От “Искам го мъртъв” до “Живей щастливо!”. От Мария Станкова до Мария Келберт. И обратно.

Есен е, значи е следобед. Есените започват следобед. Следобедите са есенно време. Слънцето се уморява от непрестанно слънцестоене и се приготвя за зимата. Зимата е вечна привечер. Пролетта е разсъмване. Лятото си е бял ден.

Кратки, ритмични изречения. Усещаш ги почти като музика, остават в главата ти като песен. Годината е ранна 2000 и някоя, аз съм гимназистка и колекционирам впечатления от съвременни български писатели. Така от разказ на Алек Попов за един човек, който реже глави, публикуван в онлайн портал за литература, попадам на име, което не ми говори нищо, но чиито изречения предизвикват учестеното ми дишане. Като че предстои нещо грандиозно. “Наръчник по саморъчни убийства”. Мария Станкова. Грандиозното начало на едно от най-знаковите имена в българската съвременна литература.

Не знам дали съм жена, но нощем сънувам рисувани филмчета. Сядам в леглото и гледам огромен бял несъществуващ екран. Смея се до задушаване. После не се смея. Омъжените жени нямат право да гледат рисувани филми, нямат право да се смеят нито на сън, нито наяве. Мразя тъжни омъжени жени. Пуша. Има още време до осемнадесетия час на денонощието. После нямам права. Сънувам анимационни герои откакто съм омъжена. Когато бях нормална, сънувах цветни приключения. Сега виждам черно - бяло. Нощите са сиви. Аз съм сива, дори мисля, че съм безцветна. Имам обаче черна половинка.

Сега съм в очакване на черното. Сега съм скована от ужас. Сега седя в кухнята, пуша и се гледам отстрани. Сега съм аз и не съм аз.

Това е романът, който поставя Мария Станкова на литературната карта на България в края на 90-те. Той излиза през 1998 година и веднага получава наградата “Книга на годината”. Следва възход. Театрални постановки, сценарии, награди. Навлизането в културния столичен живот в началото на новия век е (бил) крайно вълнуващо и гъделичкащо изживяване. Намек за нещо голямо - влияние, бъдеще, кариера. Днес, Мария живее в Германия от 2015 година. Там се и омъжва, което създава трансформацията Станкова-Келберт. Страни от литературни кръгове, няма да я видите да се разправя в социалните мрежи с читатели, които биха се изказали негативно за нейна книга. Родена в Бургас през 1956. Завършила СМУ „Панайот Пипков“ със специалност виолончело, без особено да го иска. Вече не свири. Това е било желание на баща ѝ, а днес музикалното образование отеква единствено като тънки препратки в определени моменти от историята и, разбира се, в ритъма, който думите ѝ носят.

Питам я как започна танцът ѝ с литературата.

Първото, което написах, бяха едни приказки. Бях толкова нещастна и с такова усещане за край на нещо, което не можех да осъзная. Бях 19 годишна. Омъжена неудачно. Слава Богу разведох се само след няколко месеца. Приказките се изгубиха. Остана ми травмата от брака.

Всеки път, когато съм нещастна, пиша стихове. Така се появиха Отвесни стихове по смисъла на Дао. Благодаря на Йордан Ефтимов и Георги Господинов, които ги оцениха и публикуваха в Литературен вестник. И понеже беше период, в който лягах и ставах с отчаянието, реших, че за да се отърва от него, трябва да го опиша. Описах го в „Наръчник по саморъчни убийства“. Книгата стана Книга на годината. Отчаянието не ме напусна. Битът ме убиваше. Бягах от него като пишех историите на други негови жертви. Получавах награди, добри рецензии, дори направих опит да се впиша в един от литературните кръгове. И така се срещнах с лицемерието. За мен то е отблъскващо. Но това са лични проблеми и ще си останат само за мен.

Няма как да не я попитам доколко вдъхновени от личния й живот са книгите, които пише. Но и малко ме е страх от отговора, тъй като в “Наръчник по саморъчни убийства” една съпруга фантазира за различни начини, по които да убие мъжа си. “Искам го мъртъв” е друго, достатъчно красноречиво заглавие на неин роман.

Всички книги, които съм написала, са лични. Те са части от света, който преминава през мен. Съпреживявам, ставам част от събитията и те стават част от мен. Вграждам се в книгите си, ако мога така да кажа. Дали се чувствам писател? Фокнър е писател, Дикенс... аз просто пиша истории на хора, с които нещо ме свързва.

