5 стихотворения от Никола Вапцаров

Поетът, който ни научи, че е по-добре да подгониш вятъра, отколкото да плачеш...

 

Прощално

На жена ми

Понякога ще идвам във съня ти

като нечакан и неискан гостенин.

Не ме оставяй ти отвън на пътя –

вратите не залоствай.

 

Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,

ще вперя поглед в мрака да те видя.

Когато се наситя да те гледам –

ще те целуна и ще си отида.

Lost Bulgaria

Бойка Вапцарова и Никола Вапцаров

 

Ще бъда стар, ще бъда много стар...

Ще бъда стар, ще бъда много стар,

ако остана след погромите, разбира се,

като окъсан рибен буквар

модел хиляда осемстотин и четирийсе.

 

Тъй както малките деца разлистват

и почват със картинките от края,

така и мене днеска ми се иска

за бъдещето да си помечтая.

 

Защо пък не? – В мечтите няма цензура,

мечтите греят с синкава прозрачност.

А по-добре е да подгониш вятъра,

отколкото да седнеш и да плачеш.

 

Тогава аз ще имам син,

синът ще бъде двадесетгодишен.

Кино

Отвънка беше шум

и светеха реклами.

В афиша

пишеше:

"Една човешка драма."

Отвънка беше шум

и конника на Крум

се потеше

от стискане

в дланта ми.

 

И стана тъмно.

В белия квадрат

лъва на "Метро"

сънно се прозина.

И изведнъж – шосе,

след туй гора

и в дъното небе –

просторно, синьо.

 

И на шосето,

точно на завой,

се срещат две луксозни лимузини.

Това е нашия герой

и нашта героиня.

 

След удара

излиза джентълмен

и взема във ръцете си чилични

като перце примрялото момиче.

 

Отваря си очите –

те горят,

премрежват се

и гледат небосвода,

Да видиш ти какво момиче, брат –

като жребица от разплодник!...

 

В дърветата –

разбира се, славей.

Ръми над тях спокойно синината.

Примамлива и мека зеленей

оттатък шанците

тревата.

 

Един размазан Джон

целува страстно Грета.

По устните му –

сладостна лига...

        С т и г а !

 

Къде е тъка нашата съдба?

Къде е драмата?

Къде съм аз? Кажете!

В гърдите ни опрян е за стрелба

на времето барутно пистолета.

 

Та можем ли да любим

и скърбим

с наивната ви лековерност?

Гърдите ни са пълни с дим,

а дробовете ни – с каверни.

 

Така ли срещаме на път

любимите си

с лимузини? –

Изгрява любовта ни

в труд –

сред дим,

сред сажди

и машини.

 

И после... Сивия живот,

борба за хлеб,

мечти неясни;

и вечер – тесното легло,

в което неусетно гаснем...

 

Това е то.

Това е драмата.

Станалото –

е измама.

 

История

Какво ще ни дадеш, историйо,

от пожълтелите си страници? –

Ний бяхме неизвестни хора

от фабрики и канцеларии,  

 

ний бяхме селяни, които

миришеха на лук и вкиснало,

и под мустаците увиснали

живота псувахме сърдито.

 

Ще бъдеш ли поне признателна,

че те нахранихме с събития

и те напоихме богато

с кръвта на хиляди убити.  

 

Ще хванеш контурите само,

а вътре, знам, ще бъде празно

и няма никой да разказва

за простата човешка драма.

 

Поетите ще са улисани

във темпове и във агитки

и нашта мъка ненаписана

сама в пространството ще скита.  

 

Живот ли бе – да го опишеш?

Живот ли бе – да го разровиш?

Разровиш ли го – ще мирише

и ще горчи като отрова.

 

По синорите сме се раждали,

на завет някъде до тръните,

а майките лежали влажни

и гризли сухите си бърни.  

 

Като мухи сме мрели есен,

жените вили по задушница,

изкарвали плача на песен,

но само бурена ги слушал.

 

Онез, които сме оставали,

се потехме и под езика,

работехме къде що хванем,

работехме като добитък.  

 

Мъдруваха бащите в къщи:

"Така било е и ще бъде..."

А ние плюехме намръщено

на оглупялата им мъдрост.

 

Зарязвахме софрите троснато

и търтвахме навън, където

една надежда ни докосваше

със нещо хубаво и светло.  

 

О, как сме чакали напрегнато

в задръстените кафенета!

И късно през нощта си легахме

с последните комюникета.

 

О, как се люшкахме в надеждите!...

А тегнеше небето ниско,

свистеше въздуха нажежен...

Не мога повече! Не искам!...  

 

Но в многотомните писания,

под буквите и редовете

ще вика нашето страдание

и ще се зъби неприветно –

 

защото би ни безпощадно

живота с тежките си лапи

направо по устата гладни,

затуй езика ни е грапав.  

 

И стиховете, дето пишем,

когато краднем от съня си,

парфюмен аромат не дишат,

а са навъсени и къси.

 

За мъката – не щем награди,

не ще дотегнем и с клишета

на томовете ти грамади,

натрупани през вековете.  

