Змийската кожа на Бергман

Храна за размисъл в новото издание „Статии, есета, лекции“ от Ингмар Бергман.

Шведският режисьор и сценарист Ингмар Бергман (1918-2007) работи за театъра над 60 години, през които поставя 172 пиеси и е директор на театрите в Хелсингборг, Гьотеборг, Малмьо, Кралския драматичен театър в Стокхолм и Резиденцтеатър в Мюнхен. Талантът му го отвежда и в киното, където за 40 години режисира над 60 филма за големия и малкия екран.

Преди няколко дни излезе сборник, който обхваща почти цялата му кариера, от първите му стъпки в сянката на Втората световна война, до 90-те години, когато вече е приключил с киното, но продължава да работи в театъра. Текстовете са писани по най-различни поводи: част от тях са публикувани в шведски периодични издания, които са се обърнали към Бергман за коментар по актуални въпроси, други са писани за брошурите на театрални представления или служат за предговори на сценариите му. Включени са също благодарствени речи, произнесени от Бергман при получаването на различни награди, както и критика за театър, кино и литература. Обединява ги почеркът и светоусещането на режисьора, който неуморно изучава човешката природа. Текстовете разкриват възгледите на Бергман за изкуството и подхода му към собствената му работа и рисуват задълбочен портрет на един от най-значимите творци на 20-и век.

Четем великото есе на Ингмар Бергман Змийска кожа публикувано за първи път на български в сборника „Статии, есета, лекции“  - библиотека "Амаркорд" (ИК "Колибри"), в превод на Александър Бенев.


Творческият акт винаги се е зараждал у мен мен под формата на глад. Установявал съм това с известно задоволство, но никога през целия си съзнателен живот не съм се питал как този глад се е появил и е започнал да изисква от мен да го задоволя. В последните години е започнал да отслабва и се превръща в нещо друго, така че чувствам за наложително да проуча първопричината за моята “художествена дейност”.

Спомням си, че още като много малък изпитвах необходимост да покажа на другите какво съм постигнал: уменията ми в рисуването, изкуството да удрям топка в стената, първите ми опити в плуването.

Имах нуждата да привлека вниманието на възрастните върху съществуването ми. Винаги си мислех, че околните не се интересуват достатъчно от мен. Затова, когато реалността се изчерпа, започнах да си измислям. Забавлявах връстниците си с грандиозни истории за тайните ми подвизи. Това бяха долни лъжи, които трезвият скептицизъм на заобикалящия свят изобличаваше и смачкваше. Накрая се оттеглих от околните и запазих въображаемия си свят за себе си. От дете, което копнее за общуване и прелива от въображение, се превърнах много бързо в наранен, пресметлив и мнителен мечтател. 
Само че мечтателят е артист само в мечтите си.

Нуждата да накарам хората да ме слушат, да обменям впечатления, да живея сред топлината на общността, остана. Дори ставаше все по-силна, колкото повече самотата затягаше примката си около мен.

Ясно е, че кинематографията се превърна в моето изразно средство. Научих се да се изразявам на език, независим от словото, от което бях лишен; от музиката, която не владеех; от изобразителното изкуство, което ме оставяше равнодушен. Изведнъж имах възможността да общувам със света чрез език, който директно свързва една душа с друга, и чиито форми някак похотливо се изплъзват от контрола на съзнанието.


С целия си потиснат детски глад се вкопчих в този език и в продължение на двадесет години неуморно и в състояние на бясно умопомрачение преобразувах чрез него сънища, усещания, фантазии, психотични пристъпи, неврози, сътресения във вярата ми и чисти лъжи. Гладът ми беше неутолим. Парите, славата и успехът бяха изненадващи, но по същността си незначителни за мен последици от буйството ми.

Като казвам това, не искам да омаловажавам всичко, което по стечение на обстоятелствата съм постигнал. Вярвам, че то е имало, и може би продължава да има, своето значение. Но ме успокоява фактът, че сега мога да видя случилото се в друга, не толкова романтична светлина. Изкуството като самозадоволяване все пак също има смисъл, най-вече за самия артист.
Днес ситуацията не е толкова сложна, не е толкова интересна и най-вече не е толкова бляскава.

И ако трябва да съм напълно честен, изкуството (не само киното) ми се струва безсмислено.

