Градско обяснение в любов

“Мило, какъв е смисълът да живееш в предградие, ако няма да спиш с градинаря?”

 

Може и да не помните точно тази реплика на Саманта Джоунс от сериала “Сексът и градът”, но аз няма да я забравя. И не само защото Саманта ми е най-любимата от четирите нюйоркчанки, заради свободолюбивия си дух и вечно неудовлетвореното си, пърхащо либидо. Но и защото в този определено секси въпрос се съдържа цялата философия на градския живот. И в следващите редове, противно на световната тенденция романтично да се завръщаме по селата, вечния копнеж на гражданина на средна възраст да се успокои от градската лудница, като заживее в тухлена къщура и гледа кози, и модата за целия съвременен стрес да се обвинява мегаполиса, смятам да го възпея. 

Да започна с това, че съм градско чедо. При това почти генетично, защото баща ми е бургазлия, а майка ми живее в столицата от деветмесечно бебе. Като малка никога не съм си имала село, на което да си ходя през ваканциите. Децата от класа ми посещаваха бабите си, които живееха в населени места с имена свършващи най-често на “-ене” и “-ово”, а аз си отивах в Бургас, където бабината къща се намираше в най-централния централен център, на площад до черква, паркинг, училище и филхармония. По тази причина не бях запозната и с полската работа. Баба ми имаше мушката, хортензии и здравец по саксии на стълбите към терасата, но дворчето й беше покрито с цимент и плочки. А сутрин, вместо от рев на магаре или кукуригане на петел, се будех от типичния градски шум на автомобили и електронния звук на местната забележителност - модерния електронен музикален часовник, монтиран върху многоетажната сграда на централния хотел “България”.

Когато си дете от столицата с лятна ваканция в друг град, ти никога не разбираш как се случват някои хубави и полезни селски неща като доенето и квасенето на мляко, коленето на животни, плевенето на градината или събирането на яйцата на кокошките. Също така изобщо не ти е възможно да различиш дори жито от картофи, когато още са във вид на растение по нивята, нито пък можеш да разпознаеш кое плодно дръвче какво е, ако по него няма плод. Когато си столично детенце с градска баба, не понасяш силно миришещи на обор храни, които впоследствие, вече като възрастен, съвсем съзнателно оценяваш като деликатес.

Лично аз не можех и да си помисля да докосна до устата си козе сирене, овче мляко, месо от домашна кокошка и лютеница, която не е в бурканче с етикет “хорце”. Не можеха да ми пробутат и домашна баница с точени кори, селски катми и разни там веявици, сушеници и не знам си какви още видоизменени меса на прасета и телета, живели в пряка близост до дома на хората. За сметка на това се хранех с кренвирши, сирене по БДС и мляко в стъклен буркан от млекарницата, не знаех как можеш да се изкъпеш в метално корито без течаща вода и бях в състояние да не отида до тоалетна цял ден, само и само да не се окажа в онова разкекерчено дървено нещо с лашкаща се врата и дупка, на което съучениците ми му викаха “клозета”… за да не го нарекат “нужника”. 

Разказвам всичко това, не за да се правя на градска принцеса (то и каква принцеса можеш да си в град като София, все пак), а за да защитя тезата, че роден ли си в град и живял ли си първите си години по неговата логика, ти никога не можеш да си истински селянин. Без грам ирония го казвам - просто като констатация. Така, както често хората може и да напускат селата, но селата не ги напускат, и градът, каквото и да правиш, си остава някъде дълбоко и сигурно закодиран у теб. И слава богу!

 В града, например, винаги можеш да се социализираш. Живееш обграден от етажи и врати, зад които живеят хора като теб. Често дори съществуваш паралелно с битовизмите им, дори и да не искаш - чуваш кой кога става, как тътри чехлите си, как говори по телефона, знаеш кога и с кого се кара, кога прави любов, кога празнува и кога си сменя дограмата. Имаш свои си маршрути, които те водят до екзистенциално важните ти места като супермаркет, аптека, училище, офис, тотопункт или фитнес салон и по тях срещаш други хора, които често са твои съмишленици.

