Oт Алфи до Алфред

Майкъл Кейн и как да познаем момента, в който да дадем най-доброто от себе си, за да получим желаното.

Иво Филипов

Актьорството, както и всяка друга професия, е най-вече занаят. За младия Морис Джоузеф Микълуайт (рожденото име на Майкъл Кейн), типичен представител на следвоенното британско младо поколение, актьорството е именно това – занаят, който той се зарича да овладее до съвършенство. Морис отрасва в работническия квартал Елефънт енд Касъл, Той е млад кокни, член на банда, от беден работнически произход – с почти никакви шансове за каквато и да е бляскава кариера, но както самият той признава – се озовава на правилното място, в правилното време и с малко късмет, попадайки от Елефънт Елф Касъл в Холивуд. Това му струва не малко разочарования и много упорит труд. Не се случва с една роля, макар пробивът му в "Алфи“ да е онзи късмет, който го спохожда, когато Морис е готов за него, а не просто го е чакал да му се случи. 

За него "успехът се крие в оцеляването“ и светлините на прожекторите са просто част от реквизита, който пък е последното важно нещо за Кейн. С години той се уповава на простата максима, че "ролята може и да не е най-важната във филма, но за актьора е най-важното нещо – това е опитът, който се натрупва и създава сериозните способности.“

Колко семпло и истинско, нали?

"От теб актьор няма да стане. Ти ще бъдеш само звезда!“

През 40-те и 50-те години все още младият Морис работи като хамалин и разнася кошове риба, защото това е кариерата, която се полага на младо момче от работническо семейство. Пътят към театралната сцена минава и през мияч на чинии, работник в стоманолеярна, пакетировач на пране, нощен портиер, работник по поддръжка на шосета и безработен на социални помощи… като за последните се реди на една опашка с Шон Конъри, който е на разстояние от двама чакащи преди него.

„Досието "Ипкрес“

Морис дължи дребни суми пари на половината Лондон и често му се налага да се крие от кредитори. Рискува също така да влезе в затвора, защото не може да плаща издръжката на първата си дъщеря Доминик, но през цялото това време не спира да се явява на прослушвания. Често чува "окуражителните“ думи – "от теб актьор няма да стане, откажи се…“, което ни най-малко не го спира. Кейн признава, че напълно осъзнава колко щастлив е бил да "изтегли дългата сламка“, тъй като много колеги от неговото поколение просто се отказват, защото не издържат на напрежението – едни полудяват, други дори се самоубиват. Щастлив е, защото успява да се пребори със снобизма, който го поставя по-скоро в графата "простоват актьор“, заради кокни акцента и работническия произход, а също пропуска "грозните битки“, водени от други, които получават роли само ако "минат“ успешно през "прослушването“ на кастинг канапето.

Maйкъл Кейн като Алфи

Кейн успява да пребори и стигмата на предразсъдъка, че след като си актьор, едва ли не задължително си "педал“. Както за членовете на бандата, в която членува през младежките му години, така и по-късно, в навечерието на големия му пробив в Холивуд, когато босовете на една голяма киностудия изпращат бележка по заснетия материал с негово участие от лентата "Досието "Ипкрес“ до режисьора Сидни Фюри, гласящо: "Майкъл Кейн носи очила, пазарува в супермаркет и готви. Създава впечатление за хомосексуалист.“ Като се възползва от трудността, с която етикетът на стигмата може да го дамгоса и с помощта на Фюри, Майкъл се озовава в една историческа любовна сцена от "Досието“, в която партньорката на Кейн – Сю Лойд, сваля знаковите му очила в леглото.

През 1960-те не е лесно да си "хомосексуален“ и дори не е лесно да не си, но да "имаш“ такъв етикет и Джо Ливайн (президент на Embassy Pictures тогава), освобождава нашия герой от договора му с думите: "Знам, че не си такъв, но на екрана приличаш на педал.“ Ливайн добавя, че Майкъл не е подходящ за ролята на любовник – т.е. "хетеро любовник“.

По ирония на кино съдбата именно Кейн изиграва една от най-хетеро ролите през 60-те, тази на Алфи в едноименния филм. От днешна гледна точка подобни ситуации и "имидж присъди“ сякаш нямат същата обременителна тежест във филмовите среди, дори напротив. Но тежкият тогавашен патриархален морал управлява по съвсем различен начин света на седмото изкуство и Кейн без малко да остане безработен по неволя.

Може да се каже, че автобиографията "Трябваше да взривим проклетите врати…“ е поредната перла в короната на Библиотека Амаркорд, но според мен тя е по-скоро истинска съкровищница от съвети и напътствия за всички, които възприемат този свят като сцена, в която играят главната роля. Ако очаквате класическа форма на автобиография, в която някой известен актьор разказва за бляскавия си живот пред камерата, на сцената и за интересните си преживявания с известни колеги, може да останете изненадани, защото това е по-скоро самоучител и наръчник за всеки начинаещ актьор. Книгата съдържа много изстрадани съвети за това какво трябва да бъде овладяно в професията, докато междувременно си завладян от съвсем други тревоги и проблеми. 

Вече на една по-достолепна възраст и от позицията на актьор, почти изучил занаята, Майкъл Кейн споделя в автобиографията си:

"Никога не слушайте ветерани като мен“.

Актьорът се позовава на богатата си колекция от съвети, отправени към него през годините, и предпочита по-скоро да не се бърка в професионалния живот на младите актьори. Текстът е поднесен с много чувство за хумор и интересни случки от живота на Майкъл Кейн – като например какво е да оплакваш житейските си несполуки над чаша чай с безработния Харолд Пинтър или да чакаш час и половина Елизабет Тейлър, гримиран и готов за снимки, докато тя започва снимачния ден само след чаша "Блъди Мери". Или пък как Кристофър Нолан се оказва пред вратата със сценария на "Батман“ в ръка, отказвайки да си тръгне, преди да е чул дали Кейн би приел ролята на Алфред.

И така, не слушайте ветераните като Кейн, четете ги, защото –

"Всеки има своя момент, в който трябва да даде най-доброто от себе си, за да получи желаното"

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още СмАрт