За миналото – с любов

Милена Кирова за книгата „Броеница. Из гънките на паметта.“ на проф. Милена Цанева.

Милена Цанева е име, което няма нужда да бъде представяно и популяризирано сред българските читатели, особено сред онези от тях, които са получили образование до края на 20 век. Нейната фигура емблематизира добрите традиции в българското литературознание от втората половина на изминалото столетие и преди всичко – неговата връзка с хуманитарното възпитание на националната общност. Творческото й дело се свързва преди всичко с Патриарха на българската литература и пиететът към него някак естествено се е прелял към делото на най-последователната му, най-проникновената му изследователка. През изминалата година чествахме 90-годишния юбилей на проф. Цанева – събитие, което за съжаление премина някак между другото и набързо в условията на пандемичната криза. За сметка на това получихме подарък, който не се влияе от обстоятелствата на никаква криза: книга с нейните спомени, грижливо трупани в продължение на десетки години и разказани с успокоената мъдрост на възрастния човек.

Оформлението на книгата ни дава сполучлива представа за това, което се крие в нейните страници. На предната корица – портрет на шест-седем годишно момиченце, оформен според фотографската естетика от края на 30-те години: къси бели чорапки, кокетно чадърче, гипсова фигурка на животно, което може да бъде всичко между бобър и куче. На задната корица – жена, която е преживяла три епохи, която е спечелила и изгубила от живота по много, но се е научила да живее с равновесието между изгубено и спечелено. Между двете корици се простира нанизът на спомените, а заглавието "Броеница“ е не само метафора на тяхната последователност, но и внушение за онази епоха, в която един възрастен човек е можел часове наред да прехвърля кехлибарените зърна. Винаги съм се чудила на това толкова специфично, но и толкова характерно пристрастие, което възрастните хора изпитват към първата трета на своя живот; очевидно е, че на тази възраст никой не е развил в пълнота умението си да разбира и преценява света наоколо. В предговора към книгата М. Цанева сама ни дава своето обяснение:

"… назад, към детството, когато най-богато и поетично съм възприемала непознатия ми още свят. Към младостта, когато най-ярко съм чувствала богатството му“.

Изглежда, че колкото повече човек помъдрява, толкова повече започва да цени онова, което мъдростта му отнема: непосредственото, вълнуващо, малко наивно, но ярко със силата на сетивния опит възприемане на живота. Така изглежда е устроена нашата природа: да тъгуваме повече по онова, което сме изгубили вместо да се радваме на онова, което сме спечелили.

В първите осемдесет страници М. Цанева разказва за корените на двата рода, от които произхождат нейните родители, после – поотделно за родителите, за брат си Румен, за своя съпруг. Някак странно в тази последователност е вклинена една "творческа изповед“ от 1994 г.: разказ за "пътя на словото“ в ретроспективен план, и чак след него авторката се връща назад, към своето детство. Това навярно е най-пъстрата, увлекателно и емоционално разказана част. Спомените от 30-те и началото на 40-те години се допълват така, че оформят панорама на живота в София, видян през детски очи. Фокус на разказа е домът на семейство Цаневи, разположен в някога отдалечения край на ул. "Оборище“, чак до железопътната линия, по която сега минава трамвай. Много картинно е описан битът в този дом, малките семейни ритуали и особено гостите, които го пълнят в края на всяка седмица: Вела и Ангел Каралийчеви, Магда и Константин Петканови, Любомир Пипков, Илия Бешков, Ана Каменова и Петко Стайнов, а по-късно: Блага Димитрова, Валери Петров, Николай Райнов… Тази част може да бъде прочетена и като история на изгубената вече градска култура на гостите и гостуването, жива допреди четиресетина години. 

След детството идва младостта с друг вид спомени: за университета, за преподавателите в него, за голямата любов, за първите стъпки в професионалната кариера. Животът на столичната интелигенция от средата на 20 век изглежда весел, пъстър, одухотворен и задружен. Всички личности и събития са представени увлекателно, добронамерено, с лек и умерен хумор. Дали това е цялата истина за онази епоха? Със сигурност не. Това е една частна истина, една възможна гледна точка, продиктувана от умението да се помни най-вече доброто, светлото, пъстрото лице на живота. М. Цанева ни разказва своето минало, т.е. миналото такова, каквото нейният собствен характер го е отсял от многобройните спомени. Възможно е да не се разпознаем в него, но затова пък би ни харесало да сме живели по този начин.

Освен вербалния разказ, който е много сладкодумен и увлекателен, книгата съдържа огромен брой снимки, които визуализират разказаното и на практика изграждат втори, паралелен сюжет. Той може да бъде прочетен като допълнение или като илюстрация към първия, словесния разказ. Може да изгради във въображението на съвременните читатели свой отделен, различен сюжет в зависимост от спецификата на начина, по който гледа всеки от тях. И в двата случая книгата е полезна и интересна: портрет на столичната интелигенция отпреди седемдесет-осемдесет години, албум на градската култура от средата на 20 век, запознанство с една от най-уравновесените и благородни фигури на българското литературознание – професор Милена Цанева. 

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още СмАрт