Седмично четиво: „Полъх от ангели“ на Найден Тодоров

В сборника са разказани фантастични истории за ангели и роботи, за хора, дарени с умението да коригират събитията или да се вселяват в телата на мъртвите и още.

Четем откъс от разказа "Интелект“, част от сборника на Найден Тодоров - известният български диригент и културен мениджър.

Странно. Нищо не усещам. Абсолютно нищо! Как е възможно?

– Здравей!

Стреснах се и отворих очи. Бяха двама. Възрастен мъж и младо момиче. И двамата с бели престилки. Опитах се да им отговоря, но не успях. В болница ли съм? Не си усещам устата. Всъщност нищо не усещам.

– Чува ли ни? – обърна се момичето към възрастния господин.

– Да. Но ѝ е трудно да реагира.

– На нея?

– Да. Нещо против?

– Не. Просто си мислех…

Нищо не разбрах. Затворих очи. Спи ми се. Много ми се спи.

***

Шумове. Защо трябва да е толкова шумно? Отворих очи. Стаята е пълна с хора, които ме гледат и говорят. В ръцете си държат чаши с… шампанско? Явно празнуват нещо. Чудесно. Хм. Сега ме гледат.

– Здравей! – Този път беше възрастният.

– Здравей – отговорих аз.

Това вероятно беше нещо хубаво, защото всички се развикаха, смееха се високо, подрънкваха с чашите. Защо е толкова шумно?! И какво празнуват?

– Как си? – попита ме момичето.

Замислих се. Нещо не беше наред с мен. Опитах се да стана и разбрах какво не е наред. Все още не усещах нищо!

– Защо? – попитах.

– Какво защо?

– Защо не си усещам тялото?

Присъстващите отново се разшумяха, коментираха нещо, смееха се. Що за парти?!

– Успокой се! – каза възрастният. – Скоро ще усещаш. Всичко ще бъде наред.

Приближи се към мен и направи нещо, но не можах да видя какво. И главата не мога да си обърна. Как да я обърна, та аз въобще не я усещам. Знам, че нещо не е наред с мен. Знам го! Но те всички седят наоколо и се смеят. Момичето също се доближи и направи нещо, коетоне видях. Приспа ми се. Какво толкова, нека си празнуват, аз ще спя. Лека нощ, празнуващи хора!

***

Болка. Цялостна, истинска, всепоглъщаща болка. Студено ми е. И ми е горещо. Всичко гори. Боли. Отвън и отвътре. Чувам писъци. Отчаяни писъци. После разбрах, че това съм аз. Стана още по-зле. Млъкнах. Опитах се да се свия, но болката се засили. Някой ми говори. Не го чувам, всичко в главата ми бучи. Докосва ме. Боли! Изведнъж всичко спря. Спи ми се.

***

Отворих очи. Болката е още тук. Но се търпи. Усещам нещо. Искам да го видя. С огромно усилие успях да вдигна... ръката си. За първи път я виждам! Харесва ми.

– Здравей, Матея!

– Матея? Така ли се казвам?

– Матея? – чу се още един глас. Погледнах натам.

Младото момиче гледаше въпросително към стария господин.

– Защо, професоре?

Той се усмихна.

– Така се казваше дъщеря ми. А в известен смисъл и това пред теб също ми е дъщеря, не мислиш ли? Дъщеря на нас двамата! – разсмя се дрезгаво.

– С теб си имаме дете!

Сетих се какво не ми харесва. Нарече ме "това“. Аз не съм "това“! Аз съм... аз съм... Нищо не помня.

– Защо не си спомням нищо? – попитах почти истерично.

Двамата ме изгледаха леко стъписани. Момичетo първо се съвзе.

– Искаш ли да си поговорим?

– Да. Но първо искам да знам защо не помня нищо!

Възрастният господин донесе голямо огледало пред мен.

– Хайде, изправи се и се огледай.

Опитах да се изправя, но паднах обратно... на масата?

– Мускулите? – попита момичето.

– За толкова време не можахме повече... – оправда се старият господин.

– Ще трябва да тренира. Бързо ще свикне.

Момичето ми помогна да се изправя. Погледнах към огледалото. Хубаво момиче. Но не го познавам. Това аз ли съм?!

– Харесваш ли се?

– Да. Но защо нищо не помня? И защо не се разпознавам? И защо лежа на масата?

– Мисля, че и до това ще стигнем – усмихна ми се старият господин и се приближи към мен. Докосна нежно с ръка тила ми.

– Но първо ще си починем, защото сме доста уморени. Нали?

 Спи ми се. Облегнах се на ръката му и затворих очи. В просъница чух някъде отдалече момичето да пищи:

– Внимавай! Пада!

***

Вече от един месец се обучавам. Двайсет и пет дни, за да сме по-точни. Но да започна отначало. Казвам се Матея. И не съм човек. Макар че доста приличам на такъв. Единият от офицерите, които непрекъснато идват да ме наблюдават, докато сутрин тренирам, каза, че съм красива и би се радвал да се заеме с по-нататъшното ми обучение. На професора това не му хареса и стана скандал. Но да не избързвам. Обучавам се в две посоки – сутрин тренирам тялото си, за да бъде силно и издръжливо. Защо това е нужно, не ми каза никой. Следобед чета книгите, които ми дават – физика, химия, биология... най-различни неща, всичките много интересни. Околните много се впечатляват, че като ги прочета, ги запомням. Очевидно другите това не го могат. Основно през следобедните часове с мен се занимава Сияна – така се казва момичето, което е асистент на професора. А той самият идва надвечер и тримата си говорим надълго и нашироко на най-различни теми. Много ми е интересно. Всъщност от цялата програма най-много ми харесват вечерите. Професорът пиe вкиснат червен сок и ме разпитва какво съм научила през деня. Нарича сока "вино“ и твърди, че било нещо страхотно. Но явно са му повредени рецепторите, защото веднъж ми даде да го опитам и вкусът му беше противен. Той се смя, като ме гледаше как се старая да си изчистя устата от тази течност, докато Сияна му се сърдеше:

– Луд ли си! Как ще даваш алкохол на десетдневно дете!

Той обаче се разсмя още повече, явно виното го караше да се смее.

– Бих казал, че за десетдневно дете доста бързо се е развила!

– Професоре!

Такива си бяха двамата. Мили и забавни. Те са и моите родители. Той е ръководил екипа, който е създал тялото ми, а тя е сътворила... останалото. Не звучи добре – "програмата“, аз не съм компютър. Аз съм жива. Макар че, като се замисля, няма никакви дока- зателства, че и компютрите не са живи. Това би било добре да го проверя. Но преди това трябваше да създам някаква дефиниция какво означава да си жив. Ето ти задача за следващите дни.

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още СмАрт