Феминизмът като история, теория и практика

Амелия Личева със задълбочен анализ за феминизма в литературата.

Феминизмът е силно вгледан в своите начала, заинтересован е да посочи основите и родоначалниците си, да конструира една ясна традиция. И в това няма нищо чудно, тъй като обект на различните разклонения на феминизма или на множеството феминизми (за каквито все повече обичат да говорят литературоведите) е жената – нейната история, нейната психология, нейната идентичност, нейното писане. Затова и в опита да си набави солиден фундамент феминизмът прибягва дори до митологични персонажи и вплита в теориите си, категоризирайки ги като феминистки, образите на Лилит, Клитемнестра, Антигона, Медея. Всички те – твърдят феминистките - са бунтарки, защитаващи правата на жените, заради което всъщност плащат твърде висока цена, най-често с живота си. 

По-сериозните феминистки изследвания, разбира се, се насочват не към митологични персонажи, а към реалните жени, в чиито текстове е откриваема претенцията да се проблематизира положението на жената, да се дефинира женското, да се отстоява спецификата на женския почерк. В този смисъл може да се каже, че женската традиция, на която съвременният феминизъм често се позовава, е относително ясно формулирана.

Емили Бронте

Тази традиция включва писателки като Мери Уолстънкрафт, Джейн Остин, сестрите Бронте, Джордж Елиът, Жорж Санд, Емили Дикинсън и най-вече – Вирджиния Улф, която с писането и теориите си се оказва ключова фигура за насоките, които подема феминизмът през ХХ в. Улф е изключително значима за днешните феминистки, защото самото й писане според много от тях може да бъде определено като женско. То изследва женското несъзнавано (потока на съзнанието) и начините, по които жената преживява тялото си. Това женско несъзнавано е своеобразен експеримент с традиционното разбиране за езика като плод на причинно-следствени връзки и изисква акцент върху отделната дума, върху разгъващите се лабирнтни изречения, които следват собствена логика, а не тази на граматиката.

Емили Дикинсън

Значението на Улф може да се търси и в теоретичните й книги, които снабдяват съвременния феминизъм с така желаната традиция. В най-популярния си теоретичен текст "Собствена стая” Вирджиния Улф настоява, че нещата, от които най-много се нуждае жената, са доход и собствена стая. Защото наличието им е гаранция за свобода, без която всички останали въпроси – за същността на жената, за отликите й с мъжа и пр. – няма как да бъдат решени. Само независимата, свободната жена може да си позволи да мисли, може да си позволи да се конкурира, да има професия. Иначе казано, в есето си Улф отдава твърде голямо значение на социалното, на контекста, в който се води разговорът за чисто литературното. Защото – казва Улф – белетристиката и изобщо писането не е плод само на въображението, искаме или не, трябва да признаем, че то е свързано с реалността и е зависимо от нея. И ако това не се осъзнае, въпросът за същността на жената и писането, който по принцип е труден за дискутиране въпрос, би бил напълно нерешим.

Sara Ciprandi

Един от най-авторитетните текстове, на който се позовават всички изследователи на феминизма в опитите си да говорят за неговите фази, е текстът на Юлия Кръстева "Времето на жените”. Изхождайки от значението, което категорията време по принцип има за западната цивилизация, Кръстева обособява три етапа, през които минава феминизмът като осъзнато движение, и говори за три поколения в него. Първото поколение феминистки тя определя като поколението на суфражетките и феминистките екзистенциалистки, които поставят политически искания, борят се за управление в обществените институции наравно с мъжете, искат да бъдат като тях, не признават майчинството. Това е фазата на идентификацията, когато жените искат да са като мъжете, искат да правят това, което те правят, и отричат всичко, което мъжете не са или не правят. Типична представителка за това поколение е Симон дьо Бовоар. В един контекст, в който жената неизбежно се дефинира спрямо мъжа, тя е това, което той реши - биология, полът, другото, докато мъжът е субектът, човешкото, абсолютното. В този контекст дефиницията, която Бовоар се опитва да наложи във "Вторият пол” е свързана с философията на екзистенциализма и изхожда от презумпцията, че жената трябва да се утвърди като субект. Авторката защитава идеята, че жената трябва да има свободата да избира и да мисли бъдещето си като отворено, като пълно с възможности, като проект.

Втората фаза според Юлия Кръстева е свързана с жените, които се присъединяват към феминизма след 1968 г. и притежават естетически или психоаналитичен опит. Акцентът тук пада върху спецификата на женската психология и нейните символни реализации. Жените от това време се стремят да дадат език на телесните и вътрешните си преживявания. 

През 70-те и в началото на 80-те години в Щатите се води дебат за това дали феминистката теория акцентира върху специфично женското – есенциалното, универсално женското (женско въображение, женско писане, женски общности, женските преживявания в патриархалното общество, представянето на жените в мъжките текстове и пр.) или е добре да се фокусира върху политическите условия, свързани с определени групи и плод на различни исторически периоди. В този смисъл голяма част от водещите този дебат наблягат не върху различията, а върху подобията между жените и изискват феминизмът да се занимава с това, което прави жените различни от мъжете. 

За третото, съвременно поколение феминистки, за което говори Кръстева, дихотомията мъж/жена в качеството й на противопоставяне на две съпернически същности принадлежи на метафизиката, а следователно – и на миналото. Тези феминистки са силно изкушени от проблемите на другостта, но другостта, разбирана като  присъща на всеки един, а не като противопоставяща мъжете и жените. 

