#РазПисание: Без думи

Айлин Ахмедова

Днес много ти се събра. 

Уволниха те. Скара се с жената. Тя искаше развод, ти – ракия. Да пийнеш и да поплачеш. Но нямаше спокойствие, само кавги. Дразнеше те – начинът, по който след всяко изречение тя прехапваше устните си; изкривената ѝ стойка, дето надвисваше над теб, като старо дърво със сухи, изпънати клони. Ала, най-много те изнерви това, че тя беше права. 

И няма как да го скриеш от мен. Отвън си гневен, но вътре целия тънеш в мъка.

Болеше. Ти знаеше, че те обича, но беше станал такъв боклук, че и тя не можеше да те търпи. Идеше ти да се заровиш и да не си покажеш главата отново.

Аз като ти казвах да отидеш на терапия ти не ме послуша. Я, виж до къде я докара. Изненада! Жената не успя да те поправи. 

Стана от масата. Сълзите ти заплашваха да потекат. Изстреля се навън – нямаше значение къде отиваш. Целта бе да си сам и далеч от проблемите си. 

Но колкото и да тичаш, аз винаги ще бъда там да ти припомням.

Малко те разсеях и, когато излизаше от вас, якето ти се закачи на вратата. 

Край. 

Тръшна входната врата, качи се в колата и се извика. Май беше опит за дума, но така и не разбрах каква. Днес издаваше само нечленоразделни звуци, а в спора със съпругата си и това не успя да направиш. Даже не ѝ каза, че беше безработен. Единственото, което ти се получи, бе мълчанието.

Врътна ключа. 

Колата се давеше, но и ти не отстъпи. Натискаше тоя ключ все едно живота ти зависи от него. В крайна сметка двигателят утихна и на мястото на стогодишния пушач, се появи онова тихо ромолене.

Потегли. 

Абе, приятелю, ти от кога имаш книжка? Колата вървеше на зигзаг, а още не бе излязъл от квартала. Движенията ти – резки, сковани и ненужно силни. Притесняваш ме. Да не би да ти има нещо? Кажи ми, знам, че ме чуваш.

При това ти изсумтя. 

Добре, продължавай да ме игнорираш. Продължавай да таиш всяка емоция дълбоко в тъмната дупчица, дето наричаш душа. Обаче знай, че и тя си има лимит. Рано или късно ще трябва да проговориш. Да кажеш как се чувстваш. Не да чакаш аз да обяснявам на хората.... Защо се смееш? 

Не ми отговори. Вместо това, извъртя очи и притисна газта. 

***

Отдавна излезе от града и въпреки това бързаш. Защо? Кой те гони, не си ли достатъчно далеч? Отбий, наслади се на гледката. Говори.

Ти продължи да ме игнорираш.

Сериозно, с пет годишно ли разговарям? Нима единственото ти чувство за контрол идва от това да ми правиш на пук?

Усмихна се лукаво. 

Отказвам се. За това си в тази ситуация. Така и не порасна. 

– Моля? – ти инстинктивно обърна главата си наляво.

Първата ти дума днес! Явно бях ударил дълбока рана.

– Ти за какъв ме имаш? Знаеш ли какво съм преживял? Колко ми е било тежко? Ако ме бяха отгледали както трябва сега бракът ми щеше да е добре! Ако бившата не ме беше зарязала, а аз нея, нямаше да съм в тая ситуация! Всичко щеше да е наред, ако другите – 

И таз добра. 

Не ме послуша да отбиеш. Честно казано не знам, защо се изненада, че катастрофира. И колко драматично го направи. Що за последни думи бяха това? Май щеше да е по-добре без тях. 

От мен да мине, ще кажа, че цял ден си мълчал. 

***

Айлин Ахмедова е дванадесетокласничка в ПМГ “Яне Сандански” от град Гоце Делчев. Обича времето, прекарано в представяне на различни стихотворения и откъси от любимите ѝ книги. Интересува се от психология, философия и астрономия. В свободното си време се занимава с писане и фотография. Печели първо място на седмата национална ученическа конференция по гражданско образование от 2021 година в категория “Есе” на тема “Семейство - училище - общество”. Също така е публикувана в новия брой за 2021 на списание “Ах, Мария”. Бъдещето ѝ е необятно и неясно, но едно нещо остава сигурно - страстта ѝ към писането. 

РазПисание литература литературна колонка