Салман Рушди: „Книгата е версия на света. Ако не я харесваш, я игнорираш. Или създаваш своя версия“

Името му е сол в раните на ислямизма. А творчеството му само по себе си е гигантско иносказание, един напоителен, пищен, "разюздан" разказ за необикновената сърцевина на обикновеното, гарниран с щрихи от личната история на разказвача. Без значение каква е сюжетната основа, романите на Салман Рушди са изобретателни, ерудирани, вдъхновяващи и дяволски забавни. Преливат от езикови еквилибристики, закачки, символи и фантасмагории. Стъписват ума, повличат въображението напред, превръщат прозата в поезия, а измислиците - в благороден наркотик. 

За британския писател от индийски произход свободата на изразяване е свещена. Рушди е ненадминат в изкуството да внушава свои версии на действителността. Автор е на 11 романа, множество сборници с разкази и есета, две детски книги и два документални филма. През 2012 г. излязоха мемоарите "Джоузеф Антон“ – псевдоним, под който той се подвизава в течение на десетилетия. Роден на 19 юни 1947 г. в Бомбай, Рушди има в актива си над 30 награди и отличия. Печели световна слава с публикуването на "Среднощни деца“, за който е удостоен с наградата "Ман Букър“ през 1981 г. (През 2012 г. излиза киноверсията на романа под режисурата на Дийпа Мехта. Никой не е изненадан, че филмът не успява да постигне мощта и въздействието на литературната творба.) 

През 2007 г. получава от кралицата на Великобритания рицарско звание за заслугите си към литературата, във Франция е отличен с най-големия литературен приз, избран е и за член на Американската академия за изкуство и литература. Салман Рушди е носител и на датската награда "Ханс Кристиан Андерсен“, както и на литературната награда "PEN/Pinter Prize“, която се присъжда на двама автори всяка година – на британец или творец, който живее и работи във Великобритания, както и на "писател на куража”.

Четвъртият роман на Рушди, "Сатанински строфи“ (1988), предизвиква остра, ирационална реакция в ислямския свят, книгата е забранена в много държави, а иранският аятолах обявява Рушди за вероотстъпник, издава срещу него прословутата фетва - религиозна смъртна присъда и определя голяма парична награда за главата му. Книгата, отличена с наградата "Уитбред”, е забранена в Индия и Южна Африка, а по улиците в Брадфорд, Йоркшир, я горят. Основни теми на "Сатанински строфи“ са емиграцията, болезнената асимилация и интеграция в новата култура, неизбежното обръщане към корените.Наследникът на Хомейни, Али Хаменей, потвърди религиозната заповед през 2005 г. Години наред Рушди бе принуден да се укрива и да живее под полицейска закрила във Великобритания. 

"Врагът е глупав. Това е основание за надежда. У тираните липсва всякаква оригиналност, те не се учат на нищо от гибелта на своите предшественици. Ще продължават да бъдат брутални потисници, ще пораждат омраза и ще рушат онова, което хората обичат, но това ще разгроми самите тях. Всички важни битки са, в края на краищата, конфликти между омразата и обичта, и ние трябва да се придържаме към идеята, че обичта е по-силна.” 

Сред основните му произведения, освен вече споменатите, са "Срам“, "Последният дъх на Мавъра“, "Земята под нейните нозе“, "Ярост“, "Шалимар клоунът“, "Чародейката от Флоренция“. Стилът му, смесващ митология и фантазия с правдиви случки, често се определя като амалгама от магически реализъм и исторически измислици, а темата за взаимните прониквания, противоречия и недоразумения при срещата на двата тъй различни свята – света на Изтока и света на Запада –  минава като нишка през почти всичките му романи.

Салман Рушди е женен четири пъти, има две деца. През 1976 г. сключва брак с Клариса Луард, през 1988 г. с американската писателка Мериън Уигинс, но тази връзка се разпада заради наложения им нелегален живот. Следва 7-годишен брак с Елизабет Уест, а последният му семеен експеримент е с актрисата Падма Лакшми и трае 3 години. Именно на нея е посветен романът "Ярост”, който вече има българско издание (превод на Надежда Розова). Активен в социалните мрежи, Рушди се превърна в емблема на свободното слово, застрашено от религиозния фанатизъм.

