Книгата, която ме накара да се намразя

Силвия Недкова за „Доброжелателните“ на Джонатан Лител

 

За тази книга не може да се пише като за всички други. Не защото е огромна като обем, не защото е великолепна литература – всичко това не е ново. Дори може да се спори доколко е литературно чиста и овладяна – малко бъбрива е, малко по-обстоятелствена на места.

Ако беше роман като роман, това дори щеше да е повод да се разочаровам.

Но към "Доброжелателните“ на Джонатан Лител няма как да се подходи като към нормална литература. Това е роман само формално. О, да има подредена, изваяна история. Има си сюжет, гребан с пълни шепи от историческия ад на Втората световна война. Има сънища, бълнуване и главен герой, пълнокръвен до отвращение.

 

Всъщност и това е приблизително.

Романът на американеца Лител, писан на френски, е пътуване в кошмарен лабиринт – във вътрешния свят на един германец, нацист, съвсем обикновен офицер от висшия ешелон на СС и Гестапо. Разказ от първо лице, безпощаден като аутопсия.

И страшното се оказва не толкова в историята, колкото във внезапното разбиране, че хората я сътворяват. Същите обикновени хора, с които се разминаваш всеки ден по улицата. Хора като теб, чието разбиране за добро и зло опира само до конюнктурно приспособяване. 

Този роман е откровение – зловещо, адово. След него започваш да преосмисляш собствените си инстинкти и ценности, да ги оглеждаш от всички страни, обзет от ужас, че доброто и злото, в които се кълнеш, не са скали. Те са гъвкави, измислени понятия, видими само в сравнение, само в огледалото на времето и обществото.

Холокостът, обхванал не само евреите (Лител е много пунктуален в изясняването на този въпрос – омразата не е само към народа на Израел, а към всички различни), е възможен и днес. Дори да изглежда праведно дело, дори да прилича на висша ценност сега, някой ден той може да бъде заклеймен. Не цивилизационните правила са от значение, не формулите и законите на деня имат стойност в човешкото. Липсата на разбиране за това, че всички сме едно, е най-страшна.

Ауе не е изрод и изверг, дори напротив. Той е рационален като съвременен политик, като ангажиран член на обществото. Всъщност, ако бъде оценяван по абсолютни мерки, ако може да се търси оправдание, той дори може би би изглеждал добър човек, дори биха могли да бъдат опростени извращенията му в личен план. Рационалността му може да бъде осветена от сантименталност и да заприлича на милост. Да се опази работната сила, да се съхрани жизнеността на робите, да бъдат нахранени, стоплени и запазени живи – Ауе преследва цели, които дори в днешната свръхрационална епоха продължават да бъдат припознавани като правилни. А в дъното им стои злото, абсолютното, неразличимото зло.

Не е случайно началото на романа – престарелият Ауе управлява фабрика за дантела във Франция десетилетия след края на Втората световна война. Жив и правилно употребен от следвоенното време. 

Не знам дали си даваме сметка наистина колко много от нацизма и неговата безчовечност носим в обществото си  днес. Успели сме да опитомим звяра, но той продължава да бъде звяр, а ние се умиляваме от полезността му. Не справедливостта, а милостта и рационалността управляват света. 

Лител е безпощаден към света днес, не толкова към нацистка Германия. Но ни се присмива иззад редовете, защото знае, че ще бъдем заблудени от огледалото на миналото. Ще се съзираме променени, ще се радваме на себе си – ние, оцелелите; ние, подобрените; ние, лицемерните. А извън кривото огледало сме си същите – способни сме да оправдаем злината с нужда, да превърнем егоистичните си необходимости в подобие на алтруизъм. Залъгваме се с любов, която е чисто себелюбие, желание да погълнем, да изличим ближния в опит да го накараме да прилича на нас.

Не мога да анализирам тази книга. Не мога да я препоръчам на никого, защото не искам да нося вина за нечие потъване в мрака. Аз съм различна след нея. Обичам се по-малко като личност, все повече копнея за лично изличаване в цялото, за да изтрия всяка следа от злото, което е неизменна част от егото.
И ключът към всичко това е в заглавието. И във финалното изречение. След нацизма идваме ние, Доброжелателните. Каква подигравка!

 

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още СмАрт