Селя Ахава и нейната картография на болката

Финландската писателка е по-открита от всякога.

Срещнахме финландската писателка Селя Ахава преди няколко години, когато гостува в София и представи "Неща, които падат от небето“. Тогава в няколко частни разговора над топло димящо кафе и вкусен домашен кекс ни разказа за следващата си книга. Лаконично и с няколко думи пророни болката, която е повод за написването на историята. Като щастлива съпруга се беше наложило да мине през смущаващата истина, че мъжът й иска да стане… жена. Не беше готова да говори за това. Трябваше още време случилото се да мине през нея. Днес е готова. Събрана, извадила всички необходими думи, приемаща.

Колкото и днес уж открито да говорим по темата, сякаш все пак ни е някак неудобно. Не знаем през какво минава половинката на онзи, решил да смени пола си. А може би и не искаме да влезем в обувките на този човек? "Преди да изчезне мъжът ми“ е една от най-откровените и честни книги, излизали у нас през изминалата година. Изреченията на Ахава са кратки, красиви, поетични. Повествованието е фрагментарно и се лута от онази смущаваща маса, на която за пръв път е било изплюто камъчето, през огледалото, в което един мъж се опитва да види себе си като жена, стигайки чак до Колумб. 

Ахава рисува с думи картография на своята лична болка. Възхвалява голото тяло на любимия си, обяснява се в любов на вените, кожата, очите, космите, топлината на дъха. Сбогува се с тях. Открива спокойствие в безкрайното синьо и крайбрежията на Африка. Мисловно се пренася много далеч на картата и в историята, за да открие спасение и истината, които да й помогнат да изплува на повърхността, стигайки до приемане, смирение и бавно акостиране вътре в себе си.  

Още финикийците подправяли своите карти, за да не бъдат разкрити търговските им маршрути. Църквата изобразявала Исус или Ерусалим в центъра на своите карти. Португалците произнасяли смъртна присъда за онзи, който разкрие маршрута по крайбрежието на Африка. Коломбо увеличил дължината на Африка и скъсил ширината на океана, а после се опитал да убеди когото трябва, че си струва да се намери западен маршрут към Индия. 

Всяка история си има версии. Всяка версия си има цел и смисъл. 

Мъжът ми си поема дъх. Както се прави, когато човек се кани да изрече нещо, което ще промени всичко. Въздухът изпълва гръдния му кош, поспира за миг и после изригва. Тогава той казва:

– Всъщност винаги съм искал да бъда жена.

Така казва мъжът ми с четиресет години закъснение.

Има изречения, които разделят времето на две: преди и след това. Изречения, които не можеш да изтриеш, колкото и да се разкайваш, да отричаш или да си ги вземаш назад по-късно. 

Ставам от мястото си, заобикалям масата и го прегръщам. Казвам му:

– Ти си смел човек.

Той притиска лице в корема ми и изрича:

– Бях ням, толкова много години бях ням. Но реших, че все пак ми остава някакъв живот. Има и възрастни жени.

Така казва той, мъжът ми. 

Кухня. Маса. Чиния. Чаша. 

Мъжът ми иска да бъде възрастна жена. Може би това не значи нищо. Може би няма нужда да значи каквото и да било. Все още не е стар, млад е още, и все още е мъж.

Ето че сега го е изрекъл и може би това е достатъчно. Хубаво е да се говори. Аз определено издържам на думи.

Връщам се в своя край на масата. Седим си така, с масата помежду ни, с това непонятно изречение помежду ни, докато мъжът ми не тръгва за работа. Мозъкът ми скърца, защото нещата, образите и имената се откъсват от местата си.

Мъж. Жена. Кухня. Маса.

Вечерта седя сама на дивана, чакам го да се прибере. В главата ми се оформят първите въпроси. Какво иска той? Иска ли нещо? Какво ще стане сега? 

Как да започнеш да си жена, когато си четиресетгодишен мъж?

Как да започнеш да си жена, когато по брадичката ти е набола бодлива брада, ноздрите на носа ти се разширяват прекомерно, кожата на лицето ти е загрубяла от зимния въздух, а линията на косата ти е на погрешното място върху челото? 

Спомням си как измръзнаха скулите на мъжа ми, когато се спусна с колелото по едно нанадолнище в кучешки студ. Спомням си как диханието му образуваше ледени нишки по шала му. Как слънчевият загар лятно време очертаваше бръчиците в ъгълчетата на очите му. Как побеляващият бретон покриваше челото му. Как веждите му се устремяваха една към друга, а кожата под очите му вече издаваше възрастта. Мъжът ми не се поглеждаше в огледалото. Само понякога, преди дълъг излет с колелото, можеше да поспре за миг там и да се втренчи в собствената си решителност, колкото време трябва, за да се намести шапка.

Ала сега на рафта в тоалетната се е намърдал крем за лице. И от него започва моето разтягане. Превръщам се в ластик. Всеки ден ме изправя пред малко по-голямо изпитание от предишния. Ще издържиш ли на това? А на това? И дотук ли ще се разтеглиш?

Не знам какво се случва. Никой от двама ни не го проумява. Какво става с хората по правило в такива ситуации?

По правило такива неща не се случват. 

Гледам крема за лице и си мисля "да, ще я понеса тази опаковка“. Съзнанието ми разделя промените на ситни, единични части и ако ги разглеждам така, отделени едни от други, вярвам, че мога да понеса всяка една от тях.

крем за лице

обезкосмена мишница

магазин за дрехи

час за фризьор

презрамка на сутиен 

Мъжът ми трепери като тийнейджърка и се затваря в спалнята, за да се гримира.

– Искаш ли да видиш? Сигурна ли си?

Кимвам, какво друго ми остава. Ето го моя мъж – с грим на лицето.

– Прекалено тъмни сенки по клепачите – казвам му. – Състаряват те.

– Да. Чудех се дали светлите нямаше да стоят по-добре – отвръща мъжът ми, впил поглед в собственото си отражение.

Този поглед е нов, той гледа себе си по по-различен начин отпреди.

После измива грима и отива да окастри живия плет.

Иде ми да избягам в чужд град. Искам да се събудя и да установя, че това не е истина. Искам да кажа: обличай се насаме, обличай се в градината, обличай се, докато не гледам, а дали не би бил съгласен да бъдеш женствен мъж, но да дадеш на жената в теб по-приглушен глас, веднъж седмично, скришом. Бъди си жена, ала трябва ли да се вижда? 

Отиваме заедно в кабинета на психиатъра. Държим се за ръце. Неспособна съм да отговарям на въпросите, защото плача по време на цялото събеседване. Посещаваме и други кабинети. Плача във всичките. Искам да се справя с това. Толкова болезнено искам да се справя. Как се справя човек с подобно нещо?

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още СмАрт