Бележки под линия в художествен превод и идеологеми в речниците

Използвате ли бележки под линия в преводите си и защо?

Да. По различни причини, които ми е трудно да сведа до една-единствена обективна необходимост. 

Какви са според Вас главните pro и contra на обяснителните бележки като част от инструментариума на литературния преводач?

Така формулиран, въпросът предпоставя наличието на положителни и отрицателни страни. За да избягна абсолютизирането на стойности (плюсовете може да се превърнат в минуси и обратно), ще преформулирам въпроса, противопоставяйки pro и contra – вътрешната ми нагласа на преводач, изфабрикувал хиляди бележки под черта, парадоксално клони към "против“. 

Спомняте ли си конкретен случай, когато задължително е трябвало да има бележка под линия?

Ако приемем, че превежданият текст се нуждае от обяснителни бележки, употребата им би била уместна при грешки и неточности в оригинала, интертекстуалност, чуждоезиков (по отношение на изходния език) текст, различни видове реалии. Конкретният ми пример обаче се отнася до един по-особен случай – когато се налага преводачът да утвърди и наложи определено свое решение: защо например в текст от ХVІ в. е избрал като съответствия на Su Majestad и Su Divina Majestad Всевишният и Всевишният Бог, а не буквалните Негово Величество и Негово божествено Величество.  

Каква трябва да бъде съвършената бележка под линия (по отношение на обем, честота на употреба, стилов регистър)?

Ако изобщо съществува такава, тя трябва да бъде стегната, конкретна, стилистично неутрална, насочена към конотативното, а не енциклопедично формална. Честотата в употребата на обяснителните бележки в един текст не е някакво особено достойнство, а необходимост от последователно прилагане на инструмента – след като си казал А, няма как да спреш по средата на азбуката.  

Ако обяснителните бележки са едно необходимо зло, то в никакъв случай не бива да накърнява тъканта на оригинала. Накратко, паратекстът не бива да се превръща в текст. Вярно, че някои са го правили – Хорхе Луис Борхес, Родолфо Уолш, – но quod licet Iovi…  

Идеологеми в речниците

В постфранкистка Испания устойчивата идеологема "жената любеща съпруга и майка, пазителка на семейното огнище“ рухна под напора на друга идеологема – "жената професионалистка, общественичка, боркиня за равни квоти във властовите структури...“. 

Естествено, новата идеологема проникна и в речниците. Ето няколко примера от един лексикографски труд: Diccionario de uso del español actual (1997). В съзвучие с феминистката идеологема по страниците на речника поединично или на групи се движат физички и химички, депутатки и прокурорки, президентки и омбудсманки. Мъжкото присъствие сред тях е скромно, да не кажем незримо. Като компенсация все пак речникът признава мъжкото право да бъдеш готвач, чистач, метач, ваксаджия... Да видим какво е положението с умствените способности на двата пола в речника. Оказва се, че глупави, тъпи и слабоумни са предимно мъжете. А как е при седемте смъртни гряха, погубили не един католик? През речника буквално се е проточила една върволица от гнусни ленивци, гневливци, чревоугодници и похотливци – до един мъже. Престъпниците – и те мъже. Очевидно в тази страна жените никога не престъпват закона. И накрая ето как речникът илюстрира с примери две от значенията на думата hombre:

1. Човешко същество.
2. Лице от мъжки пол; мъж. Мъжете не могат да раждат.
3. Възрастен индивид от мъжки пол. Този жалък мъж е бил някога очарователно дете. 

Както човекът (в първо значение) може да се досети, в дългия списък на авторския колектив преобладават амазонките.

А колко хубаво си беше едно време, когато жените нямаха глас! "Сутрин той пееше в тоалетната“ (Юрий Олеша), а "Луиса си тананикаше понякога в банята“ (Хавиер Мариас).