Сред по-съществените дебати, които феминизмът води, етози за връзката пол-род. Още в "Сексуалната политика” (1970) Кейт Милет, говорейки за патриархата, при който жените са третирани като по-низши същества и са потискани както в обществения, така и в частния си живот и при който действат стереотипи, отреждащи определени роли на жените, поставя въпроса за различието между пол и род. Полът – изтъква Милет - е определен биологично, докато родът е психологическо понятие, свързано е с културната идентичност, с идеята за властта и идеологията. Според Илейн Шоуолтър ("Възникването напонятието род”) говоренето за рода на първо място и най-естествено се свързва с граматичната категория род, като във всички тези случи мъжкият род винаги е езиковата норма. На второ място терминът род във феминисткия дискурс е натоварен с културни, социални, психологически конотации, т. е. за теоретичките на феминизма терминът род има значение, различно от това на пола, който се свързва с чисто биологичното. 

Друг важен дебат, който води днешният феминизъм, е насочен към опита да се проблематизира мисленето в бинарни опозиции. Представителна фигура за този тип нагласи е Елен Сиксу, която във вижданията си е силно повлияна от Лакан и най-вече от Дерида и неговата критика на метафизиката и логоцентризма. За Сиксу, както и за френските феминистки, които оформят т. нар. психоаналитичен феминизъм, водещо се оказва разбирането на Лакан, че децата влизат в езика тогава, когато започват да разбират, че са индивидуалности, че са различни от своите майки. В този смисъл всички деца се научават да говорят език, който е структуриран чрез бинарни опозиции: мъжко/женско, баща/майка, син/ дъщеря, фалос/ вагина, ум/ съце, активност/ пасивност, разсъдък/ емоция, светлина/ мрак и пр. Всички тези опозиции са йерархично структурирани и се асоциират с мъжко ориентирана култура и с женската природа. В този смисъл  идва и заключението, че езикът е фалоцентричен и поставя жената в странна ситуация – да избере мъжкия език или мълчанието - в случай, че не се опита да създаде свой език. 

Трети дебат, който наглед се води за повече или по-малко уместната употреба на понятия, но който всъщност засяга базисни проблеми на феминизма, е за смисъла, влаган в понятията феминистко-женско-женствено. Доста удачно тези нюанси са уловени от Торил Мой ("Сексуална/текстуална политика. Феминистка литературна теория”), която настоява, че феминизмът е понятие, което се свързва с политическа позиция, женскостта е биологична категория, докато женствеността е категория, която събира характеристики, дефинирани от културата. Според Мой феминизъм, феминистки са политически етикети и отправят директно към политическите движения на жените, особено след 1968 г. Затова и според нея феминистката критика е вид политически дискурс, тя е такава критическа и теоретична практика, която е ангажирана в борбата срещу патриархата и сексизма, има отношение към изучаването на социалните, институционалните, личностните и властовите отношения между половете. Фактът, че дадена авторка е жена, не я прави непременно феминистка. Както и литературата, писана от жени, не е непременно феминистка. Защото не полът и не предметът правят феминисткото, а политическата гледна точка. Затова и Мой, както и авторки като Кръстева допускат възможността мъжете също да бъдат феминисти. 

Вирджиния Улф

Може би най-същественият дебат, който тече сред представителките на феминизма днес, е дебатът за това има или няма, възможно ли е или не "женствено” писане. За Торил Мой женско е писането на жени, но този етикет не казва нищо за природата на писането; феминистко е писането, което заема ясна антипатриархална и антисексистка позиция, а женствено е писането, което изглежда маргинализирано от господстващия обществен/езиков ред. Проектът за женственото писане, т. нар. écriture féminine, стартира в средата на 70-те години на ХХ в., когато авторки като Елен Сиксу, Люс Иригаре, Катрин Клеман, Юлия Кръстева се съсредоточават върху четенето на текстове в контекста на женското преживяване, потиснатата женственост и писането с тялото. Самите авторки описват écriture féminineкато практика на писането по женски, подчертаваща лингвистичните, синтактичните и метафизичните конвенции на западния наратив. Най-радикалните защитнички на този проект вярват, че женственото писане е свързано с ритмите на женското тяло и със сексуалното удоволствие (jouissance) и че жените имат предимство в продуцирането на това радикално разрушително и преобърнато писмо. В своите текстове те призовават писателките да се съюзят с всичко в културата, битуващо като смълчано, нямо или непредставено, за да могат на свой ред да преобърнат съществуващите системи, потискащи женското различие. За Юлия Кръстева женският дискурс, скъсващ с традицията, е политически акт на съпротива, за Елен Сиксу женското писмо има революционна сила и неслучайно то бива свързвано с употребата на двусмислия, неологизми, алюзии, паузи и други средства на сюрреалистичното или авангардното писмо.

Общ момент в разбиранията на тези авторки е идеята, че écriture féminine не е присъщо само на жените, че подобно писане спокойно може да се практикува и от мъже. Елен Сиксу отбелязва, че écriture féminine е свойствено на автори като Джойс и Жьоне. А Юлия Кръстева посочва като образец, който жените би трябвало да следват, поезията на Лотреамон и Маларме - те владеят "другия език”, който трансцендира законите на логиката и продуцира нови, различни значения, роящи се към безкрайността. 

Въпреки немалкото промени, които напредването на 21. век внася в контекста и характера на женското писане, днес своите експерименти в тази посока правят много от най-нашумелите писателки – Маргарет Атууд, Амели Нотомб, Исабел Алиенде, Кейт Аткинсън… 

 

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още СмАрт