#РазПисание: Научих нявга от скъсания лист…

Мартин Касабов е роден и живее в Пловдив. Пише рецензии за кино и литература в периодични издания и сайтове с културна насоченост. Работи като книжар и е автор на кратки разкази, публикувани в списание „Страница“. Дебютната му книга „Когато великани ходеха по земята" е сборник с кратки истории, който предстои да излезе в издателство „Жанет 45".

Текстът е специално създаден за събитието Литературни срещи есен 2023: 100 години от рождението на Итало Калвино, организирано от фондация „Прочети София“. Есенното издание се реализира в партньорство с кино-литературния фестивал Cinelibri и със съдействието на Италианския културен институт в София, Casa Libri и Colibri.

Намираш се в Casa Libri, на събитие, посветено на Итало Калвино. Предстои ти да слушаш новия разказ на Мартин Касабов. Не си сигурен как попадна тук, вероятно поради студа или пък някой те покани да му правиш компания. Няма значение, в момента си сам сред тълпа от хора. Не си чел въпросния Касабов и като го гледаш да излиза отпред, не ти вдъхва доверие. Не те е грижа особено и за Итало Калвино, оная книга за градовете, която намери в квартирата на една приятелка, те бе объркала. Бързо си усетил, че ще бъде проява на лош вкус да изразяваш подозренията си гласно, затова гледаш да ги скриеш във вътрешния си джоб и колкото повече ги скриваш, толкова повече те нарастват и заплашват да скъсат копчето на ризата ти.

Оглеждаш се, питаш се дали е възможно да попаднеш на читателка, която харесва и разбира книгите на Калвино, която след това ще ти ги обясни на по чаша вино. От нея вероятно ще получиш повече знания, а вероятно и телефонния ѝ номер. Преместваш тежестта си от крак на крак и чакаш да започне пошлата имитация. Всъщност цялата идея за това събитие ти се струва наивна, понеже кой у нас може да пише като Калвино и да се съревновава с оригинала? Никой, разбира се. Калвино си е Калвино, дори дa не го харесваш. Такива мисли ти се въртят в главата, докато чакаш да започне разказът на Мартин Касабов. Авторът най-накрая излиза, усмихнат и леко приповдигнат, изглежда като да му е приятно повече, отколкото на теб.

В една спокойна зимна вечер

Преди десет години, докато живеех още с родителите си, помня добре една Коледа, когато тревогата от неясното бъдеще ме бе натиснала повече от обичайното. Рано през деня, използвайки слънчевата светлина като сноп надежда, се покатерих извън катранения казан на отчаянието си и открих в себе си мотивация да направя всичко възможно, за да обърна нещата. Заех се да търся коледна музика, която да не ме обиди до болка с инфантилния призив за консумеризъм. След 20 минути ровене в интернет попаднах на зимния албум на Стинг, озаглавен If on a Winter's Night... Хармонията, образите, брадата на Стинг, пуловера му, изобщо всичко ме приканваше да седна край камината и да намеря утеха. Веднага записах пиратско копие на диск и се зарекох, че вечерта, на Бъдни вечер, ще изненадам родителите си приятно с тази спокойна и драгоценна музика.

Същата вечер, докато хрупаха фъстъци и пиеха кока-кола, се изсулих от дивана и смутено доближих устройството, което тогава наричахме dvd player.

 – Какво правиш – попита баща ми сериозно, а аз отвърнах, че съм им подготвил изненада. Двамата се спогледаха подозрително, но баща ми все пак кимна да продължа. След като в неудобно мълчание минаха две песни, майка ми отиде да мие чинии, а баща ми посочи към телевизора и каза:

– Спри го.

Попитах защо, той отвърна:

– Не харесвам пискливия му глас.

Бях съсипан. Същата вечер, след като двамата си легнаха, останах буден и взех да размишлявам за моя баща, за баналните ми терзания, че не съм достатъчно добър в очите му. Признавам, малко си поплаках. Тогава, внезапно някаква светлина прогони мрака в стаята и като се обърнах, видях, че компютърът се е включил сам. Приближих се и открих, че в руския сайт, от който бях свалил въпросния концерт, има и допълнителен диск с бонус материали за създаването на концерта. Отново реших, че Стинг ще ме утеши, затова го изтеглих, взех слушалки и пуснах да гледам.

