята беше празна. Смешно, нали?

– Ами, зависи от разбирането ви за хумор – отговорих.

Домакинът ме измери набързо с поглед.

– Нали нямате нищо против да спите в това легло?

– Н-не. Но бих предпочел да ми бяхте разказали историята на сутринта.

Съмърсет Моъм Далекоизточни разкази разкази,