Добър ден, тъга

Росен Карамфилов за любимите ни артисти, които отлетяха прекалено рано...

В последно време светът изгуби куп любими знаменитости, сред които Антъни Бурдейн, Кейт Спейд, Робин Уилямс, Крис Корнел... Въпросът, който всички си задаваме, е един-единствен, изпаднали в недоумение, изненада, шок... Защо?

Поканихме Росен Карамфилов, който ни разказва за тъгата и моментите, в които пред очите ти е тъмно, от душата се излива катран, а самият ти започваш да се губиш. Росен ни пренесе при любимите творци, които отлетяха прекалено рано. С много любов:

Защо толкова много артисти се самоубиват? Това въпрос, чийто отговор никога няма да узнаем със сигурност.  Всеки има своята лична причина да направи подобна крачка. Не само при хората на изкуството е така. Просто тях ги забелязваме. Ако някой обикновен, никому неизвестен човек си беше пръснал мозъка с ловната си пушка – никой нямаше да разбере. Като го направи Ърнест Хемингуей – всички узнаха на секундата. 

Тази е малката, така съществена разлика. В артиста са вперени погледите на обществото. Над него светят прожекторите. Мисля, че Кобейн го беше казал в едно свое интервю: 

"Писна ми да ме имат за Господ“. 

Вероятно подобна слава означава да износваш непосилна тежест до последния си ден. Тежестта от очакванията на другите. На феновете, които често се оказват фанатици. Добре е да не забравяме как умря Джон Ленън от Бийтълс – гръмна го негов почитател. После взе да обяснява колко съжалявал и колко го обожавал. Едва ли не – убил го обожание, видите ли. Странна работа. Има неща, които не мога да си обясня, а може би и не бива. Но зная едно – на известните никак не им е лесно. Да вземем за пример музикантите. Ние нямаме ни най-малка представа какво им е всъщност. Хубаво ни е да ги гледаме на сцената, как се раздават за нас, как правят шоу и ни отвяват главите с китарните си рифове. Радваме се, че са живи. А когато си отидат – им се сърдим. 

Крис Корнел

Миналата година се случиха две подобни и ужасно тежки загуби. Честър Бенингтън и Крис Корнел. В обратен ред. Пръв си отиде Крис. Честър го последва. Обесиха се. И двамата. Мъже, които буквално имат всичко. Защо им е да го правят? Това се питат онези, които не могат да се поставят на тяхно място. Онези, които се тревожат за децата им, останали сираци и плакали десетки нощи наред.  Да бъдеш рок звезда не е за всеки. А и не всеки може да бъде пример. Мнозина се предават. 

Честър Бенингтън

 

Сещам се за Уитни Хюстън. Милата Уитни. И за Ейми Уайнхаус. Милата Ейми. Едната се нагълта с ксанакс и се удави във ваната в хотелската си стая. Другата се унищожи с алкохол и наркотици. А ние сме губещите. Ние, които им се възхищаваме. Ние, които изобщо не ги разбираме. Издигнали сме ги в култ и си мислим, че те нямат право да им е криво, да изпадат в депресии, да пропадат в дупки и така нататък. Бедата е, че понякога не можеш да излезеш от тия дупки. Прекалено дълбоки са, прекалено тъмно ти е пред очите. Нямаш изход. Или си въобразяваш, че нямаш. Вкарваш си noir филма и приключваш.

Ейми Уайнхаус

С времето установих, че много от значимите артисти на света си отидоха поради своята чувствителност. Те просто се оказаха по-раними, отколкото предполагахме. Много от тях просто не бяха от този свят. Дошли на земята ей така – за малко, сякаш на гости. Колкото да ни оставят The Doors, Nirvana, Linkin Park, Soundgarden, Audioslave и така нататък. Безброй са. Ако започна да изреждам писателите, поетите , художниците и останалите генни, с чието изкуство съм се сблъсквал и съм съжалявал, понеже са си отишли  – ще ми побелее косата. Затова ще си го спестя. Предпочитам да бъда благодарен за следата, която са оставили подире си. Обратното е егоизъм. Чудовищен егоизъм. 

Уитни Хюстън

Няма нищо срамно в това да си тъжен. Няма нищо срамно в това да се депресираш. Няма нищо срамно в това да изпадаш в различни фази, стига да си способен да се справиш с тях. Без значение е дали си артист или счетоводител, или математик. Всеки има правото да е тъжен и това право е чисто човешко. За съжаление, животът не е като в рекламите, където всички са усмихнати по шаблон. Невъзможно е всички да сме еднакви. Освен това е и глупаво.

Нямам представа защо се самоубиват съществените същества, фините хора. Не мога да си предположа какво им е в главите, какви са им тъгите. Аз съм никой, за да ги съдя. Мога само да ги обичам и да се надявам някога да се срещнем горе и да забием някое безсмъртно парче заедно. Riders on the storm, примерно... 

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още СмАрт