Невидимите градове

Леките градове

Ако искаш да ми вярваш, добре. Сега ще ти кажа как е построена Отавия, градът паяжина. Има една пропаст между две стръмни планини; градът виси над празното пространство, вързан за двата върха с въжета, вериги и висящи мостове. Хората вървят по дървените траверси, вкопчани в конопените палки, като внимават кракът им да не пропадне в процепите. Отдолу зее бездна, дълбока стотици метри, а по дъното ѝ лазят облаци.

Основата на този град е мрежата, която го поддържа и служи за преминаване. Всичко останало, вместо да се издига нагоре, виси надолу – въжени стълби, хамаци, къщи във формата на чувал, закачалки, тераси, подобни на космически станции, мехове с вода, газови канюлки, въртящи се шишове, кошници, окачени на канапи, товарни асансьори, душове, трапеци и халки за игра, въжени линии, полилеи, саксии с висящи растения.

Увиснал над пропастта, животът в Отавия не е така несигурен, както в други градове. Хората знаят, че повече от това мрежата не издържа.

Градовете и размените

За да изразят отношенията, които ръководят живота на град Ерзилия, жителите му опъват телове между ъглите на къщите, бели, черни или черно-бели в зависимост от това дали указват роднинска връзка, размяна, власт, представителство. Когато теловете станат толкова много, че не може да се премине през тях, жителите разглобяват къщите и си отиват; остават само теловете и стърчащите стълбове.

Разположили покъщнината си по склона на планината, бежанците от Ерзилия гледат кръстосаните телове, опънати на стълбовете, щръкнали из равнината. Това все още е град Ерзилия, а те са нищо.

Изграждат другаде Ерзилия. Изплитат с телове подобна фигура, която им се ще да е по-сложна и същевременно по-правилна от другата. После я изоставят и пренасят себе си и къщите още по-далеч.

Така, пътувайки из територията на Ерзилия, срещаш развалините на изоставените градове, лишени от трайни стени, без костите на мъртъвците, които вятърът да разпилява; срещаш само плетеницата от обърканите отношения, които търсят някаква форма.

Градовете и очите. 

След като е вървял седем дни през гориста местност, оня, който се е запътил за Баучи, не вижда града, макар да е пристигнал в него. Градът се държи на тънки кокили, които се издигат от земята на голямо разстояние помежду си и се губят някъде над облаците. Тънки стълбици водят нагоре. Жителите рядко се появяват на земята – горе разполагат с всичко необходимо и предпочитат да не слизат. Ни една част от града не докосва земята освен дългите фламингови крака, на които той се крепи, и мрежестата му издължена сянка, която ляга върху шумата.

Съществуват три предположения по отношение на жителите на Баучи: че мразят Земята; че я тачат дотам, че избягват да я докосват; че я обичат както всички преди тях. Затова с насочени надолу бинокли и далекогледи неуморно я оглеждат, лист по лист, камък по камък, мравка по мравка, съзерцавайки захласнати собственото си отсъствие.

Итало Калвино откъс книга,