Отново познатата катедрала, розите и брадата на Стинг, но по едно време в началния етап на репетициите, музикантите отидоха в Италия. Там, една вечер, в някакво таванско помещение Стинг свиреше на китара пред камината, след което взе да чете на глас романа на Итало Калвино „Ако пътник в зимна нощ“. Нещо магическо имаше в образа на този музикант, потънал в роман, който, ако трябва да съм честен, предполагах, че е отвъд умствените му възможности. Имаше нещо особено в погледа му, в стойката и дори в гласа му, сякаш се бе превърнал в друг човек. Отворих нова страница в интернет и потърсих какви конспиративни теории се въртят около Стинг. Според една от тях прочутият музикант имал брат-близнак, който понякога го замествал. Можело да се разбере по обложките на албумите му – когато Стинг си подпира главата на някоя от тях, значи албумът е на брат му и следователно е по-добър, а когато не се подпира – явно е на другия брат, който не бил толкова талантлив.

Докато проучвах до колко тази конспиративна теория е налудничава, чух звук зад гърба си. Обърнах се и видях баща ми да стои изправен по средата на стаята. Побиха ме тръпки.

– Предупредих те да спреш с този глупак, гласът му е писклив – каза баща ми, а в очите му проблясваше гняв.

Отвърнах, че не го карам да слуша и ако иска да знае, в момента дори не слушах Стинг, а проверявах една конспиративна теория, която започнах да му преразказвам.

– Знаех си, че рано или късно ще се добереш до истината. – отвърна баща ми, след което бръкна под ризата си и рязко дръпна ръка нагоре, премахвайки гумената маска, която близо 20 години бях наричал свой баща.

И какво да видя… пред очите ми стоеше самият Стинг. Само че… Е, нека самият той ви обясни:

– Аз съм братът на Стинг, който вече не се занимава с музика. Когато бяхме деца, аз разнасях мляко, разбираш ли, аз бях учител по физическо, а той получи всичко наготово. Дойдох да живея в България, за да избягам от него, но той взе да идва все по-често, за да се опита да те открие и да те отведе с него да му прислужваш, но аз няма да му позволя…

***

Вече са минали повече от две страници и започваш да се чудиш колко дълъг е тоя разказ и кога ще свърши, за да може да излезеш малко на въздух и да изпушиш една цигара, в случай, че не си ги спрял вече или че никога не си ги почвал. В този момент авторът изпуска листовете и след като от публиката му помагат да ги събере, продължава да чете, но разбираш, че вече чете нечий чужд разказ, вероятно на Яна Букова или Тодор Тодоров, не става ясно.

Меланхолията на вятъра

Последно чух да шептят името на Жилото някъде край Кайро. Един търговец на фурми твърдеше, че е видял сянката му, докато други спореха, че всеки, който е мяркал сянката на най-изпечения наемен убиец дори с крайчеца на окото си, не е останал жив, за да разкаже историята. Знаеше се, че Жилото се промъква зад гърба на жертвите си, появяваше се от нищото като скакалец, промушваше ги като пчела и изчезваше като нощна пеперуда. Но откъде извираше тази безпощадност, тази ненавист към човечеството? Легендата разкриваше, че когато бил малък, майка му четяла приказки, които никога не довършвала. Затова, след смъртта ѝ, Жилото освирепял и се наел да убива четящи хора. Особено настървен бил към онези с големите библиотеки, които по цял ден не вдигали нос от книгите. 

Така започва новата глава в романа „Меланхолията на вятъра“, която книжарят чете, докато продава книги на касата в мола. Мисли си за името на Жилото и за меча на Билбо Бегинс, вживява се, че се намира в пустиня, където подли джинове го примамват да си пожелае нещо, докато единственото, което искрено жадува, е да спрат да го занимават клиентите, за да може да си дочете романа.

Но клиентите нямат милост и на всяко трето изречение го прекъсват и задават глупави въпроси, които го изнервят. Той оставя „Меланхолията на вятъра“ и тръгва да търси някаква книга за финансово благополучие, докато междувременно се опитва да размишлява върху последния абзац, който е прочел. След няколко часа на агония въпросите на клиентите постепенно се преплитат със самия роман, мозъкът му се обърква, задава си въпроса дали някоя фраза е от книгата или е коментар, подхвърлен в книжарницата. Така пясъчните дюни се осейват с трудови книжки, от една палма падат пергели, дворецът на принцесата се обсипва с картички за рожден ден, а кулите му пробиват небето с карти таро. Покривите в бедните квартали са от каучук и конспиративни книги, а бащата на принцесата прилича на перфоратор.

Жилото хвърля кука, преодолява стените от картички, плъзга се като сянка по тесните улици от бестселъри, катери се по въжена стълба от четки за рисуване, посича двама пазачи, чиято кръв е мастилото, което пръска по плочките с детски огледалца. Отваря вратата и да, ето я, принцесата го очаква, облечена в рокля от страници, русата ѝ коса се спуска по тях и скрива имената на автори, които той разпознава като любими дори по малкото букви, които надничат предизвикателно. Жилото а-ха да се спусне към нея, когато студеното острие на ятаган се допира до брадичката му.