Цялата тази кошерова структура обаче пази и анонимността си. В големия град само една пряка по-надолу никой не те познава. Можеш тотално да сменяш самоличността си, да се обличаш както си поискаш, да бъдеш друг и себе си едновременно, без непременно това да бъде регистрирано от някого. 

Колкото по-голям е градът, толкова повече лудост и възможност да я изживееш ти предлага. В скъпия квартал ти е тихо и буржоазно, разминаваш се с баби с фризури, изгладени дрешки и колички за пазаруване, а от дворовете на къщите надничат изрядно подстригани кипариси и лежерно разцъфтяли хортензии. Почти не срещаш живеещите там, но вечер виждаш светещите им прозорци и скъпите картини зад загатното дръпнатите завеси. От открехнатите врати нахлува джаз или класическо соло на виолончело, маркови котки се протягат по плюшени възглавнички в зимните градини, а расови лабрадори въртят опашките си, когато мило надникнеш през оградата. 

Само улица по-надолу всичко се сменя. Лъхва те миризма на пържен чесън и куркума, по амратурните перила на провисналите балкони висят чаршафи с картинки на жирафи и люляци, а графитите плътно покриват хоризонта. Лъкатушиш между подозрително миришещи локви край стените, претъпкани с всякакви боклуци кофи, малки бръснарнички с емблематична липса на хигиена, полуотворени врати на входове, откъдето се носят нечии стенания. Погледът ти се спира само от някоя изумяваща градска нелепица като например столетна чернокожа жена на инвалидна количка, която с трепереща ръка си пали цигара, докато карираният пантоф на левия ѝ крак придържа колелата на стойка за система, чийто маркуч е забучен в носа ѝ…

В големия град можеш не само да видиш всичко, но и да ядеш или пиеш, каквото си пожелаеш. Закусваш с прясно изпечен кроасан, малко по-късно пиеш турско кафе с японски сладолед мочи, обядваш в гръцки ресторант, но отскачаш за десерт в корейска сладкарница, а вечерята оставяш за уличната храна от някой кулинарен фест или традиционен пазар, където ароматите се настаняват в носа ти от цял свят и не те оставят намира, докато не ги усвоиш във вид на нещо за хапване.  

Мегаполисът може и да е в нечовешки размери, но предлага толкова много въздигащи човешкия дух неща! Галериите никнат по пътя ти, театърът е всякакъв и по всяко време, музиката е навсякъде - плъзнала се от нечия отворена врата на кола, някой си я свири с уста, застига те на талази от някоя концертна зала. Дори от напуканите от времето градски стени те гледат работите на улични артисти, чиито имена са вече част от историята на съвременното изкуство, а ти ставаш тяхна публика, докато нехайно бродиш инкогнито. 

За архитектурата да не говорим! Това съжителство на епохи и стилове, на семейни истории, разпознати в гербове, на лични капризи, означени в малки елементи върху фасадите или щедро демонстрирани през откритите прозорци салонни аксесоари може да те мята от един сюжет в друг, без дори да забележиш, че умът и въображението ти свързват точките в някаква история. При това само твоя, лична.

