В отсрещния прозорец

Каква е гледката от прозореца на Димана Йорданова и не е ли сцена от "Любов" с Жан-Луи Трентинян и Еманюел Рива?

Лежи върху гърдите ѝ.

При всяко нейно вдишване се повдига, потреперва, леко настръхва, сковава се за миг.

После отново се отпуска. 

Гледам я. 

Направена е от стави, кости, мускули и финални акорди.

Тя. Ръката на мъжа, когото някаква жена обича. 

В Отсрещния прозорец са. 

Наблюдавам ги от седмица. Сантиментално, филантропско любопитство се излиза във вените ми. Възрастната жена се надига от края на леглото, където преди малко бе полегнала, и бавно излиза от стаята. Той я чака, без да помръдва. След минута жената се връща. Тътри масичка на колелца, върху нея се стеле топла пара от пилешка супа, чаша с нещо – може би мляко, до тях – лъжицата, салфетката... Завива му краката с отиграно движение, защо винаги се отвиваш, любов, ще изстинеш...   

Навеждам глава към тротоара. За всички наоколо е една обикновена неделя. Под прозореца момче и момиче се целуват свещенодействено, събрани в едно късо, а уж безкрайно съединение. Неделя. Протяжна и топла , ненадейна и хладна...  Сред хипервентилиращата тълпа тази млада двойка се целува така, сякаш смъртта не съществува. Разпределя студа в телата си по равно с кратка, нежна революция. Зад ъгъла – стада от мокри носове и гражданска война за хляб. През останалото време – аз. През времето, което не остана – двамата в Отсрещния прозорец.                               

Вдигам очи към тях. Изправям се пред поредната милиардна смърт в историята на човечеството. Пуша, мълча и я гледам. Колко време има? Колко време имам? Една цигара със сигурност. Две минути? Три? При всички положения – време да си спомня за онази, голямата любов, която се изплъзна между пръстите ми пак за толкова. И колко време ли пилея сега, докато мисля за онези две минути?      

В Отсрещния прозорец  не говорят твърде. Топло ли ти е, студено ли ти е, това защо не го изяде, остави ме сам, но лампата недей изгася ... Тя е стара, той е стар, навсякъде е зима, разтрепервам се. Гледам края на един живот с усмивка на отдавнашен мъртвец. Димът от цигарата ми чертае кръгове из въздуха, апатично, ревниво, тридесет и две годишно. Смеховете на младата двойка под прозореца огласят свечеряващата се квартална улица. 

Лежат върху гърдите ѝ.

Затоплят я.

Безсмъртието каца на перваза тихо, като всичко вечно, което се смалява с годините. 

Аз знам. Ръцете му ще я напуснат първи. 

В Отсрещния прозорец лампата угасна.

В Отсрещния прозорец нещо свети.

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още СмАрт