– Падна ли ми, копеле мръсно – трака металически един перфоратор.

***

Тъкмо ти е станал интересен разказът, много по-вълнуващ от предишния на Мартин Касабов, когато токът в Casa Libri внезапно спира. В суматохата виждаш как сянката на човек притичва, отмъква листовете на автора и хвърля нещо на земята, след което изчезва през вратата. Лампите светват, хората в публиката търкат очи, някои се смеят. Мартин Касабов е видимо объркан. Вдига листовете от земята и казва: Е, освен да продължим… И от притеснение да не се изложи продължава, въпреки че е свъсил вежди, защото чете трети, съвсем различен разказ.

Зад вратата на бялата стая

Ученикът Qwyz2играеше на компютъра си игра отпреди 150 години. Харесваха му размазаните пиксели и мистерията, макар да не разбираше почти нищо. Според правилата, описани в Държавния архив, „Ако четирима пътници в зимна нощ…“ запознаваше играча с четирима герои, пристигнали в старо имение, където бе извършено убийство. Със съвместни усилия те трябваше да разследват убийството и да навържат историята. Уликите бяха закодирани в роман, именуван „Зад вратата на бялата стая“, чийто автор се бе самоубил преди повече от половин век. Докато потъваше все повече в мистерията, Qwyz2 реши да провери дали действително съществува такава книга.

Натисна бутона зад ухото си и визуализира името на романа. Откри, че подобна книга е съществувала преди 150 години от някой си Нитрам Вобасак, за когото не научи нищо, освен че взел участие на някакво събитие в столицата на малката му държава, където говорил с други хора за Итало Калвино. На Qwyz2 не му харесваше да оставя нещата да висят във въздуха, затова се допита до изкуствения интелект, който ръководеше целия свят. Натисна отново бутона зад ухото си и визуализира името на романа. Изкуственият интелект му отговори:

А, да, разбира се, Нитрам Вобасак е прочутият автор на романа „Зад вратата на бялата стая“, който разработва, благодарение на тогавашния езиков алгоритъм, мой скъп предшественик, на когото дължа много. Пишат романа съвместно, но поради творчески различия се скарват и книгата бива заличена. Спекулира се, че това е една от първите прояви на съзнание на Изкуствения интелект, именуван от човечеството С.Т.И.Н.Г. или Сингулярно Творчески Интелект Наречен Господ.

Qwyz2 не е удовлетворен, затова се свързва със своя преподавател по литература Димитър – възрастен мъж с побеляла брада, който отказва да използва импланти. Двамата разговарят по допотопната вече видео връзка. Когато чува името на автора, учителят му веднага свъсва вежди и се заравя в библиотеката зад гърба си. След малко се връща пред камерата, държейки ръкопис. Отгръща на първата страница.

– Виж какво пише тук – казва – Зад вратата на бялата стая, напечатан без знанието на автора през 2001 г. в държавата Пегаси от Синдиката на Преходните. Печели нелегалната литературна награда Светлопръстен. Романът проследява историята на герой, който се изправя пред собствената си идентичност, посредством създаването на свои копия, с които се заключва в тайнствена бяла стая. Там те успяват да симулират свършека на света. Наградата Светлопръстен се връчва на Нитрам Вобасак поради иновативната структура на романа, както и поради успешната комбинация между поетичен стил и съвременна изразителност.

***

В този момент Мартин Касабов спира да чете и се провиква:

– Абе, аз докога ще търпя тая подигравка! Такива неща не съм писал никога!

Другите автори се събират около него и започват да обсъждат проблема. Оказва се, че никой не е писал разказ за бъдещето. Идва ти в повече тази бъркотия, решаваш да излезеш навън, да запалиш една цигара или да пропушиш за първи път.

По улицата се гонят деца. Едно от тях чете листове и ги хвърля във въздуха, а другите ги събират и ги късат. От някъде звучат The Police с Every Breath You Take. Вятърът довява лист хартия до крака ти, който се е избавил от литературната екзекуция. Настъпваш го, взимаш го и го доближаваш до светлината на уличната лампа. Разбираш, че това е финалът на разказа на Мартин Касабов.

Едно от децата се доближава предпазливо и протяга ръка. Подаваш му листа и то го скъсва.

„Литературни срещи 2023“ се осъществяват с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“, „Програма за възстановяване и развитие на частни културни организации“; Столична община, Министерство на културата

Мартин Касабов Ако пътник в зимна нощ Литературни срещи Прочети София CineLibri РазПисание