Литературата, изобразителното изкуство, музиката, киното и театърът се сношават и възпроизвеждат сами. Нови мутации и комбинации се появяват и изчезват. Отстрани това движение изглежда нервно и жизнено – възвишеният порив на артистите да прожектират за свое собствено удовлетворение и за все по-разсеяната публика образи на един свят, който вече не се интересува от техните размишления и възгледи. По света има само шепа резервати, където артистите биват наказвани, а изкуството се възприема като нещо опасно, което трябва да бъде задушавано или обяздвано. Като цяло изкуството е свободно, безсрамно, безотговорно и както вече установихме - процесът е интензивен, почти трескав, изглежда като змийска кожа, пълна с мравки. Змията отдавна е мъртва, изядена, лишена е от отровата си, но кожата се движи и прелива от натрапчив живот.


Ако установя, че аз съм една от мравките, трябва да се запитам дали има причина да продължавам дейността си.

Отговорът е утвърдителен. Въпреки че възприемам театъра като стара любовница, която е виждала и по-добри дни. Въпреки че за мен и за много други Дивият запад е по-възбуждащ от Антониони и Бергман. Въпреки че новата музика причинява дихателни проблеми, въпреки че изобразителното изкуство и скулптурата са скопени и линеят заради собствената си парализираща свобода. Въпреки че литературата е превърната в могила от думи без послание и зъби.

Има поети, които никога не пишат, защото подреждат живота си като стихотворение; актьори, които не стъпват на сцената, но живеят сякаш са драматични герои. Има художници, които не рисуват, ами затварят очи и шедьоврите се появяват от вътрешната страна на клепачите им. Има режисьори, които живеят във филмите си и никога не биха злоупотребили с дарбата си, осъществявайки ги наистина.

Затова си мисля, че хората могат да загърбят театъра. Те живеят насред една голяма драма, която непрекъснато избухва в локални трагедии. Нямат нужда от музиката, защото слухът им постоянно е бомбардиран от урагани от шум. Прагът на болката е достигнат и прескочен. Нямат нужда от поезията, защото новото разбиране за света ги е превърнало във впрегатен добитък и те са заети предимно с интригуващите, но поетично неизползваеми проблеми на метаболизма.

Човекът (поне така както аз възприемам себе си и заобикалящия ме свят) си е уредил свобода. Той е плашещо, замайващо свободен. Религията и изкуството биват поддържани живи от сантиментални подбуди, като един вид уважителен жест към миналото. Учтива грижа за все по-нервните обитатели на свободното време.

Продължавам да говоря за личното ми субективно възприятие. Надявам се и съм убеден, че други имат по-уравновесен и предполагаемо обективен поглед над нещата. Сега, ако взема предвид цялата тази досада и въпреки всичко заявя, че искам да продължа да творя, то причината за това е много проста (изключвам чисто материалните подбуди).


Причината е любопитство. Безгранично, нестихващо, постоянно възраждащо се, нетърпимо любопитство, което ме носи напред, не ми дава мир и изцяло замества копнежа ми за принадлежност от преди.

Чувствам се като затворник, който след дълги години изведнъж се е изтърколил навън сред гръмогласния, ревящ, пръхтящ живот. Обзет съм от неконтролируемо любопитство. Записвам, наблюдавам, очите ми са отворени, всичко е нереално, прекрасно, плашещо или смешно. Захващам се за летяща прашинка. Може би от нея ще излезе филм – има ли въобще значение това – не, но на мен ми е интересно, така че е филм. Снова, вкопчил се в предметите, които сам съм издялкал. Зает съм – радостен или меланхоличен. Блъскам се с другите мравки и заедно извършваме героичен труд. Змийската кожа се раздвижва.

Това и само това е моята истина. Не изисквам тя да бъде нечия друга истина, а като утеха за вечността, разбира се, не е задоволителна. Като предпоставка за художествена дейност през следващите няколко години е напълно достатъчна, поне за мен.

Да бъдеш артист заради самия себе си невинаги е особено комфортно. Но има едно необикновено предимство: артистът е изправен пред същите условия като всяко друго живо същество, което също съществува единствено само̀ за себе си. Общо взето се получава едно голямо братство, което живее в егоистично единство по топлата, мръсна земя под студеното и празно небе. 

бюлетин

още смарт