El sueno de la razon produce monstruos. "Сънят на разума ражда чудовища. Фантазията в съюз с разума е майка на изкуствата и извор на прекрасното“, гласи надписът в "Прадо” и ни понася към страници, наситени с чудеса, но издигащи разума срещу религията като ключ към най-важната, фундаментална победа в литературата и живота – тази на доброто над злото. През 2015 г. писателят влезе в ролята на Шехерезада, за да ни разкаже историята от "Две години, осем месеца и двайсет и осем нощи”. Нещо като съвременна вълшебна приказка, героичен епос или сатиричен роман алегория. Книга, която започва с гравюра от цикъла "Капричии“ на Франсиско де Гоя и епиграф от Итало Калвино (един от любимите писатели на Салман Рушди) няма как да не те спечели, особено ако си ценител на филигранното повествование, миниранo със смислови капани: "Това е историята на една джиния, прочута принцеса на джиновете, известна като Принцесата на мълниите заради изкусното си умение да борави със светкавиците, която се влюбила в смъртен много отдавна, през дванайсети век, така да се каже, история за завръщането ѝ в този свят след продължително отсъствие, за да се влюби отново, поне за мъничко…, и за онзи преломен период, понякога наричан време на чудатости и продължил две години, осем месеца и двайсет и осем нощи, иначе казано – хиляда нощи и една отгоре.”

Вдъхновена от хилядолетната традиция на приказките, същевременно неразривно свързана с тревогите на съвремието, тази книга е истинско постижение - очарователно, страховито и комично. Сюжетът ни връща към старта на "Войната на световете”, ознаменувана от период на чудатости: обикновен градинар на име Джеронимо започва да левитира, бебе се ражда със смущаващата способност да изобличава човешката поквара, призраците на двамата философи Ибн Рушд и Газали, които отдавна не са между живите, отново започват да спорят, катаклизми поразяват Ню Йорк, вселената се пропуква и нахлуват разрушителни джинове, в резултат на което оцеляването на света е поставено на карта… 

"Две години, осем месеца и двайсет и осем нощи” е алегория за сблъсъка на разума с мракобесието, хипнотичен преразказ на "Хиляда и една нощ”, направляван от една анонимна Шехерезада, а следователно от хиляди и милиони Шехерезади, разказ, в който действителното и въображаемото се проникват взаимно така, както линиите на нашите животи се преплитат до безкрай, паралелно с всички странности, населяващи личните ни истории, сънища и фантазии. В края на краищата излиза, че абсолютната вяра на един е приказка за друг. Бащата на Джеронимо е прав: Нищо няма да постигнеш, ако не се придържаш към нещо. Въпросът е как да се придържаме към нещо, без да пречим или да ни пречат другите. Защото всяка война е пагубна – заличава животи, нанася не по-малко невидими травми. Всяко насилствено стълкновение, което сме започнали или не сме предотвратили, ни обезличава, превръща ни в част от голямата машина на злото. 

Както онова, което обичаме, ни създава отново, така онова, което ненавиждаме, ни смалява и разрушава.  

"Земята под нейните нозе“ е внушителен опус, гъмжащ от препратки, литературни и митологични алюзии и ерудитски "номера”. На фокус е универсалната опозиция любов – смърт, изгнанието и трансформациите на идентичността и, разбира се, представата за Земята, която от символ на устойчивост се превръща в място на клокотещ хаос, сякаш е бременна с паралелна, страховита действителност, скрита под видимата. Това намигване към мита за Орфей и Евридика е разположено във високооктановия свят на световния рокендрол. Рушди е майстор на онази брилянтна многопластовост, която тук заплита сложен лабиринт от хиндуистка и древногръцка митология, имащ за цел да разобличи вината на човека пред земята. Героите са двама влюбени, влюбени един в друг и в музиката. Един  ден те заминават за Америка, където постигат световна известност. Но земята няма да им прости престъпното човешко нехайство и буквално ще погълне девойката, а младият мъж, съвременна версия на Орфей, ще се впусне в издирване на своята Евридика.

"Има един друг космос, скрит от погледа ни, и той се е притаил на дъното. Когато се втурне в нашата действителност, той може просто да ни издуха, сякаш никога не сме били“.