Селото живее хоризонтално, едностранно и според логиката на природата. В него, когато стане светло, хората и животните се събуждат, за да действат според собстветната си биология и нейните необходимости. Когато се стъмни, мракът затваря всичко и останалото извън съня плаши, ужасява. В селото сезоните определят ритъма, а величествената простота на взаимоотношенията понякога може да те убие с първосигналността си. Градът е вертикален и хоризонтален, той е всеобхватен, неизмерим, фасетиран, 4D. Животът в него не спира, просто се видоизмения, но съществува паралелно и независимо. На село се движиш по права линия върху повърхността. В града пътуваш под земята и по нея, летиш, сменяш етажи за секунди, краката ти се возят по ескалатори, крачиш из непознати места и бързаш повече, за да стигнеш до повече крайни точки, които всъщност маркират границите на собствените ти интереси. Чувстваш се всеобемен, някак красиво разпръснал аватарите си навсякъде - в метрото, в градския парк, в кафенето, в офиса, в двайсетия етаж на някоя еректирала с присъствието си сграда. Нащрек си, загубил си пасторалното спокойствие, но тревожността те кара да бодърстваш и вечно да си гладен за още невидими чудатости, за още емоционални сътресения. 

Понякога малко те е страх от градския хаос. Блъскаш се в чужди тела, които миришат на други светове. Оглеждаш се в същите витрини заедно с тях и в отражението съзираш точките по картата, от които идвате. Но все пак сте заедно, на този тротоар, в това едно и също време, в града, който ви е приютил без дори да ви е забелязал.  

Градовете се обичат като трудни любовници. Такива, за които сме чели по книгите - тежки характери, егоисти, дето те привличат, защото те пренебрегват, неверници, странници, капризни мърморковци. Градовете те приласкават и отблъскват, изострят чувството ти за самосъхранение и това за себеобичане и непрекъснато те подлагат на изпит кое от двете ти е по-важно. Затова и трудно се оцелява в града, ако не му знаеш навиците. Не можеш да го разбираш, ако гледаш на него като на село с големи размери - той ще ти отмъсти за това пренебрежение, като просто те умори и те остави да му дишаш мръсния въздух и обезкислородената атмосфера. Ще те сбута в сивотата си и ще те принуди да го мразиш, защото е усетил, че не ти стиска да се катериш по него, да го преодоляваш и приласкаваш. Да флиртуваш с него, да го изненадваш с наглостта си дори, да го побъркваш с любовната си фантазия и да го обладаваш всеки път, когато се впуснеш да търсиш тайните му G точки. 

Оргазмични са градовете. Предлагат се, но не се разкриват напълно, чакат те да ти видят въображението и те допускат по малко, съвсем мъничко. Доставят ти удоволствието, което си си поискал, а понякога те изненадват с щедрост, на която не си се надявал. Царствено си играят с теб като котка с мишка и искат цялото ти внимание, за да ти дадат от своето. 

Селото те прегръща. То е меко и топло, мирише на мляко и пресен хляб. Оставя те да спиш дълго, като ти пази тишина. Не те притеснява и ти се отдава библейски, венчално някак, благословено. 

Градът не предлага този душевен уют. Мъчи те с въпроси, чопли ти усещанията, дразни те с някакви малки красоти, които пропуска на порции, а после си ги взима изведнъж, за да те стовари на дъното. На града изглежда, че не му пука за теб - ти си един от многото. Той не ти е майка, не те очаква и даже не те иска. Но когато те усети и те пусне в себе си, те разнищва от удоволствия. Разпалва те от идеи и мисли, превръща те в батерия, дава ти да го пипаш по тайните, по забранените места, разказва ти другите си истории, понякога даже плаче пред теб, смее се неудържимо или многозначително мълчи. Когато градът те заобича, си щастлив. Защото знаеш, че така в рамките на малкия си, нищожен човешки живот можеш да изживееш цялото минало, настояще и бъдеще. Да бъдеш ти и още милион човека. Да създадеш и разкажеш, да чуеш и видиш още хиляди истории от места и хора, които може би дори не съществуват, но карат душата ти да се радва…

Този текст е моето обяснение в любов към града. Правя го с чистото съзнание на едно градско момиче, което с любов заживя на село, за да разбере, че не може без града. И което вече няколко години се опитва да съвмести и двете. Нищо, че през цялото време спи с градинаря и даже за нищо на света не иска да го сменя. Саманта, чу ли?