Докато лежах и умирах

"Докато лежах и умирах“ е епична трагикомедия за едно деветдневно пътуване с каруца през 20-те години на миналия век из космоса на Фокнър, въображаемата Йокнапатофа. Пътуването се оказва бурна одисея на битки с природните стихии, човешките тайни, превратностите на живота, униженията. И отлично четиво за пауза през деня:

Вардаман

Тръгваме към града. Дюи Дел казва, че няма да го продадат, защото е на Дядо Коледа и той го е прибрал при себе си до следващата Коледа. Тогава пак щели да го сложат на витрината, грейнало от чакане. Тате и Каш слизат по надолнището, но Джуъл се е запътил към обора.

– Джуъл – вика го тате. Джуъл не спира. – Къде отиваш? – пита. – Но Джуъл не спира. – Остави коня

тука – нарежда тате. Джуъл спира и вперва поглед в тате. Очите на Джуъл са като топчета. – Остави

коня тука, чуваш ли! – повтаря тате. – Всички ще се качим в каруцата при майка ви, както поиска тя.

Но мойта майка е риба. Върнън я видя. Беше там.

– Майката на Джуъл е кон – обади се Дарл.

– Значи мойта може да е риба, нали, Дарл? – осмелих се аз.

Но Джуъл ми е брат.

– Излиза, че и мойта трябва да е кон – смънках.

– Откъде-накъде? – утешава ме Дарл. – Щом тате е твой баща, откъде-накъде майка ти да трябва

да е кон, само защото майката на Джуъл е кон ли?

– Защо да трябва? Защо да трябва, Дарл?

И Дарл ми е брат.

– А твойта майка, Дарл, какво е тя тогава, кажи ми?

– Аз нямам майка – отвърна Дарл. – Защото ако имах, тя щеше да е беше. А ако е беше, значи

не може да е. Нали така?

– Не може – съгласих се.

– Тогава и аз няма да съм – рече Дарл. – Нали?

– Няма.

Но аз съм. И Дарл е мой брат.

– Чакай, Дарл, ние сме – казах.

– Знам – отвърна Дарл. – Затова не съм е. Ама пък сме е прекалено много всичките да ни е пжребила една жена.

Каш носи сандъчето с инструментите си. Тате го гледа.

– На връщане ще се отбия при Тъл – рече Каш. – Ще му оправя покрива на обора.

– Нямаш капка уважение – вика тате. – Нарочно обиждаш и нея, и мен.

– Да не искаш той да се върне у дома, а после да ги тътри пеш до къщата на Тъл? – намесва се Дарл.

Тате поглежда Дарл, устата му дъвче. Сега тате се бръсне всеки ден, защото мойта майка е риба.

– Не е редно така – мърмори тате.

Дюи Дел държи в ръце пакета. Както и кошница с вечерята ни.

– Какво е туй? – пита я тате.

– Кифлите на мисис Тъл – отговаря Дюи Дел, докато се качва в каруцата. – Ще ги занеса в града

вместо нея.

– Не е редно така – вика тате – Обидно е за покойната.

Там ще е. Там ще е, като наближи Коледа, казва тя, ще блести на релсите. Казва, че той няма да го продаде на никое от градските момчета.

Дарл

Той продължава към обора, навлиза под навеса, гърбът му е прав като дърво. Дюи Дел носи в едната си ръка кошницата, в другата – нещо четвъртито, увито във вестник. Лицето ѝ е спокойно, но намусено, очите ѝ – хем умислени, хем нащрек; в тях зървам удвоения гръб на Пийбоди, като две кръгли грахови зърна в два напръстника: възможно е в гърба на Пийбоди те да са два червея, от ония, дето тайно и непрестанно те гризат, а като излязат от другата страна, внезапно те изритват от съня ти или от събуждането ти с объркано, напрегнато и тревожно лице. Тя оставя кошницата в каруцата и се качва, кракът ѝ се мярва дълъг под пристегнатата рокля: лостът, който движи света; един от пергелите, измерващи дължината и ширината на живота. Сяда до Вардаман и слага пакета в скута си. В този момент той изчезва в обора. Без да погледне назад.

– Не е редно така – казва тате. – Дължи ѝ поне малко уважение.

– Тръгваме – отсича Каш. – Щом иска, да остане. Тук ще му е много добре. Може би ще отиде при Тъл.

– Ще ни настигне – успокоявам ги. – Ще мине напряко и ще ни пресрещне при отбивката за Тъл.

– Като нищо щеше да яхне коня – ядосва се тате, – ако не го бях спрял. До гуша ми е дошло от

петнистата му гадина, по-бясна е и от дива котка. Нарочно ни обижда, и нея, и мен. Каруцата потегля; мулетата разщъкват уши. Зад нас, високо над къщата, те кръжат неподвижни по висока спирала, смаляват се и изчезват.