Поемайки щафетата от "Земята под нейните нозе”, "Последният дъх на Мавъра“ модулира любовната песен за един замиращ свят, чийто образ отказва да се изличи. Разказът запознава читателите с Мореш Зогойби – Мавъра, "пропаднал мелез с висок произход“, последния потомък на виден род търговци на подправки и престъпни босове от Кочин, Индия. Пътешествието на Мавъра от Индия до Испания разгръща една история за безумни страсти и вулканична семейна ненавист, за титанични матриарси и тяхното омагьосано потомство, за преждевременна смърт и всесилни проклятия. За "Последният дъх на Мавъра“ "Сънди Таймс“ написа: "Най-великият роман на Салман Рушди…, най-богатото естетическо преживяване за 1995 г.“ Книгата смесва история и митология в един многоуханен сюжет, чийто център е любовта – дух и смисъл в нашия объркан свят.

"Да, мили дами, много неща се заковават. Например знамето за мачтата. Обаче след като живях неособено продължително (но пък крещящо колоритно), тезите ми се изчерпаха. Животът сам по себе си е разпятие. Когато силите ти са на привършване, когато двигателят, който те тегли напред, остане без пара, настъпва време за изповед. Наречете го завет или последна воля (ваша воля!), пивница "Последен дъх”...

Героят на "Ярост” е 55-годишен индиец от Бомбай, образован в Кеймбридж. Богат, вече пенсиониран "историк на идеите”, изтънчен майстор на кукли, професор Соланка е жертва на дълбока меланхолия, която го завладява винаги когато остане сам, и която той сублимира в обществената сфера… Погнат от желание да "заличи себе си” от света и да се освободи от привързаността си, той решава да напусне жена си и 3-годишния си син и да замине за Ню Йорк. Дали смяната на една бетонна джунгла с друга ще успее да заглуши демоничната му ярост и да го помири с миналото му? "Ако културата е новият световен секуларизъм, значи новата религия е славата”, проехтява гласът на героя. А може би  Соланка, този бесен, травматизиран  аутсдайдер, просто изживява една по-необичайна криза на средната възраст? Едно е сигурно – той знае, че нещо не е наред със света. Загърбил оптимистичната философия за мир и любов от младостта си, професорът се измъчва от въпроса за властта и популярността на все по-фалшивата виртуална действителност:

"Животът е истински бяс, помисли си той. Сексуален, Едипов, политически, магичен, жесток бяс – той ни въздига до най-високите върхове и ни захвърля в най-черните пропасти. Тази фурия поражда творчеството, вдъхновението, оригиналността, страстта, но също насилието, болката, чистата разруха без капка страх, нанасянето и посрещането на удари, от които никога не се възстановяваме. Фуриите ни преследват, Шива танцува яростния си танц, с който едновременно разрушава и създава света… Ето това представляваме, ето това прикрива нашата цивилизованост – страховития звяр вътре в нас, величавото, трансцендентно, саморазрушително и волно божествено творящо начало. Ние се въздигаме взаимно до висините на блаженството. Разкъсваме се един друг къс по къс.”

Най-новият роман на Салман Рушди носи заглавие "The Golden House”, правата вече са продадени на над 30 издатели. Разказва за могъщ магнат в областта на недвижимите имоти, който емигрира в САЩ при загадъчни обстоятелства заедно с трите си пораснали деца. Всички те "сменят” идентичността си, като се кръщават с римски имена, заживяват в огромна къща в центъра на Манхатън малко след като Барак Обама встъпва в длъжност, и бързо се установяват на върха на нюйоркското общество. Позовавайки се на литературата, попкултурата и киното, Рушди завърта сюжета така умело, че успява да улови духа на времето, белязан от неочаквани метаморфози и предателства, възхода на ултраконсервативната Чаена партия, реакциите срещу политическата коректност и издигането на един безскрупулно амбициозен медиен злодей с боядисана коса и грим. (Разпознахте ли го?) Още един забележителен, смайващо далновиден роман, дело на разказвач във върхова форма… 

Били ли сте някога в Алифбай? Малък скръбен град, най-скръбният от всички градове, разположен край печално море, пълно с тъжнорибки, "тъй злочести на вкус, че хората се оригват на тъга въпреки синевата на небето”. Ако не сте били там, значи не сте чели "Харун и морето от приказки”, една от най-хубавите книги на Рушди… Бравурен, несекващ поток от измислици, с които перото на писателя жонглира гальовно. А читателят долавя добре познат ромон:  Да, ние, хората, си разказваме  приказки, за да да проумеем кои сме. И ще продължаваме да го правим, за да не допуснем тъгата да погълне света.