Преди четях всичко, което ми попадне. С години тази жажда за безразборно четене отпадна. Сега чета за рибите. Много хора, които познавам, имат поведението на риби. Последно четох поредицата за съдията Бао.

Много явно се забелязва едновременното ти присъствие в българската съвременна литература и същевременното ти отсъствие от нея. Пишеш книги, публикуваш, но остават крайно далече от прожекторите. Какво се промени в литературната среда от 90-те насам, че се дръпна така от нея?

Какво се измени в българската литература? Стана логорейна. Такова изливане на думи върху една страница не бях виждала от Балзак насам. Интернет учи хората на краткост в изказванията, а това много ми харесва. Ако се подбират правилно думите, то с малко може да се изкаже много. Социалните мрежи са средство за изпускане на парата сред обществото. Лошото е, че и там се появи цензура. Другото лошо е, че всеки общува сам със себе си. Всъщност, социалните мрежи са вид безплатен и не много добър психоаналитик. Но ясно се вижда как масите /хората/ се движат като вълните – зависят от теченията и вятъра. Мощта на интернет е огромна. Не напразно се каза, че днешните войни са информационни. 

В първите години на 2000 г. Мария Келберт е много активна - сценарии, филми, книги, пиеси, награди. После изведнъж нещата секват и тя изчезва. Дали нещо я е разочаровало тук?

В първите години се доказвах. На себе си. Исках да се убедя, че съм добра в това, което върша. След поредица от лоши стечения на обстоятелствата се наложи да обмисля как да изживея остатъка от живота си. Реших, че ще прескоча унизителните моменти и емигрирах. Бях сигурна, че където и да попадна, ще се справя. Като дете бях чела Ектор Мало и знаех, че винаги има изход, а и вход. Така обиколих Европа. Справям се с италианския език добре. Чета и пиша. Сега водя битка с немския. Чета, но често се губя в изреченията. Удивлява ме фактът, че в немската литература има толкова много поети.

 А какъв е животът в Германия, питам я. Би ли върнала в България? Липсва ли ѝ активната творческа дейност, свързана с киното, театъра?

Не, не бих се върнала в България. Нямам вече близки хора, които ме очакват.

Дали ми липсват киното и театъра? Човек трябва да оставя миналото си без съжаление. Освен това ясно виждам как вкусовете са различни. Германците харесват житейски истории – делнични и в повечето случаи предвидими. В България режисьори и сценаристи се стремят към философски послания и трагизъм. Между двата свята няма свързващо звено, за което да се хвана.

И в крайна сметка десетилетия живот, труд, възходи, падения, сблъсъци с персонажи от реалния живот, които за пореден път доказват абсурдността му, водят Мария до портата на издателство “Колибри”. Тя я прекрачва като Станкова, но вътре се превръща в Келберт. А “Живей щастливо!” (иронично звучаща подкана, под чиято маска се крие циничната усмивка на виделия много човек) е книгата, с която тя се завръща в литературните редици. Няма как да не поискам Мария да ми разкаже повече за сборника.

„Живей щастливо“ е плод на наблюденията ми сред германците. Слушам техните истории, а те обичат да ги разказват с подробности, опитвам се да вникна във вътрешния им свят. Това, което ме предизвика да напиша тези истории, е липсата на общуване сред тези хора. Живеят затворено, имат точно определен кръг от приятели, с които общуват по точно определен начин и изпитват недостиг на чуждо внимание. Така обобщавам, но има и изключения. Това вглеждане в германците започна от една съвсем обикновена случка. Работех в старчески дом – популярни заведения за възрастни хора. Там имаше една дама с деменция. Много симпатична и напълно безотговорна поради заболяването. Тя разказваше, че е медийна звезда и описваше любовните си авантюри. Прочетох картона ѝ. През целия си живот е била домакиня. Има три деца, никое от които не я посещаваше. И започнах да събирам истории. Има много интересни случаи. Сега пиша още една история, която съм нарекла „Тайният живот на добрите бюргери“. Когато започвам да пиша нещо, винаги първо избирам музикалната форма, на която ще се подчинява текстът. В „Радостта от живота“ се спрях на водевила и мисля, че се получи. Благодарна съм за музикалното образование. То е в основата на нещата, които пиша. След това оставям читателят да чуе звученето на думите. Харесвам кратките текстове. 

Да, Мария Келберт може и да харесва кратките текстове, но за нея няма как да се пише кратко. Дори това, което току-що прочетохте, е крайно недостатъчно. Макар да е начало. Оттук насетне остава да прочетете какво има да ви каже самата тя.