 

Но разкажи със думи прости

на тях – на бъдещите хора,

които ще поемат поста ни,

че ние храбро сме се борили.

Бойка Вапцарова

Песен за човека

Ние спориме 
                      двама със дама 
                                             на тема: 
"Човекът във новото време“. 
А дамата сопната, знаете - 
тропа, нервира се, 
                    даже проплаква. 
Залива ме с кални потоци 
                   от ропот 
и град от словесна 
                                атака.

 

- Почакайте - казвам, - почакайте, 
                                            нека...

 

Но тя ме прекъсва сърдито: 
"Ах, моля, запрете! 
                Аз мразя човека. 
Не струва той вашта защита.

 

Аз четох как някой 
           насякъл с секира, 
насякъл сам брат си, човека. 
Измил се, 
                  на черква отишъл 
                                           подире 
и... после му станало леко.“

 

Смутено потръпнах. И стана ми тежко. 
Но аз 
         понакуцвам 
                    в теория 
и рекох полека, 
                     без злоба, 
                                 човешки, 
да пробвам със тази история. -
Тя, случката, станала в село Могила. 
Бащата бил скътал 
                                    пари. 
Синът ги подушил, 
                                      вземал ги насила 
и после баща си затрил.

 

Но в месец, или пък 
                    във седмица само 
властта го открила и... съд. 
Ала във съдът 
            не потупват по рамото, 
а го осъждат на смърт.

 

Отвели тогава злодея 
                            злосторен, 
затворили този субект. 
Но във затвора попаднал на хора 
и станал 
                 ч о в е к.

 

Не зная с каква е 
                     закваса заквасен, 
не зная и как е 
                             замесен, 
но своята участ 
                     от книга по-ясна 
му станала с някаква песен.

 

И после разправял: 
     "            "Брей, как се обърках 
и ето ти тебе 
         бесило. 
Не стига ти хлеба, 
                            залитнеш 
                                  от мъка 
и стъпиш в погрешност на гнило. 
И чакаш така като скот 
                               в скотобойна, 
въртиш се, в очите ти - 
                                       ножа. 
Ех, лошо, 
         ех, лошо 
                   светът е устроен! 
А може, по̀ иначе може...“

 

Тогава запявал той 
своята песен, 
запявал я бавно и тихо 
Пред него живота 
                       изплаввал чудесен - 
и после 
          заспивал 
                    усмихнат...

 

Но в коридова 
           тихо говорят. 
Сетне секунда покой. 
Някой полека вратата отворил. - 
Хора. Зад тях часовой. 
Някой от групата, 
плахо и глухо, 
казал му: 
                 "Хайде, стани.“ 
Гледали хората 
               тъпо и кухо 
сивите, влажни стени.

 

Онзи в леглото 
                 разбрал, че живота 
е свършен за него, 
и в миг 
скочил, избърсал потта от челото 
и гледал с див поглед 
                                      на бик. 
Но лека-полека 
                човекът се сетил - 
страхът е без полза, 
                ще мре. 
И някак в душата му 
                станало светло. 
- Да тръгнем ли? - казал. 
                                                - Добре. 
Той тръгнал. След него 
                               те тръгнали също 
и чувствали някакъв хлад. 
Войникът си казал: 
                             "Веднъж да се свърши... 
Загазил си здравата, брат.“ 
Във коридора 
                           тихо говорят. 
Мрак се в ъглите таи. 
Слезнали после на двора, 
                                              а горе 
вече зората блести.

 

Човекът погледнал зората, 
                                           в която 
се къпела с блясък звезда, 
и мислел за своята 
                                     тежка, 
                                                   човешка, 
                                                                    жестока, 
                                                                                безока 
                                                                                            съдба.

 

"Тя - моята - свърши... 
                     Ще висна обесен. 
Но белким се свършва 
                           със мен? 
Животът ще дойде по-хубав 
                                     от песен, 
по-хубав от пролетен ден...“ 
Споменал за песен 
                         и нещо се сетил. 
В очите му пламък цъфтял. 
Усмихнал се топло, широко и светло, 
отдръпнал се, после запял.

 

Как мислите, може би 
                         тука се крие 
един истеричен комплекс? 
Мислете тъй както си щете, 
                               но вие 
грешите, приятелко, днес. - 
Човекът спокойно, тъй - дума 
                                  след дума 
и твърдо редил песента. 
Онези го гледали 
                   с поглед безумен, 
онези го гледали с страх.

 

Дори и затвора 
                        треперел позорно, 
и мрака ударил на бег. 
Усмихнати чули звездите отгоре 
и викнали: 
                "Браво, човек!“ 

 

Нататък е ясно. Въжето 
                                              изкусно 
през шията, после 
                                      смъртта. 
Но тамр в разкривените, 
в сините устни 
напирала пак песента.

 

И тука започва развръзката, значи. 
Как мислиш, читателю, ти? - 
Тя, бедната дама, започна да плаче, 
започна във транс да крещи: 
"Ужасно! Ужасно! - Разказвате 
                                                      сякаш 
като че там сте били!“... 
Какъв ти тук ужас?! - 
                                      Той пеел човека. - 
Това е прекрасно, нали?

 

 

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още СмАрт